Решение № 963 от 18.02.2025, Софийски градски съд

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 963 гр. София, 18.02.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Б СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и трети януари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Любомир Василев

Членове:

Темислав М. Димитров

СТОЙЧО Т. ПОПОВ при участието на секретаря Донка М. Шулева като разгледа докладваното от СТОЙЧО Т. ПОПОВ Въззивно гражданско дело № 20211100514980 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С Решение № 20047646 от 19.02.2021 г., постановено по ГД № 6617 по описа за 2020 г. на Софийски районен съд (СРС), II ГО, 156 граждански състав, са отхвърлени предявените от Й. Й. М., ЕГН ********** срещу Н. И.

С., ЕГН ********** да бъде признато за установено на основание чл. 422, ал.

1 ГПК, вр. с чл. 415, ал. 1, т. 1 ГПК, вр. с чл. 240, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 167 ЗЗД, вр. чл. 74 ЗЗД, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че ответникът дължи на ищеца следните суми, а именно: сумата от 9000,00 лв., представляваща суброгаторна претенция за заплатена част от чуждо задължение за главница по Договор за заем от 21.12.2012 г., сключен между „Финансова къща Логос – ТМ“ АД – в качеството на заемодател, и Н. И. С. – в качеството на заемател, при наличието на правен интерес от страна на Й. Й. М., поради учредена ипотека на собствен недвижим имот - апартамент № 8, находящ се в гр. София, ж. к. „****, както и сумата от 2352,50 лв., представляваща мораторна лихва върху главницата за периода от 05.11.2016 г. до 03.06.2019 г., за които суми е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 04.10.2019 г. по ЧГД № 31516/2019 г. по описа на СРС, II ГО, 156 гр. с.

1

Решението на СРС е обжалвано от ищеца. Въззивникът излага съображения за неправилност и необоснованост на първоинстанционното решение, като е систематизирал оплакванията си в 8 групи. Първата група оплаквания: Неправилно районният съд бил допуснал свидетелски показания за установяване на суми над 5000,00 лв. Твърди се, че изводите, които СРС е направил във връзка с удостоверението, издадено от заемодателя „Финансова къща Логос – ТМ“ АД, са неправилни. Посочва като неправилни изводите на първата инстанция, че представените от ищеца платежни нареждания имали обвързваща съда материална доказателствена сила, но въпреки това не установявали основанието за извършеното плащане. Втората група оплаквания: Първоинстанционният съд предубедено е кредитирал показанията само на свидетеля на ответницата, съответно отново заявява, че неправилно районният съд е допуснал свидетелски показания за доказване на парични суми над 5000,00 лв. Третата група оплаквания: Неправилно СРС кредитирал твърденията на ответницата за наличието на мандатно правоотношение, респ. че ответницата била скрит пълномощник, без това твърдение да е било подкрепено с доказателства. Четвъртата група оплаквания: СРС неправилно не е кредитирал показанията на свидетеля на ищеца. Петата група оплаквания: Твърди се, че ищецът е изпълнил чуждо задължение поради наличието на правен интерес от това, а именно да предотврати възможността неговият недвижим имот да бъде изнесен на публична продан за изпълнение на чуждото задължение. Същевременно СРС неправилно е тълкувал процесния договор за заем, като е приел, че ищецът има качеството солидарен длъжник, респ. твърди, че сумата по договора за заем е получена само и единствено от ответницата. Шестата група оплаквания: Сочи се, че СРС неправилно е приел, че е налице договор за поръчка. Седмата група оплаквания: Твърди се, че СРС неправилно е стигнал до извод, че по делото не е установено наличието на правен интерес от погасяването на чуждо задължение, респ. че имуществената сфера на ищеца реално е била застрашена. Осмата група оплаквания: Излагат се съображения, че не е налице регрес, респ. че претенцията е обусловена от заплащането на чуждо задължение при наличие на правен интерес от това. Ето защо отправя искане до Софийски градски съд като въззивна инстанция за отмяна на първоинстанционното решение и постановяване на друго, с което исковата претенция да бъде изцяло уважена.

2

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемия ответник, с който изразява становище за неоснователност на жалбата по съображения, подробно изложени в отговора. В тази връзка моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено като правилно.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, намира за установено следното от фактическа и правна страна във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт:

Депозираната въззивна жалба е допустима. Същата е подадена в законоустановения срок, срещу подлежащ на обжалване акт на първоинстанционния съд, от процесуално легитимирано лице и при наличието на правен интерес от обжалването.

Разгледана по същество, жалбата е неоснователна, респективно обжалваното решение е правилно, по следните съображения.

Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните в жалбата въззивни основания. Относно доводите за неправилност съдът е ограничен до изложените във въззивната жалба изрични доводи, като може да приложи и императивна норма в хипотезата на т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Съдът служебно трябва да даде и правна квалификация на исковете.

Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо в обжалваната част. Не е допуснато и нарушение на императивни правни норми. Поради това, съдът дължи произнасяне по съществото на правния спор в рамките на доводите, изложени във въззивната жалба, от които е ограничен съгласно разпоредбата на чл. 269, предл. 2 от ГПК, като в останалата част може да препрати към мотивите на първоинстанционното решение по реда на чл. 272 ГПК.

Фактическите констатации и правните изводи на първата инстанция се споделят напълно от въззивния съд, поради което последният препраща към тях без да е необходимо да ги повтаря.

Независимо от това във връзка с направените с въззивната жалба оплаквания е необходимо да се добави и следното:

3

Предявени за разглеждане са кумулативно обективно съединени положителни установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 415, ал. 1, т. 1 ГПК, вр. с чл. 240, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 167 ЗЗД, вр. чл. 74 ЗЗД, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

Основателността на исковата претенция по иска по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 415, ал. 1, т. 1 ГПК, вр. с чл. 240, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 167 ЗЗД, вр. чл. 74 ЗЗД е обусловено от кумулативното наличие на следните предпоставки (юридически факти), а именно: 1. облигационно отношение, породено от процесния договор за заем от 21.12.2012 г., сключен между „Финансова къща Логос – ТМ“ АД – в качеството на заемодател, и ответницата – в качеството на заемател; 2. Ищецът да е платил посочената в исковата молба сума от 9000,00 лв., представляваща част от дълга по посочения договор за заем; 3. ищецът да не е отговарял за задължението по този договор; 4. Ищецът да е имал правен интерес от плащането на дълга.

Установяването на тази предпоставки е било в тежест на ищеца.

Ответникът е разполагал с възможност да проведе насрещно доказване по тези факти. В тежест на ответника е било да установи положителния факт на плащането на дълга.

В отношенията между страните по делото е безспорно, а и от представения договор за заем се установява по категоричен начин наличието на първата предпоставка.

По отношение на останалите предпоставки обаче въззивният съд намира, че наличието на същите не е установено при условията на пълно и главно доказване по следните съображения.

От представеното удостоверение изх. № 07675/10.08.2020 г., издадено от ЧСИ Г.Д., рег. № 781 при КЧСИ, район на действие СГС, неоспорено от ищеца, което представлява официален удостоверителен документ, респ. ползва се обвързваща съда материална доказателствена сила, се установява по безспорен начин, че въз основа на изпълнителен лист от 19.08.2013 г., издаден по ГД № 22981/2013 г. по описа на СРС, II ГО, 123 гр. с., е образувано ИД № 20147810401159 по описа на ЧСИ Г.Д., със страни: „Финансова къща Логос – ТМ“ АД – взискател, и длъжници: ответницата, ищецът и съпругата на ищеца за следните суми: 15000,00 лв. – главница, ведно със законната лихва върху главницата от 28.05.2013 г. до окончателното й изплащане; 2250,00 лв. – 4 лихви; 4500,00 лв. – неустойка; 2775,00 лв. – съдебни разноски, като общия размер на дълга е възлизал на 34182,11 лв., които са били заплатени изцяло от ответницата, като изпълненото производство е приключило на 05.12.2016 г. В отношенията между страните по делото не е спорно, че посоченото изп. дело е образувано именно за изпълнение на вземанията по процесния договор за заем, а и това се установява от представения изпълнителен лист изпълнителен лист от 19.08.2013 г., издаден по ГД № 22981/2013 г. по описа на СРС, II ГО, 123 гр. с.

От посоченото се извежда категоричен извод, че не ищецът, а ответницата е заплатила задължението по процесния договор за заем от 21.12.2012 г.

Този извод не се разколебава и от представените по делото от страна на ответника писмени доказателства – удостоверение № 97/16.11.2016 г., издадено от „Финансова къща Логос – ТМ“ АД и 10 бр. вносни бележки.

Удостоверението от „Финансова къща Логос – ТМ“ АД представлява частен свидетелстващ документ и в този смисъл не се ползва с обвързваща съда материална доказателствена сила за удостоверените с него факти, респ. същото е своевременно оспорено от страна ответницата. От представените вносни бележки не може да се установи по категоричен начин, че се отнасят до плащания, извършени за погасяване на дълга по процесния договор за заем от 21.12.2012 г. – във вносната бележка от 30.09.2013 г. и от 05.11.2014 г. като основание е посочено „по договор за заем на Н. И. С. Й.а“, респ. не е ясно дали плащането касае договорът от 21.12.2012 г. или друг договор за заем на ответницата; във вносната бележка от 29.10.2013 г. е посочено, че плащането се отнася до договор за заем на ответницата от 14.12.2021 г., а не до процесния; във вносните бележки от 02.01.2014 г., 27.02.2014 г., 20.03.2014 г., 07.04.2014 г. 07.05.2014 г., 08.08.2014 г. като основание е посочено „По договор“ или „По договор погасяване“, респ. не може да се установи, че плащанията по тези бележки касаят именно процесния договор за заем от 21.12.2012 г. Същевременно в частта, в която ищецът като вносител е посочил основанието за плащане, вносните бележки не се ползват с обвързваща съда материална доказателствена сила.

В тежест на ищеца е било да докаже пълно и главно, че именно той е платил сумата от 9000,00 лв. за частично погасяване дълга на ответницата по 5 процесния договор за заем, но от представените от същия писмени доказателства не може да се изведе категоричен извод в тази насока.

Същевременно ответницата е представила посоченото удостоверение от ЧСИ Дичев, неоспорено от ищеца, което като официален удостоверителен документ се ползва обвързваща съда материална доказателствена сила, не само разколебава извода, че ищецът е извършил твърдяното от него плащане, а доказва по безспорен начин, че всъщност ответницата е погасила целия дълг по този договор.

Дори и да се приеме, че ищецът е платил посочената в исковата молба сума, не се установява безспорно, че този дълг е чужд, респ. че ищецът не е отговарял за него. От представения договор за заем от 21.12.2012 г. се установява, че същият е сключен между „Финансова къща Логос – ТМ“ АД – в качеството на заемодател, ответницата – в качеството на заемател, и ищеца и неговата съпруга – Д.М.Г. като солидарни длъжници. Договорът носи подписа на ищеца, респ. последният не е оспорил, че положеният в договор подпис срещу неговото име е изпълнен именно от него. Същевременно договорът е с нотариална заверка на подписите. Извършеното нотариално удостоверяване е официален удостоверителен документ и се ползва с обвързваща съда материална доказателствена сила, в частност, че подписът в договора за втория солидарен длъжник Й. Й. М. е изпълнен именно от това лице (ищеца).