Решение № 6942 от 14.11.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 6942 гр. София, 14.11.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Е СЪСТАВ, в публично заседание на осемнадесети май през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Рени Коджабашева

Членове:

Анелия Ст. Янева

БЕТИНА Б. БОШНАКОВА при участието на секретаря Капка Н. Лозева като разгледа докладваното от БЕТИНА Б. БОШНАКОВА Въззивно гражданско дело № 20221100510468 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Производството е образувано по въззивна жалба, подадена от И. С. И. срещу решение № 20005188/18.01.2022 г., постановено по гражданско дело № 25015/2021 г. на Софийски районен съд, 173 състав, поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение от № 20052452 от 10.08.2022 г., в частта, в която е признато за установено, че жалбоподателката дължи на ищеца „Фронтекс Интернешънъл“ ЕАД сумата от 772,32 лв., представляваща главница по договор за потребителски кредит № CREX-14303495/25.01.2017 г., сключен с „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение (25.11.2020 г.) до окончателното й изплащане.

В жалбата се излагат доводи, че решението в обжалваната част е неправилно поради противоречие с материалния закон и процесуалните правила, както и че е необосновано.

Поддържа се, че длъжникът не е бил надлежно уведомен за извършената цесия, поради което не е възникнало задължението да изпълни на новия кредитор.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е подаден отговор на въззивната жалба от въззиваемата страна „Фронтекс Интернешънъл“ ЕАД, в който оспорва основателността на жалбата при твърдения, че обжалваният съдебен акт е правилен и законосъобразен в обжалваната част.

Сочи, че СРС обосновано е приел, че цесията следва да се счита за надлежно съобщена на 1 ответника с връчване на исковата молба и приложенията към нея. Поддържа, че е надлежно упълномощен от цедента да уведоми ответника в качеството му на длъжник, поради което и прехвърлянето е породило своето правно действие спрямо него. Моли въззивния съд да остави жалбата без уважение и да потвърди решението на първоинстанционния съд в обжалваната част. Претендира разноски.

Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК достигна до следните фактически и правни изводи:

Въззивната жалба е подадена от активно легитимирана страна в законоустановения срок и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, отправена е до съответния родово и местно компетентен съд, поради което се явява допустима.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта – в обжалваната му част, а по правилността му е ограничен до изложените във въззивната жалба доводи, с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

След извършена служебна проверка въззивната инстанция намира, че атакуваното съдебно решение е валидно и допустимо – в обжалваната част, както и че настоящият казус не попада в двете изключения, визирани в тълкувателното решение.

Разгледана по същество, въззивната жалба е ОСНОВАТЕЛНА.

Основанието на претенцията са твърденията на страните за обстоятелствата, от които извеждат претендираното право. Правната квалификация на претенцията следва да се даде от съда служебно съобразно твърденията на страните. В исковата молба не се твърди договорът за кредит да е сключен с банка, поради което и правната квалификация на иска не следва да се подвежда под разпоредбата и на чл. 430 ТЗ. По същия начин, в дадената с доклада по делото правна квалификация е посочен и чл. 92, ал. 1 ЗЗД, като тази разпоредба по никакъв начин не кореспондира с твърденията в исковата молба. Въпреки това, първоинстанционният съд се е произнесъл по всички релевантни факти и включването на чл. 430 ТЗ и чл. 92, ал. 1 ЗЗД в квалификацията не се отразява на допустимостта на обжалвания акт, поради което и въззивният съд намира същия за допустим в обжалваната част.

Първоинстанционният съд е сезиран с предявени от „Фронтекс Интернешънъл“ ЕАД против И. С. И. искове с правно основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 9, ал. 1 ЗПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, чл. 86, ал. 1 ЗЗД и чл. 99 ЗЗД, за признаване за установено, че ответникът дължи на ищцовото дружество следните суми: 799,27 лв. - главница по договор за потребителски кредит от 25.01.2017 г., ведно със законна лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение (25.11.2020 г.), до 2 окончателно изплащане на сумата, както и 122,19 лв., представляваща лихва за забава, от която 95,49 лева за периода от 21.04.2018 г. до 13.03.2020 г. и 26,70 лв. за периода от 14.07.2020 г. до 13.11.2020 г.

По предявените искове в доказателствена тежест на ищеца е да установи следните обстоятелства: сключен с ответника договор за заем със съдържанието, посочено в исковата молба, по който е предоставил на ответника сумата от 4500 лева; възникнало по силата на договора задължение за кредитополучателя да заплаща възнаградителна лихва в размера, посочен от ищеца; изпълнение от кредитодателя на задължението му да предостави дадената в заем сума на кредитолучателя; изискуемост на вземането и прехвърляне на вземанията по процесния договор за кредит в полза на ищеца.

В доказателствена тежест на ответника е при установяване на посочените обстоятелства да докаже плащане на вземането.

Не се спори по делото, а и се установява от събраните по делото писмени доказателства, че на 25.01.2017 г. между ищецът „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД и ответницата И. С. И. на 30.09.2008 год. бил сключен договор за потребителски кредит, отпускане на револвиращ потребителски кредит, издаване и ползване на кредитна карта№ CREX-14303495/25.01.2017 г., по силата на който ищецът е предоставил на ответницата банков кредит в размер на 1249,00 лева, който кредитополучателят се задължил да върне по договорения в общите условия и в договора начин – на 36 равни месечни вноски в размер на 59,07 лева, при договорна лихва от 21.41 % и ГПР - 23,64%. По делото е представен сертификат CREX-14303495, удостоверяващ сключен договор за застраховка „Защита на плащанията“.

Основният спорен въпрос пред първоинстанционния съд, поддържан от въззивника и в настоящото производство, е дали ищецът разполага с материалноправна легитимация по така предявените искове.

От представения по делото рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания от 19.08.2019 г. се установява, че на същата дата между „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ C.

A. – клон България (клон на правоприемника на заемодателя) и „Фронтекс Интернешънъл“ ЕАД е сключен рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания, по силата на който „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ C. A. в качеството на продавач е прехвърлил на ищеца в качеството на купувач вземания, индивидуализирани в Приложение № 1 към договора.

Видно от представеното по делото Приложение № 1/26.08.2019 г. към договора, цедентът е прехвърлил на цесионера вземанията по процесния договор за кредит.

Правилно съдът е приел, че цесията е породила действие спрямо ответника с получаване на исковата молба и приложенията към нея. По делото е представено пълномощно, по силата на което цедентът е упълномощил цесионера за уведомяване на длъжника за извършената цесия по чл. 99, ал. 3 ЗЗД. Наред с това, към исковата молба е приложено и писмено потвърждение от цедента до длъжника за извършената цесия и доколкото същото е достигнало до длъжника с връчване на препис от исковата молба, то 3 съставлява надлежно съобщаване за цесията съгласно чл. 99, ал. 3, пр. 1 ЗЗД. Като факт от значение за спорното право, настъпил във висящия процес, извършеното по този начин уведомление от цедента до длъжника следва да се съобрази от съда при разглеждане на исковата претенция на цесионера срещу длъжника съгласно правилото на чл. 235, ал. 3 ГПК.

Направеното възражение от въззивника, че не е налице валидно упълномощаване, тъй като пълномощното не е с нотариална заверка на подписите, настоящият съдебен състав намира за неоснователно, доколкото в закона не предвидена особена форма.

Независимо, че настоящият съдебен състав е съгласен с изводите на първоинстанционния съд по посочения въпрос, решението в обжалваната част е неправилно и следва да бъде отменено по следните съображения:

На основание чл. 7, ал. 3 ГПК съдът служебно следи за наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител. Нормите на ЗПК са повелителни, поради което по отношение на тях намират приложение разясненията, дадени в т. 1 и т. 3 от Тълкувателно решение 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, според които при проверка на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване, т. е. той може служебно да се произнесе по действителността на клаузи в договор за потребителски кредит, когато са налице за това правни или фактически обстоятелства.

При изпълнение на задължението си за извършване на служебна проверка относно наличието на неравноправни клаузи в договора по реда на чл. 7, ал. 3 ГПК, съдът намира следното:

Сключеният между страните договор е за предоставяне на потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 ЗПК и относно изискванията към неговото съдържанието намират приложение разпоредбите на ЗПК. Съгласно императивната разпоредба на чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7-9 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен. Съдът намира, че в случая е нарушено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, като макар в процесния договор за кредит да е посочен годишен процент на разходите по кредита от 23,64%, в него не е включена като разход дължимата сума за застраховка „Сигурност на плащанията“, която вместо това е включена в главницата по кредита.

Съгласно нормата на чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с 4 договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Следователно на основание чл. 19, ал. 1 вр. § 1, т. 1 ДР на ЗПК, застрахователните премии представляват общ разход по кредита за потребителя, който трябва да бъде включен в състава на годишния процент на разходите, когато сключването на застрахователния договор е задължително условие за получаване на кредита или задължително условие за ползване на кредита при конкретните условия.

В настоящия случай съдът приема, че сключването на договора за застраховка представлява условие за отпускане на процесния кредит, доколкото няма твърдения и доказателства сключването на договора за застраховка да е било незадължително условие за сключване на договора за кредит. Освен това, размерът на застрахователната премия е предварително определен в договора за кредит към датата на неговото сключване, което е видно от факта, че е включен в размера на главницата по погасителния план.