Определение № 4871 от 28.10.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 4871 гр. София, 28.10.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на петнадесети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Мария Иванова

Членове:

Даниела Стоянова

Бисера Максимова като разгледа докладваното от Даниела Стоянова Касационно гражданско дело № 20258002102002 по описа за 2025 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Б. Х. М., чрез адв. М. П. и адв.

Т. Е., срещу въззивно решение № 198 от 28.11.2024 г., постановено по в. гр. д.

№ 372/2024 г. по описа на Окръжен съд – Силистра, с което е потвърдено решение № 41 от 18.04.2024 г., постановено по гр. д. № 175/2022 г. по описа на Районен съд – Дулово, за осъждането на Б. Х. М. да заплати на УМБАЛ „К.“ АД – гр. Р., на основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД, сумата от 8000 лева, представляваща неустойка по чл. 8, т. 15 от договор за придобиване на квалификация по специалността „***“ от 27.11.2019г., сключен между страните, ведно със законната лихва върху главницата от 8000 лева, считано от датата на подаване на исковата молба – 20.04.2022 г. до окончателното плащане.

В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението поради допуснати нарушения на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Според касатора, въззивният съд не е изпълнил задълженията си, разяснени с т.2 на ТР № 1/2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, да даде указания на страните относно подлежащите на доказване факти и необходимостта от ангажиране на доказателства, ако е преценил, че дадената от първата инстанция правна квалификация на иска е неправилна; не е обсъдил възражението за прекомерност на неустойката, направено своевременно, а само това за нейната нищожност; не е обсъдил всички доказателства по делото в тяхната съвкупност, за да достигне до извода, че 1 ответникът не е бил в невъзможност на проведе обучението си по специалност „ ***“. Поддържа също, че са неправилни изводите на въззивния съд, че процесната неустоечна клауза не противоречи на императивните разпоредби на чл.66, ал.2 КТ, Закона за здравето, Наредба №1/2015 г. на чл.48, ал.3 от Конституция на РБ, тъй като не накърнява правото на работника/служителя да избере свободно професия или място на работа, както и правото му да прекрати трудовия си договор. В нарушение на материалния закон били направени изводите, че между страните е наличен договор по чл. 234 КТ; че работодателят не е променил едностранно мястото на работа на ответника чрез включването му в работните графици на „спешно приемно отделение“; че работодателят е изправна страна по договора. Искането е за неговата отмяна.

В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и поставя следните въпроси: 1/ „Договорът, регламентиран в чл. 11, ал. 1, т. 1 от Наредба № 1 от 22 януари 2015 г. за придобиване на специалност в системата на здравеопазването, който предвижда, че обучението по придобиване на клинична специалност се осъществява в рамките на обичайния работен процес (при пълно работно време), има ли характер на договор за повишаване на квалификацията по смисъла на чл. 234 КТ? Какво е минимално задължителното съдържание на договора по чл. 234 КТ и подлежат ли елементите от това минимално задължително съдържание на установяване с допустими доказателствени средства? При липса на допълнително споразумение, сключено между страни, които имат качеството „работник/служител“ и „работодател“ и при липса на събрани във въззивното производство доказателства, установяващи уговорки относно съществените елементи на договора по чл. 234 КТ, допустимо ли е въззивният съд да възприеме наличието на такъв единствено въз основа на твърденията на ищеца? Възможно ли е сключването на договор за повишаване на правната квалификация по смисъла на чл. 234 КТ между страни, които към момента на сключване на договора не са в трудово правоотношение и нямат качеството „работник/служител“ от една страна и „работодател“ от друга страна?“ Тази група въпроси обобщено касае характера на договора по чл.11, ал.1, т.1 Наредба № 1/22.01.2015г. за придобиване на специалност в системата на здравеопазването и съотношението му с договора по чл. 234 КТ. Във връзка с тях касаторът твърди противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС, обективирана в решение № 227 от 19.04.2011 г. по гр. д. № 1861/2010 г. на IV г.о., решение № 139 от 21.09.2017 г. по т. д. № 555/2017 г. на II т.о., решение № 160 от 07.06.2011 г. по гр. д. № 617/2010 г. на IV г.о., решение № 171 от 15.10.2020 г. по гр. д. № 171/2020 г. на IV г.о.. Под номер 2/ в изложението касаторът поставя втора група въпроси, които касаят заявената нищожност на неустоечната клауза поради противоречието й с КТ и Конституцията на Р България. В тази група са въпросите :„Противоречи ли на закона уговорка, по силата на която специализантът, обучаващ се на 2 основание срочен трудов договор, сключен по реда на чл. 11, ал. 1, т. 1 от Наредба № 1 от 22 януари 2015 г. за придобиване на специалност в системата на здравеопазването, се задължава да заплати обезщетение на своя работодател, равняващо се по размер на полученото трудово възнаграждение, в случай, че прекрати предсрочно трудовия си договор, доколкото това възнаграждение възмездява положения му труд като лекар и му е гарантирано от закона (решение № 104 от 03.08.2021 г. по гр. д. № 1877/2020 г. на III г.о. на ВКС)? Подлежи ли на установяване като нищожна неустоечна клауза, включена в трудов договор, която обезпечава задължението на работника/служителя да не прекратява трудовия си договор по своя инициатива, като установяваща отказ от лично право и противоречаща на чл.

8, ал. 4 от КТ? Подлежи ли на установяване като нищожна неустоечна клауза, включена в трудов договор, която обезпечава задължението на работника/служителя да не прекратява трудовия си договор по своя инициатива, като установяваща ограничение пред свободния избор на професия и място на работа и като такава противоречаща на чл. 48, ал. 3 от КРБ? Действителна ли е клауза на неустойка в трудов договор, дължима на работодателя при предсрочно прекратяване на срочен трудов договор по инициатива или по вина на работника в светлината на чл. 66, ал. 2 от КТ, която разпоредба предвижда в трудовия договор страните да уговорят и други условия, доколкото обаче същите са свързани с предоставянето на работна сила? Изчерпателно ли са регламентирани основанията и редът за търсене на имуществена отговорност от работника/служителя в Кодекса на труда, когато същата е възникнала при и по повод престиране на работна сила и в този смисъл неустойката приложим институт ли е в трудовото право?

Действителна ли е клауза за обезщетение, уговорена в сключен между страните трудов договор, но касаеща правоотношения след неговото прекратяване?“ Във връзка с тези въпроси касаторът поддържа противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 656 от 25.10.2010 г. по гр. д.

№ 1954/2009 г. на IV г.о., решение № 417 от 21.05.2010 г. по гр. д. № 1228/2009 г. на III г.о., решение № 145 от 21.04.2014 г. по гр. д. № 4725/2013 г. на IV г.о., решение № 715 от 05.11.2010 г. по гр. д. № 139/2010 г. на IV г.о., решение № 740 от 18.11.2010 г. по гр. д. № 322/2010 г. на IV г.о., определение № 431 от 20.04.2010 г. по гр. д. № 139/2010 г. на IV г.о., определение № 527 от 13.05.2010 г. по гр. д. № 322/2010 г. на IV г.о., определение № 405 от 23.05.2022 г. по гр. д. № 372/2022 г. на IV г.о.. Към тази група спада и поставеният под №7 в изложението въпрос : „Действителна ли е клауза в срочен трудов договор, която задължава работника/служителя да заплати неустойка на своя работодател в случай, че същият упражни правото си да прекрати трудовия си договор преди изтичане на договорения срок по своя инициатива, независимо на кое от предвидените в Кодекса на труда основания и независимо от факта, че е спазил срока на предвиденото в КТ предизвестие?“ Във връзка с него касаторът твърди наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

3

Касаторът поставя и въпроси с №№ по изложението 3 и 4, във връзка с които твърди, че е налице основанието по чл.280 ал.1 т.1 ГПК поради противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 64 от 28.03.2015 г. по гр. д. № 4776/2015 г. на III г.о., решение № 139 от 21.09.2017 г. по т. д. № 555/2017 г. на II т.о., решение № 230 от 16.03.2021 г. по гр. д. № 211/2020 г. на IV г.о., решение № 95 от 18.04.2012 г. по гр. д. № 1604/2010 г. на IV г.о., решение № 376 от 26.10.2011 г. по гр. д. № 1405/2010 г. на IV г.о. и определение № 156 от 04.03.2022 г. по гр. д. № 3220/2021 г. на III г.о. Това са въпросите както следва : 3/ „Когато в трудовия договор е уговорено „място на работа“ чрез конкретизиране на съответното структурно звено в предприятието на работодателя (в частност конкретно специализирано отделение в лечебно заведение за болнична помощ), съставлява ли едностранно изменение на мястото на работа от работодателя, възлагане на същата или друга работа в друго звено в предприятието на работодателя (в частност друго специализирано отделение за болнична помощ)?“; 4/ „Включването на обща клауза в трудовия договор, по силата на която работникът/служителят се съгласява да изпълнява и други дейности на други работни места по писмено разпореждане на работодателя, достатъчно основание ли е да се приеме, че страните са постигнали взаимно писмено съгласие за изменение на характера на работата и мястото на работа или е необходимо да постигнат изрично писмено съгласие по повод конкретна длъжност и конкретно място на работа?“.

Под №5/ в изложението касаторът поставя група въпроси, които касаят възражението за прекомерност на неустойката и включва ли обсъждането му възможността тя да бъде намалена съразмерно на периода на неизпълнената част от договора, във връзка с които поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Това са въпросите : „При наличие на своевременно направено възражение от ответника с отговора на исковата молба за прекомерност на неустойката, може ли въззивният съд да намали нейния размер съразмерно частта на уговорения срок, през който е престирано изпълнение или следва да обсъди наведеното възражение за прекомерност единствено като основание за нейната нищожност? (решение № 28 от 01.07.2011 г. по гр. д. № 243/2010 г. на IV г.о. на ВКС) Длъжен ли е въззивният съд да оцени размера на дължимото обезщетение при неизпълнение на поето от служителя задължение да работи при работодателя за определен срок съобразно правилото на чл. 20 ЗЗД? (решение № 272 от 05.10.2011 г. по гр. д.

№ 1637/2010 г. на III г.о. на ВКС) Когато неустойката обезпечава задължението на работника за работа през определен срок от време и от събраните по делото доказателства се установи, че се касае не за пълно, а за частично неизпълнение на това задължение, изискват ли добросъвестността и забраната за неоснователно обогатяване, компенсацията да обхваща действително претърпените вреди и съразмеряват ли се тези вреди с неизпълнената част от договора?“ (решение № 272 от 05.10.2011 г. по гр. д. № 1637/2010 г. на III г.о. на ВКС).

4

Под № 6/ в изложението касаторът поставя последната група въпроси, касаещи процесуалните задължения на въззивния съд в качеството му на съд по съществото на спора да изготви доклад по делото при промяна на правната квалификация и да се произнесе по всички своевременно въведени възражения. В тази група са въпросите :„Задължен ли е въззивният съд, когато пререшава спора по жалба на ищеца, в решението си да обсъди и да се произнесе по всички своевременно заявени възражения на ответника? Когато първоинстанционният съд не е извършил доклад по чл. 146 ГПК, длъжен ли е въззивният съд за да обезпечи правилното приложение на императивна материална разпоредба, да даде указания на страните относно релевантните факти и разпределението на доказателствената тежест, и укаже на страните необходимостта да ангажират съответни доказателства?“ – сочи се противоречие с приетото в т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.