Определение № 14108 от 30.06.2026, Софийски градски съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 14108 гр. София, 30.06.2026 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ЧЖ-I-Н, в закрито заседание на тридесети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Любомир Луканов

Членове:

Клаудия Р. Митова

ИНА БР. МАРИНОВА като разгледа докладваното от ИНА БР. МАРИНОВА Въззивно частно гражданско дело № 20261100506295 по описа за 2026 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 274 – чл. 278 вр. чл. 248, ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна жалба на И. В. В. срещу определение № 13068 от 02.04.2026 г., постановено по гр. д. № 69260/2024 г. по описа на Софийски районен съд, 169- ти състав, в частта, с която е оставена без уважение молбата от адв. В. Б. като процесуален представител на И. В. за изменение на постановеното по делото решение в частта за разноските.

В частната жалба са изложени съображения за неправилност на определението в обжалваната част. Твърди се, че уговореното и заплатено адвокатско възнаграждение е съобразено с минималното такова, предвидено в Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, като процесуалният представител е подал обоснова искова молба и е извършил всички необходими процесуални действия за довеждане на производството до успешен изход за своя доверител. Сочи се, че намалявайки с пет пъти размера на претендираното адвокатско възнаграждение, първоинстанционният съд е дискредитирал целия труд, вложен в успешното провеждане на процеса. Отправено е искане за отмяна на определението в обжалваната част, изменение на постановеното по делото решение и присъждане на разноски в пълния претендиран размер. Претендират се разноски.

В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК насрещната страна е подала отговор на частната жалба, в който е изразено становище за нейната неоснователност. Моли се съдът да отхвърли частната жалба и да потвърди определението в обжалваната част.

Постъпила е и частна жалба от „Макроадванс“ АД срещу определение № 13068 от 02.04.2026 г., постановено по гр. д. № 69260/2024 г. по описа на Софийски районен 1 съд, 169- ти състав, в частта, с която е оставена без уважение молбата на „Макроадванс“ АД за изменение на постановеното по делото решение в частта за разноските.

В частната жалба са изложени съображения за неправилност на определението в обжалваната част. Твърди се, че на ищеца не се следват разноски, тъй като в случая е налице хипотезата на чл. 78, ал. 2 ГПК. Излагат се доводи, че ответникът е признал предявения срещу него установителен иск за обявяване на недействителност на сключения между страните договор за потребителски кредит, като по делото липсват данни последният да е предприел действия по принудително изпълнение, да е упражнил извънсъдебна принуда по отношение на ищеца или по друг начин да е дал повод за завеждане на делото. Сочи се, че неправилно районният съд е приел, че ищецът следва да бъде освободен от отговорност за заплащане на разноски на насрещната страна, въпреки че предявените осъдителни искове за връщане на недължимо платени суми по договора за потребителски кредит са отхвърлени изцяло като неоснователни. Навеждат се аргументи, че цитираната в обжалваното определение практика на СЕС не е приложима в настоящия случай, както и че макар ищецът да е потребител, същият следва да понесе отговорността за предявените неоснователни искове и да бъде осъден да заплати на ответника направените от него разноски. Моли се съдът да отмени определението в обжалваната част, като вместо него да постанови друго, с което да измени постановеното по делото решение в частта за разноските, като възложи същите в тежест на ищеца.

В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК насрещната страна е подала отговор на частната жалба, в който е изразено становище за нейната неоснователност. Моли се съдът да отхвърли частната жалба и да потвърди определението в обжалваната част.

Софийски градски съд, след като съобрази доводите на страните и прецени данните по делото, констатира следното:

Жалбите са подадени в срок срещу подлежащ на обжалване съдебен акт от надлежни страни и като такива са допустими.

Разгледани по същество, съдът намира частната жалба на И. В. В. за неоснователна, а частната жалба на „Макроадванс“ АД – за частично основателна, по следните съображения:

Не се споделят от въззивния съдебен състав изложените в частната жалба на „Макроадванс“ АД съображения, че дружеството като ответник в рамките на производството пред районния съд не е дало повод за завеждане на делото. Това е така, защото в основата на предявения от ищеца установителен иск стои обективният факт на недействителност на сключения с ответника договор за потребителски кредит, който факт поражда правото на потребителя да иска обявяване на недействителността му по съдебен ред, от което следва да се направи извод, че именно ответникът е станал 2 причина за предявяване на иска.

Освен това, оставянето в тежест на ищеца на направените от него разноски във връзка с уважения установителен иск за недействителност на сключения между страните договор е в противоречие и с даденото тълкуване в решение от 16.07.2020 г. по съединени дела С-224/19 и С-259/19 на СЕС. Тъй като ищецът има качеството на потребител, а спорът между страните е във връзка с недействителност на сключения от страните потребителски договор, освобождаването на ответника от отговорността за разноски при прилагането на разпоредбата на чл. 78, ал. 2 ГПК създава съществена пречка за упражняване от ищеца потребител на предоставеното от Директива 93/13 право на ефективен съдебен контрол върху евентуалната недействителност на сключения потребителски договор. Потребителят не може да бъде заставен да установява извършването на извънпроцесуални действия на ответника, за да има право на разноски в производството пред съда. В основата на предявения иск е твърдение за недействителност на потребителски договор, което поражда правото на потребителя да иска обявяване на недействителността му по съдебен ред /в този смисъл определение № 50466 от 30.11.2022 г., постановено по ч. т. д. № 2049/2022 г. на ВКС, І т. о./.

По изложените съображения следва да се приеме, че правилно първоинстанционният съд е присъдил в полза на ищеца разноски във връзка със защитата му по предявения установителен иск.

Относно определения от първоинстанционния съд размер на присъдените разноски за заплатено адвокатско възнаграждение настоящият съдебен състав намира следното:

В първоинстанционното производство ищецът е претендирал разноски, представляващи уговорено и реално заплатено в брой адвокатско възнаграждение за завеждане и водене на установителен иск за признаване на недействителност на договор за потребителски кредит, сключен с ответника, в размер на 1 000 лева, видно от представения пред първата инстанция договор за правна защита и съдействие.

Същевременно ответникът своевременно е направил възражение за прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение.

Съгласно чл. 78, ал. 5 ГПК /в приложима редакция доп., ДВ, бр. 55 от 2025 г./ при прекомерност на заплатеното от страната възнаграждение за адвокат съобразно действителната фактическа и правна сложност на делото съдът може по искане на насрещната страна да присъди по- нисък размер, но същият не може да бъде под минимално определения такъв съобразно чл. 36 от Закона за адвокатурата, като Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения определя минималния размер на възнаграждението за съответния вид правна помощ.

С решение от 25.01.2024 г. на СЕС по дело № С-438/2022 се приема, че Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения 3 противоречи на чл. 101, § 1 ДФЕС, вр. чл. 4, § 3 ДЕС, като определените с нея минимални размери на адвокатските възнаграждения не обвързват съда в правомощието да присъди разноски за възнаграждение в размер, по- нисък от определения с тази Наредба. С оглед на цитираното решение на СЕС при направено възражение за прекомерност на основание чл. 78, ал. 5 ГПК за заплатеното реално възнаграждение от страната на нейния процесуален представител /адвокат/ съдът следва да изхожда не от посочените в Наредбата минимални размери на адвокатските възнаграждения, а от предвидените в ГПК обективни критерии – фактическа и правна сложност на делото и обем на извършената от адвоката работа.

Правната и фактическа сложност на делото се преценява, като се отчетат предметът на делото, въведените възражения, трайната и задължителна практика по правните въпроси, въведени в процеса. В този смисъл с изискването определеното възнаграждение да е „съобразно действителната фактическа и правна сложност на делото” преценката се концентрира върху характеристиките на защитата, възложена по конкретното дело. С изискването определеното адвокатско възнаграждение да е „прекомерно” се има предвид паричният му еквивалент да не съответства на пазара, при който адвокатите уговорят възнаграждения за дела с подобна фактическа и правна сложност, като се отчита, че от страната не може да се изисква да познава в детайли този специализиран и квалифициран пазар нито да се очаква да възложи защитата на адвоката, оценяващ най- ниско труда си.

В настоящия случай действително претендираните разноски за адвокатско възнаграждение са сторени във връзка с осъществено процесуално представителство по уважен с постановеното от първоинстанционния съд решение иск, което води до извод, че процесуалният представител на ищеца е организирал и осигурил ефективна защита на правата и законните интереси на своя доверител. От друга страна обаче делото не се отличава със завишена фактическа и правна сложност, доколкото по правопораждащите факти на предявената претенция е формирана константа и непротиворечива съдебна практика. Отделно от това, следва да се отбележи и че в разглеждания случай процесуалното представителство е осъществено по предявен срещу ответника иск с малък материален интерес, като по делото е проведено едно съдебно заседание и са събрани единствено писмени доказателства.

Ето защо, настоящата инстанция счита, че с оглед фактическата и правна сложност на делото и обема на извършената от адвоката работа определеното от районния съд адвокатско възнаграждение в размер на 200 лева се явява съответно, разумно и справедливо за оказаната процесуална защита в исковото производство.

Предвид изложеното определението в частта, с която е оставена без уважение молбата от адв. В. Б. като процесуален представител на И. В. за изменение на постановеното по делото решение в частта за разноските, следва да бъде потвърдено 4 като правилно.

Основателни са изложените в частната жалба, подадена от „Макроадванс“ АД, възражения, че в настоящия случай не може да намери приложение практиката на СЕС, обективирана в решение от 16.07.2020 г. по съединени дела С-224/19 г. и С259/19 г., според която член 6, параграф 1 и член 7, параграф 1 от Директива 93/13, както и принципът на ефективност трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат правна уредба, която позволява част от процесуалните разноски да се възлагат върху потребителя в зависимост от размера на недължимо платените суми, които са му били върнати вследствие на установяването на нищожност на договорна клауза поради неравноправния й характер, като се има предвид, че подобна правна уредба създава съществена пречка, която може да възпре потребителя да упражни предоставеното от Директива 93/13 право на ефективен съдебен контрол върху евентуално неравноправния характер на договорни клаузи. В този смисъл е и постановеното по преюдициално запитване на СРС решение от 21 март 2024 г. по дело С- 714/22 на СЕС, с което е изяснено, че чл. 6, § 1 и член 7, § 1 от Директива 93/13, разглеждани с оглед на принципа на ефективност, не допускат национална правна уредба, която позволява потребителят да бъде задължен да понесе част от процесуалните разноски, когато след установяването на нищожността на договорната клауза поради неравноправния й характер искането му за връщане на недължимо платени от него въз основа на тази клауза суми е уважено само частично.

Настоящият съдебен състав приема, че задължителното тълкуване на СЕС по цитираното преюдициално запитване намира приложение при частична неоснователност на кондикционните /осъдителни/ искове, обусловени от призната неравноправност на договорните клаузи, на основание които са били недължимо събрани суми от потребителя, какъвто не е настоящият случай. В конкретния случай предявените искове са три – отправено е искане за обявяване на недействителност на сключен между страните договор за потребителски кредит и осъждане на ответното дружество да върне на ищеца недължимо платени от него суми по процесния договор.