Определение № 2773 от 22.10.2026, Окръжен съд - Пловдив

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2773 гр. Пловдив, 22.10.2026 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VII СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и втори октомври през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Стефка Михова

Членове:

Николай Стоянов

Иван Йорданов като разгледа докладваното от Иван Йорданов Въззивно частно гражданско дело № 20265300502396 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл. 274, ал. 1, т. 2, във вр. с чл. 83, ал. 2 ГПК.

Образувано е по частна жалба от „ПРОФЕСИОНАЛЕН ФУТБОЛЕН КЛУБ БОТЕВ“ ЕАД, ЕИК 201468114 против Определение №8135/01.07.2026 г., постановено по гр. дело №14362/2025 г. по описа на Районен съд - Пловдив, ХIХ гр.с., с коeто е оставено без уважение искането на „ПРОФЕСИОНАЛЕН ФУТБОЛЕН КЛУБ БОТЕВ" ЕАД за освобождаване от заплащането на такса за въззивно обжалване на постановеното решение по гр. д. 14362/25 г. на ПРС.

В жалбата се навеждат доводи за неправилност на постановения съдебен акт по подробно изложени съображения. Иска се от въззивния съд да отмени обжалваното определение, като се постанови съдебен акт, с който да се освободи ответникът-жалбоподател от заплащане на държавна такса за подадената въззивна жалба, вх.№37405/14.04.2026 г. срещу решението.

Пловдивският окръжен съд, като провери законосъобразността на обжалвания съдебен акт, представените доказателства и становището на страната, намери за установено от фактическа и правна страна следното:

Частната жалба е процесуално допустима - подадена от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване акт в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, внесена е дължимата държавна такса. Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна.

Разпоредбата на чл. 83, ал. 2 ГПК предвижда, че такси и разноски по гражданското производство не се внасят от физически лица, за които е признато от съда, че нямат достатъчно средства да ги заплатят. Посочената правна норма е относима само за физическите лица при отчитане на обстоятелствата по т. т. 1 – 7 на чл. 83, ал. 2 ГПК, не може да се тълкува разширително, не намира приложение по отношение на юридическите лица и изключение за търговски дружества не е предвидено. По този въпрос е формирана и последователна съдебна практика. В определение № 335 от 30.05.2014 г. по ч. т. д. № 1562/2014 г. на ВКС, ІІ т. о., определение № 389 от 21.05.2012 г. по ч. т. д. № 66/2012 г. на ВКС, II т. о., определение № 580 от 1

27.06.2010 г. по ч. т. д. № 451/2012 г. на ВКС, II т. о., определение № 569 от 04.10.2012 г. по ч. т. д. № 522/2012 г. на ВКС, I т. о., определение № 128 от 26.02.2013 г. по ч. гр. д. № 47/2013 г. на ВКС, IV г. о. и други, се приема, че липсата на достатъчно парични средства у търговеца – юридическо лице, с които да заплати дължимата държавна такса, предполага изпадането му в състояние на неплатежоспособност, което състояние може да се установи само в производството по несъстоятелност. Гражданският процесуален кодекс определя реда, предпоставките и субектите, които могат да бъдат освободени от внасяне на държавна такса. Поначало това са физическите лица с оглед социалната функция на нормата, която има за цел да не бъде отказано правосъдие на социално слаби граждани. Спрямо юридическите лица е предвидена възможност за освобождаване от предварително внасяне на държавна такса в изрично посочени в законите хипотези (напр. чл. 620, ал. 1 и ал. 5 ТЗ, чл. 649, ал. 6 ТЗ и чл. 694, ал. 7 ТЗ), които в настоящия случай не са приложими.

Формирана е практика (определение № 707 от 24.11.2017 г. по ч. т. д. № 2792/2017 г., ВКС, ІІ т. о.), че гарантираното на страните по граждански спор с разпоредбата на чл. 6 ЕКПЧОС и чл. 47 от Хартата на основните права на ЕС право на достъп до съдилищата се реализира с предоставения на държавите членки свободен избор на средства за постигане на таза цел. Правото на юридическите лица за освобождаване от задължението за заплащане на такси и разноски в общия граждански процес не е гарантирано от императивна разпоредба на правото на ЕС, като подобни гаранции са предвидени само при спор за нарушаване правото на ЕС. Когато предявеният иск от или срещу юридическо лице няма за предмет такъв спор или искът и/или самото юридическо лице не попадат в някоя от изключителните хипотези на разпоредбите на чл. 83, ал. 1, т. 4 ГПК и чл. 84 ГПК или на особена разпоредба в друг закон, то внасяне на държавна такса се дължи предварително съгласно чл. 71, ал. 1, изр. първо ГПК във връзка с чл. 73, ал. 3 ГПК, като съдът може да освободи страната от внасянето й само ако тя е физическо лице и няма достатъчно средства да я заплати, предвид изричната формулировка на разпоредбата на чл. 83, ал. 2 ГПК. В практиката на Европейския съд по правата на човека е признато правото на юридическите лица да бъдат освободени изцяло или частично от плащането на държавна такса – решение от 24.12.2009 г. по дело "Агромодел" ООД срещу България (жалба № 68334/01), решение от 26.07.2005 г. по дело Podbielski и PPU Polpure срещу Полша (жалба № 39199/98), решение от 10.01.2006 г. по дело Teltronic – CATV срещу Полша (жалба № 48140/99), като е прието, че достъпът до съд може да бъде обект на ограничения от различно естество, включително финансови, когато става дума за изискването да се плати на гражданските съдилища държавна такса, и само по себе си това ограничение на правото на достъп не е несъвместимо с чл. 6, § 1 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи, когато преследва законна цел и е налице разумно съотношение на съразмерност между използваните средства и преследваната цел, така че правото на достъп да не е накърнено в самата си същност. В тази връзка, факторите, които се преценяват, са: размер на таксите, преценен в светлината на специфичните обстоятелства според случая, както и платежоспособността на заинтересованото лице и стадий на производството, в който въпросното ограничение е наложено.

Аналогична е и практиката на Съда на Европейския съюз. Например, в определение от 13.06.2012 г. по дело С –156/12, GREP/Freistat Bayern е прието, 2 че принципът на ефективна правна защита, закрепен в чл. 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз, може да обхваща правото на освобождаване от заплащане на разноските във връзка с производството и/или на разноските за адвокатска помощ в производството по такава жалба. В тази връзка, националният съд следва да провери дали условията за предоставяне на такава помощ представляват ограничение на правото на достъп до съдилищата, което накърнява самата същност на това право, дали са насочени към постигането на легитимна цел и дали съществува разумно съотношение на пропорционалност между използваните средства и поставената цел. В рамките на преценката си националният съд може да вземе предвид предмета на спора, доколко има основания да се очаква, че молителят ще спечели делото, значимостта на неговия интерес, сложността на приложимото право и производство и възможността му ефективно да защитава позицията си по делото. За да прецени пропорционалността, националният съд може също да вземе под внимание размера на разноските във връзка с производството, които трябва да се платят предварително, и дали те представляват непреодолимо препятствие пред достъпа до правосъдие. Когато става дума за юридически лица, националният съд може да вземе под внимание положението им, например правно-организационната форма и дали съответното юридическо лице преследва стопанска цел, както и финансовите възможности на неговите съдружници или акционери и възможността им да си набавят необходимите средства за предявяването на иска или подаването на жалбата.

С оглед предмета на делото /трудов спор/ и етапа, на който се намира производството, размера на дължимата държавна такса по въззивната жалба – 49,32 евро, от която жалбоподателят-ответник иска да бъде освободен, както и правно-организационната му форма /АД/, а така също и фактът, че е юридическо лице, преследващо стопанска цел, следва да се приеме, че липсват възприетите във формираната практика основания за освобождаване на частния жалбоподател от заплащане на държавна такса за въззивната жалба.

Във връзка с изложените в частната жалба доводи от жалбоподателя, въззивният съд намира, че по делото липсват данни, че не разполага с имущество и че е в невъзможност да понесе разхода по заплащане на държавната такса за разглеждане на въззивната жалба. В настоящата хипотеза за съда не съществува задължение да събира доказателства за установяване на имущественото състояние на молителя. При липса на доказателства, че молителят не разполага с имущество, което да му позволява да поеме разхода по заплащане на дължимата държавна такса, въззивният съд намира за недоказано, че задължението за предварително внасяне на държавна такса за разглеждане на въззивната жалба представлява прекомерна финансова тежест, която да лишава молителя от достъп до съд /в този смисъл Определение № 460 от 16.02.2026 г. на ВКС по т. д. № 2260/2025 г., I т. о., ТК/.

Следва да се посочи, че изложеното в молбата за освобождаване от държавна такса обстоятелство от молителя, че е допусната по други съдебни производства обезпечителната мярка-запор на банкови сметка, не е основание за извод, че молителят е в невъзможност да плати държавната такса.

Съдът намира, че размерът на държавната такса за разглеждане на въззивната жалба от 49,32 евро не съставлява непреодолимо препятствие за достъпа до правосъдие на молителя, който е акционерно дружество. Няма данни по делото, че акционерите на молителя са в невъзможност да платят дължимата сума за държавна такса.

В обобщение, предвид всички релевантни обстоятелства/условия, имащи 3 отношение към правото на юридическото лице да бъде освободено от държавна такса, съдът достига до извода, че правото на освобождаване на жалбоподателя в конкретния случай е изключено както поради предмета на делото, а именно: искове, произтичащи от трудово правоотношение, уредени в националния закон, така и поради незначителния размер на дължимата такса 49,32 евро, преценен на плоскостта на правно-организационната форма на жалбоподателя и собствеността върху капитала му.

Предвид всичко това въззивният съд намира, че не са налице предпоставките на чл. 83, ал. 2 ГПК за освобождаване на дружествотожалбоподател от заплащане на дължимата държавна такса за въззивната жалба.

С оглед на така изложените съображения частната жалба се намери за неоснователна. Първоинстанционният съд е достигнал до същия краен правен резултат, като е оставил без уважение искането за освобождаване от заплащането на такса за въззивно обжалване, поради което обжалваното определение следва да се потвърди като правилно.

Настоящото определение е окончателно и не подлежи на касационно обжалване съгласно чл. 274, ал. 4, вр. с чл. 280, ал. 3, т.3 ГПК.

ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА Определение №8135/01.07.2026 г., постановено по гр. дело №14362/2025 г. по описа на Районен съд - Пловдив, ХIХ гр.с.

Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4