Определение № 245 от 24.01.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 245 гр. София, 24.01.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на седми октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Тотка Калчева

Членове:

Вероника Николова

Мадлена Желева като разгледа докладваното от Вероника Николова Касационно търговско дело № 20248002900894 по описа за 2024 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на адв. М. В. - синдик на „Акулите“ ЕООД /н./, срещу решение №71 от 24.08.2023г. по в.т.д. №140/2023г. на Бургаски апелативен съд. С него са потвърдени решение №260071 от 20.10.2022г. по т.д. № 243/2020г. на Бургаски окръжен съд, както и решение №260030 от 12.04.2023г. по т.д. №243/2020г. на Бургаски окръжен съд. С решение № 260071 от 20.10.2022 г. по т.д. № 243/2020 г. на Бургаски окръжен съд е прието за установено, че „Акулите“ ЕООД /н./ дължи на „Дорослава-02“ ЕООД сумата от 1 025 000 лв. – главница, и сумата от 392547,98 лв. – лихва за периода 19.07.2010г. – 30.04.2014г., на основание договор за кредит от 19.07.2010г. и нотариално заверено споразумение от 28.04.2014г., ведно със законната лихва от подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение – 13.05.2014г., до окончателното заплащане на сумата.

С решение № 260030 от 12.04.2023 г. по т.д. №243/2020г. на Бургаски окръжен съд първоинстанционният съд е допуснал поправка на явна фактическа грешка като в диспозитива на решение № 260071 от 20.10.2022г. по т.д. № 243/2020 г. на Бургаски окръжен съд е добавено: „Решението е постановено при участие на синдика на „Акулите“ ЕООД в открито производство по несъстоятелност“.

В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е недопустимо и неправилно поради съществено нарушение на процесуалния закон.

Жалбоподателят поддържа, че решението е недопустимо, тъй като е постановено без участието на задължителна страна – „Акулите“ ЕООД – 1 длъжник в производството по несъстоятелност, представлявано от управителя си. Поддържа, че в завареното исково производство по чл.637 ал.1 изр.2 от ТЗ синдикът следва да участва като самостоятелна страна в защита на обществения интерес. Твърди,че след откриването на производството по несъстоятелност длъжникът „Акулите“ ЕООД, чрез управителните си органи, е престанал да бъде страна по т.д. №243/2020г. по описа на Бургаски окръжен съд, а то е продължило само с участието на ищеца и синдика на „Акулите“ ЕООД като ответник, с което съдът е допуснал нарушение на основните принципи, установени от чл.6 и чл.7 от ГПК. Счита, че апелативният съд вместо да обезсили първоинстанционното решение, е потвърдил едно недопустимо и неправилно решение. Оспорва изводите във въззивното решение, че възражението за нищожност на споразумение от 28.04.2014г. към договор за кредит от 19.07.2010г. е преклудирано, тъй като не е депозирано с отговора исковата молба, а в първото заседание по делото. Поддържа, че въззивният съд не се е произнесъл по изложените във въззивната жалба аргументи, както и че е постановил съдебен акт в противоречие на събраните доказателства по делото.

Допускането на касационното обжалване касаторът обосновава с предпоставките по чл. 280, ал.1, т.1 от ГПК, като поддържа, че съдът се е произнесъл по следните съществени материалноправни и процесуалноправни въпроси, обусловили изхода на спора: 1. Когато въззивният съд констатира, че първоинстанционното решение е постановено без участието на задължителна страна, следва ли да обезсили обжалваното решение и да върне делото на първоинстанционния съд за ново разглеждане с участието на страната, лишена от това право?; 2. След откриване на производство по несъстоятелност по отношение на страна по спор, в производство по чл.637, ал.1, изр.2 от ТЗ, следва ли синдикът да се конституира като отделна страна в производството, различна от длъжника?;

3.Длъжен ли е въззивният съд да следи за допустимостта на първоинстанционното решение в обжалваната част?; 4. Следва ли въззивният съд, като съд по съществото на спора, да направи своите фактически и правни изводи, като обсъди в тяхната съвкупност всички допустими и относими доказателства, възражения и доводи на страните, като съобрази твърденията в исковата молба, направените възражения в отговора и оплакванията, инвокирани във въззивната жалба? Твърди, че въпросите по т.1 и т.2 са решени в противоречие със задължителната практика на ВКС, формирана с Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк. дело №1/2013г. на ОСГТК на ВКС, с практиката на ВКС по определение № 50492 от 22.12.2022г. по ч. т. д.

№589/2022г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 94 от 24.11.2020г. по т. д.

№2610/2019г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 194 от 04.10.2018г. по т. д.

№598/2017г. на ВКС, ТК, IІ т. о., решение № 178 от 22.01.2016г. по т. д.

№1889/2013г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 3170 от 16.07.2015г. по т. д.

№3170/2013г. на ВКС, ТК, I т. о., определение №367 от 10.06.2022г. по т. д.

№1056/2021г. на ВКС, ТК, II т. о., решение от 09.01.2020г. по т.д. №3135/2018г.

2 на ВКС,ТК, II т.о.; въпросът по т.3 – в противоречие с Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк. дело №1/2013г. на ОСГТК, решение № 72 от 05.06.2018г. по гр. д. №1985/2017г. на ВКС, ГК, I г. о., решение № 108 от 12.07.2019г. по т. д. №2033/2018г. на ВКС, ТК, II т. о., а въпросът по т.4 – в противоречие с т.19 на Тълкувателно решение №1/04.01.2001г. на ОСГК на ВКС, т.2 на Тълкувателно решение №1/2013 от 09.12.2013г. на ОСГТК на ВКС, решение №7 от 08.02.2012г. по гр. д. №510/2011г. на ВКС, ГК, II г. о., решение №57 от 19.05.2017г. по гр.д. №3457/2016г. на ВКС, ГК, I г.о. и решение №3 от 22.07.2013 г. по гр. д. №534/2012г. на ВКС, ГК, IV г. о.

Ответникът по касация „Дорослава-02“ ЕООД, гр. Каблешково, оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване, съответно основателността на жалбата. Подробни съображения излага в писмен отговор.

Претендира разноски.

Ответникът по касация „Акулите“ ЕООД /н./, гр. Бургас, споделя аргументите на касатора и моли обжалваното решение да бъде допуснато до касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 от ГПК, както и да бъде отменено като неправилно и върнато за разглеждане от първоинстанционния съд.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е установил, че първоинстанционният съд е допуснал процесуални нарушения, изразяващи се в това, че синдикът не е бил конституиран с изричен акт като страна в производството, както и че след откриване на производството по несъстоятелност е приел, че ответникът се представлява от синдика. Приел е, че твърдените процесуални нарушения не са довели до ограничаване правото на защита нито на дружеството – ответник, нито на синдика. Приел е, че на синдика е била осигурена възможност да участва в производството на основание чл.694, ал.4 вр. чл.637 от ТЗ, а дружеството-длъжник е упражнявало правата си на ответник чрез органите си на управление, като е било представлявано от адвокат, упълномощен от управителя на дружеството / до 01.06.2022г., когато първоинстанционният съд е приел, че след откриване на производството по несъстоятелност дружеството – ответник следва да се представлява от синдика/. Изрично е изтъкнал, че първоинстанционното решение е съобщено на длъжника и синдика поотделно, като двете страни са подали въззивни жалби. Счел е за неоснователно оплакването, че първоинстанционният съд не се е произнесъл по възражението за нищожност на Споразумение от 28.04.2014г. поради липса на основание. Изложил е доводи, че възражението е преклудирано, тъй като е следвало да бъде направено с отговора на исковата молба, а не в първото заседание.

Позовавайки се на ТР №1/2020г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което съдът служебно следва да се произнесе по нищожността на сделка или отделни клаузи, ако произтича пряко от сделката или от събраните по делото 3 доказателства, съдът е преценил, че в процесния случай нищожността не произтича пряко от сделката и събраните по делото доказателства. Счел е, че дори да се приеме, че възражението е направено надлежно, то окръжният съд подробно е изложил аргументи за съществуването на задължението на ответника към датата на сключване на споразумението. Приел е за установено по делото, че ищецът е предоставил на ответника сумата от 3 100 000 лв. по договор за кредит от 19.07.2010 г., със задължение да бъде върнат в срок до 31.07.2011г., както и че сумата е преведена по сметка на ответника. Взел е предвид, че заемополучателят е върнал на заемодателя общо 2 075 000 лв.: 525 000 лв. – на 19.08.2010 г., 1 200 000 лв. – на 28.10.2010г., 150 000 лв. – на 09.09.2011г. и 200 000 лв. – на 12.09.2011г., че към договора за заем са сключени няколко последващи споразумения, с които е променян срокът за връщане на заема, които са отразени в счетоводството на ответника, а също и че непогасените задължения са осчетоводени. С оглед на това е приел за правилен извода на първоинстанционния съд относно съществуването и размера на вземанията на ищеца по договора за заем. Приел е за неоснователно твърдението на ответника, че плащането на сумата 1 300 000 лв., извършено на 19.07.2010г. в полза на ищеца, представлява плащане по договора за заем, въпреки че в основанието на превода е посочено „извършено СМР по договор“. Изложил е аргументи, ищецът е изпълнявал СМР по обект, който е бил собственост на „Арвен“ АД, но впоследствие е апортиран в капитала на „Акулите“ ЕООД. Позовал се е на извършена СТЕ, съгласно която възложеното на ищеца строителство е изпълнено и прието. За изпълнените СМР ищецът е издавал фактури на „Акулите” ЕООД, които са били осчетоводявани и заплащани от ответника. Приел е, че ответникът не е провел успешно доказване и на твърденията си, че плащането на сумата от 1 300 000 лв. е без основание, докато са налице множество събрани доказателства за облигационната връзка между страните по договора за строителство и възникнали в тежест на ответника задължения да заплати възнаграждение за изпълнената работа.

Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал. 1, т.1 – т.3 от ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Наред с това според задължителните за съдилищата в страната указания 4 в т.1 на Тълкувателно решение №1/19.02.2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, касационната инстанция е длъжна всякога да допусне касационно обжалване, ако съществува вероятност обжалваният съдебен акт на въззивния съд да е недопустим, като преценката за допустимост се извършва с произнасяне по същество на подадената касационна жалба. Касационната инстанция е длъжна служебно да следи за допустимостта на въззивното решение в обжалваната част и във фазата по селекция на касационните жалби.

Констатирането на вероятност за наличие на някое от предвидените в ГПК основания за недопустимост на обжалвания съдебен акт обуславя допускане на касационно обжалване. В случая касаторът изрично въвежда доводи за недопустимост на обжалваното въззивно решение, като във връзка с тези доводи са поставени първите три процесуалноправни въпроса от изложението на основанията за допускане на касационно обжалване, поради което същите следва да бъдат обсъдени общо.

Първите три процесуалноправни въпроси от изложението по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК са поставени във връзка с твърдението за недопустимост на въззивното решение, поради пропуска на първоинстанционния съд да конституира синдика на ответното дружество като самостоятелна страна, въпреки, че в хода на първоинстанционното производство по отношение на ответника е било открито производство по несъстоятелност. Според касатора в тази хипотеза въззивният съд е следвало да обезсили първоинстанционното решение и да върне делото за ново разглеждане на Бургаски окръжен съд, поради което потвърждавайки първоинстанционното решение Бургаски апелативен съд също е постановил недопустим съдебен акт. Съгласно определение № 483 от 11. 07. 2014г. по ч. т. д. №1827/2014 г. на ВКС, II т. о. искът по чл. 422, ал.1 от ГПК, предявен преди откриване на производството по несъстоятелност на ответника, е идентичен с иска по чл. 694, ал. 1 ТЗ /ред. до изм., ДВ, бр.105/2016 г./, когато предмет на установяване по всеки от двата иска е дължимостта на едно и също вземане. Затова, при наличието на вече висящо производство по чл.422, ал.1 от ГПК предявеният по-късно иск с правно основание чл.694, ал.1 от ТЗ /ред до изм., ДВ, бр.105/2016г./ е недопустим. В определение №684 от 01. 12. 2015г. по ч. т. д. №2634/2015г. на ВКС, II т. о. е дадено становище, че искът по чл. 694, ал.1 от ТЗ /ред до изм., ДВ, бр.105/2016г./ за установяване на вземане, предмет на по-рано образувано производство по чл.422, ал.1 от ГПК, ще е процесуално недопустим поради 5 припокриване с предмета на по-рано предявения установителен иск и производството по него ще подлежи на прекратяване. В мотивите на цитираните определения е посочено, че висящото производство по чл.422, ал.1 от ГПК изключва необходимостта за спорното вземане да бъде предявен нов установителен иск – положителен или отрицателен. Признаването или отричането на вземането със сила на пресъдено нещо ще бъде постигнато с влизане в сила на решението по иска по чл.422, ал.1 от ГПК, което по разпореждане на чл.637, ал.4 от ТЗ ще има установително действие в отношенията между длъжника, синдика и всички кредитори на несъстоятелността, каквото е действието и на влязлото в сила решение по иска по чл.694, ал.1 от ТЗ /ред. до изм., ДВ, бр. 105/2016 г./. Формираната практика на ВКС по приложението на чл.637 от ТЗ е обобщена и в решение по т. д. №636/2021г. на ВКС, ІІ т. о., съгласно което при издадена заповед за изпълнение въз основа на документ по чл.417 от ГПК, преди откриване на производство по несъстоятелност на длъжника и предявени след възражението по чл.414 от ГПК и след откриване на производство по несъстоятелност искове по чл.422 от ГПК и чл.694 от ТЗ за същото вземане, производството по иска по чл. 694 ТЗ също е недопустимо, тъй като с оглед разпоредбата на чл.422, ал.1 от ГПК искът за съществуване на вземането по издадената заповед за изпълнение се смята предявен от момента на подаване на заявлението за издаване на заповедта за изпълнение, т. е. преди откриване на производството по несъстоятелност. Съгласно чл.637, ал.1 от ТЗ с откриване на производството по несъстоятелност се спират съдебните и арбитражните производства по имуществени граждански и търговски дела срещу длъжника с изключение на трудови спорове по парични вземания.