Определение № 379 от 10.03.2026, Окръжен съд - Велико Търново

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 379 гр. Велико Търново, 10.03.2026 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН

ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на десети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Теодорина Димитрова

Членове:

Димо Колев

Катина Минева като разгледа докладваното от Димо Колев Въззивно частно гражданско дело № 20264100500165 по описа за 2026 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 274 ал. 1 т. 2 вр. чл. 248 ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна жалба на „Ай тръст“ ЕООД гр. София, подадена чрез пълномощника му юк Сара Сталева против определение № 518/26.11.2025г. по гр.д. № 346/2025г. на СвРС, с което е оставено без уважение искането на жалбоподателя за изменение на постановено по делото решение в частта за разноските, чрез намаляване размера на присъденото в полза на ищеца адвокатско възнаграждение от 480 лв. на 240 лв.

В частната жалбата се правят оплаквания за неправилност на атакувания съдебен акт, поради прекомерност на определеното по реда на чл. 38 ал. 2 ЗА адвокатско възнаграждение в полза на пълномощника на ищеца, с оглед на фактическата и правна сложност на делото и положените от него усилия по хода на производството. В тази връзка с последното се изтъква, че по предявения иск с правно основание чл. 55 ал. 1 ЗЗД има формирана трайна съдебна практика, че спора по него е сведен до тълкуване на договорни клаузи, че извършените по кредита плащания са признати от ответника, че делото е приключило в едно съдебно заседание, без да са събирани гласни доказателства и да е изслушвана експертиза, както и че процесуалният представител на ищеца не се е явил в откритото по делото заседание, а единствено е депозирал писмено становище, преповтарящо изложеното в исковата молба. По изложените съображения частният жалбоподател смята, че районният съд не е следвало да определя възнаграждението на процесуалния представител на ищеца съгласно минимума по Наредба № 1/09.07.2004г., а е следвало да падне под този размер, предвид липсата на фактическа и правна сложност на делото. Съобразно 1 посоченото се иска от ВТОС да отмени атакуваното определение и да постанови ново, с което да измени постановеното по делото решение, в частта за разноските с присъждане на адвокатско възнаграждение по чл. 38 ал. 2 ЗА в полза на пълномощника на ищеца в размер на 240 лв. с ДДС.

В срока по чл. 276 ал. 1 ГПК насрещната страна по жалбата е подала отговор по нея, с който оспорва същата като неоснователна. Развиват се подробни съображения с позоваване на практика на съдилищата, че определеното по делото възнаграждение за адвоката на ищеца не е прекомерно и не е несправедливо, а съответно на фактическата и правна сложност на делото и извършените от пълномощника по чл. 38 ГПК процесуални действия. Акцентира се, че минималните възнаграждения по Наредба № 1/09.07.2004г. са ориентир за цената на адвокатския труд, че дейността на адвоката не е по – малко обществено значима от тази на съдията и че прилагането на нормата на чл.

78 ал. 5 ГПК в никой случай не трябва да води до обезценяване на положените от адвоката усилия за защита интереса на представляваната от него страна. В тази връзка се посочват изведените от съдебната практика критерии за определяне на справедливия и обоснован размер на адвокатското възнаграждение при релевирано от насрещната страна възражение за прекомерност на същото. При съобразяване на същите, с оглед конкретика на казуса, се смята, че присъденото от първата инстанция адвокатско възнаграждение съответства на фактическата и правна сложност на делото и на положения от адвоката труд, поради което се иска от ВТОС да потвърди обжалвания съдебен акт.

Великотърновският окръжен съд, след като прецени събраните доказателства и обсъди доводите в частната жалба и отговора й, намира следното от фактическа страна:

Пред районният съд е предявен иск с правно основание чл. 55 ал.1 ЗЗД за връщане на сумата от 1000 лв. като недължимо платена по договор за предоставяне на поръчителство от 30.08.2021г., поради нищожност на същия, като сключен при накърняване на добрите нрави и поради неговата недействителност, доколкото с уговореното възнаграждение на поръчителя се нарушава забраната на чл. 19 ал. 4 ЗПК.

Изложени са твърдения за значителна нееквивалентност на насрещните престации по договорното съглашение, както и за невключване на възнаграждението на поръчителя в ГПР, въпреки че е бил известен на кредитора разход. Добавено е, че доколкото кредитодателят и поръчителят са свързани лица, с оспорения договор за поръчителство се цели единствено оскъпяване на кредита и получаване на допълнително възнаграждение от кредитора, което води до вреда на потребителя и не отговаря на изискванията за добросъвестност и справедливост. Поискано е присъждане на разноски в хипотезата на чл. 38 ал. 2 ЗА.

С отговора на исковата молба ответникът е оспорил предявения иск като 2 неоснователен и недоказан. Признал е факта на сключване на договора за кредит и на договора за предоставяне на поръчителство, двата от 30.08.2021г., както и факта, че ищеца е заплатил по последния процесната сума от 1000 лв. Ответникът излага пространни съображения защо платеното му възнаграждение за предоставяне на поръчителство не следва да бъде включвано в ГПР по кредита, тъй като не е разход, който е известен на кредитора и тъй като предоставеното обезпечение не е задължително условие за получаване на заема, а е осигурено изцяло по волята на потребителя.

С определение по чл. 140 ГПК съдът е насрочил делото в открито съдебно заседание, в което е извършил доклад по чл. 146 ГПК, приел е представените от страните писмени доказателства, вкл. и тези изискани от ищеца по реда на чл. 192 ГПК. В съдебното заседание страните не са били представлявани от пълномощниците си, като последните са депозирали писмени становище. С това на ищеца са изложени аргументи в подкрепа на основанието на предявения иск и срещу оспорванията на ответника в отговора на исковата молба с позоваване на съдебна практика на СЕС и ВКС. От своя страна ответникът, възразявайки по реда на чл. 78 ал. 5 ГПК е поискал присъждане на възнаграждение в полза на адвоката на ищеца под минимума по Наредба № 1/09.07.2004г., тъй като делото не се отличава с фактическа и правна сложност. С издаденото по делото решение № 156/25.09.2025г. предявения иск е уважен изцяло и в полза на адвоката на ищеца, осъществил безплатна правна помощ по чл. 38 ал.1 ЗА, е присъден хонорар в размер на 480 лв. с ДДС.

В срока по чл. 248 ал. 1 ГПК ответникът е подал молба за изменение на решението в частта за разноските, поради прекомерност на определеното адвокатско възнаграждение на процесуалния представител на ищеца, тъй като не съответства на положените от него усилия и фактическата и правна сложност на делото, като е поискано намаляването му до размера на 240 лв. с ДДС. В срока по чл. 248 ал. 2 ГПК пълномощника на ищеца е изложил аргументираната си позиция с позоваване на многобройна съдебна практика, че присъденото му възнаграждение не е прекомерно по см. на чл. 78 ал. 5 ГПК. С обжалваното определение по чл. 248 ГПК първоинстанционният съд е оставил без уважение молбата на ответника за намаляване размера на определения по реда на чл. 38 ал. 2 ЗА адвокатски хонорар в полза на представителя на ищеца с доводи, че същият е към минимума по Наредба № 1/09.07.2004г. и е съобразен с фактическата и правна сложност на делото и с вида на извършените от него процесуалния действия.

При така установеното от фактическа страна съдът приема от правна страна следното:

Частната жалба е подадена в срока по чл. 275 ал. 1 ГПК от легитимирана страна, която има интерес да обжалва определението на първоинстанционния съд по чл. 248 3

ГПК, поради което се явява процесуално допустима. В случая допустимостта на частната жалба не е обусловена от представянето на списък на разноските по чл. 80 ГПК, тъй като същата е насочена срещу присъдените в полза на насрещната страна разноски за адвокатско възнаграждение.

Разгледана по същество частната жалба е неоснователна.

Фактическите състави на чл. 78 ГПК, уреждащи въпроса за отговорността за сторените по делото разноски, предвиждат задължение за страната, която неоснователно е предизвикала спора да възстанови разходите, които насрещната страна е била принудена да направи по защитата си. Отговорността за разноски в гражданския процес се ангажира с крайния съдебен акт в зависимост от изхода по спора. При уважаване на предявения от ищеца иск, ако същият е бил представляван от адвокат осъществил безплатна правна защита, последният ще има право на възнаграждение, като неговото заплащане ще се понесе от насрещната страна по спора /арг. чл. 78 ал. 1 ГПК и чл. 38 ал. 2 ЗА/. Възнаграждението на осъществилия безплатната правна помощ адвокат се определя от съда, като според трайната съдебна практика, която вече е намерила законодателен израз в нормата на чл. 36 ал. 3 ЗА, в изменената й редакция с ДВ, бр. 17/2026г., меродавна за преценката му е действителната фактическа и правна сложност на делото, материалния интерес и вида на спора, количеството извършена работа. В тази връзка, за да остойности труда на пълномощника по чл. 38 ал. 1 ЗА, решаващият съд следва да прецени броя на страните в производството и тяхното процесуално качество, броя и вида на подлежащите на установяване релевантни факти респ. на релевираните възражения, наличието или липсата на отклонение от типичното развитие на гражданския процес, вида и обема на търсената съдебна защита, вида и броя на извършените процесуални действия, действително вложените процесуални усилия за защита на поддържаната от страната теза и др. подобни. При тази си дейност съдът не е обвързан от предвидените в Наредба № 1/09.07.2024г. минимални прагове, въпреки редакцията на разпоредбата на чл. 38 ал. 2 ЗА към момента на сключване на процесния договор за правна защита и съдействие – 31.03.2025г. Според решение от 25.01.2024г. по дело № С-438/2022г. на СЕС, което е задължително за националните съдилища в България, на основание чл.

633 ГПК, посочените в наредбата размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при определянето на такива в хипотезата на чл. 38 ал. 2 ЗА, но не са задължителни за съда.

При съобразяване на посочените критерии и конкретните обстоятелствата по делото настоящият състав на ВТОС намира, че определеното от районният съд възнаграждение по реда на чл. 38 ал. 2 ЗА в размер на 480 лв. с ДДС е адекватна оценка на обема на извършената от пълномощника на ищеца работа. Вярно е, че предмет на делото е бил само един осъдителен иск с цена от 1000 лв. и че с оглед на вида му – чл. 55 ал.1 пред. 1 ЗЗД в тежест на ищеца е било да докаже единствено 4 факта на плащане респ. на получаване на посочената сума от ответника, а в тежест на последния е да докаже основанието за задържането й. В тази връзка спора не се отличава с фактическа сложност, предвид обема на подлежащите на доказване факти, с оглед на направеното от ответника признание на неизгоден факт - за получаване на исковата сума. От друга страна обаче процесуалният представител на ищеца е релевирал твърдения /реплики/ за нищожност на договора за поръчителство на две основания – накърняване на добрите нрави – 26 ал. 1 пред. 3 ЗЗД и неспазване на императивните изисквания по чл. 11 ал. 1 т. 10 ЗПК относно начина на формиране на ГПР и попадащите в него параметри. Извел е доводите си за тази нищожност, освен от съдържанието на конкретния договор, предполагащ детайлно запознаване с него, но и с позоваване на съдебна практика на националните съдилища и на СЕС, за издирването на която и за преценка на нейната релевантност към конкретния спор безспорно е положил не малко усилия. Направил е доказателствени искания, които са относими и необходими за установяването на фактите от предмета на спора, като е представил писмени доказателства и е поискал събирането на такива по реда на чл.

192 ГПК, за което и без указания на съда е депозирал нарочна молба. Неявяването на пълномощника на ищеца в насроченото по делото открито съдебно заседание не може да заличи положените от него процесуални усилия за подготовката за делото. Нещо повече, преди съдебното заседание същият е представил писмено становище, в което е изложил допълнителни аргументи в подкрепа на наведените от него възражения за недействителност на процесния договор и е посочил доводи срещу направените от ответника оспорвания с отговора на исковата молба. Освен това пълномощникът на ищеца е положил усилия за защита и в настоящата процедура като е подал отговор на молбата по чл. 248 ГПК респ. на частната жалба, за които действия не му се дължи отделен хонорар.