Решение № 905 от 12.02.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 905 гр. София, 12.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО III ВЪЗЗИВЕН БРАЧЕН СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и шести януари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Любомир Луканов

Членове:

Клаудия Р. Митова

Десислава П. Генова при участието на секретаря Ирина Ст. Василева като разгледа докладваното от Любомир Луканов Въззивно гражданско дело № 20231100513090 по описа за 2023 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на Част втора, Дял втори, Глава двадесета от Гражданския процесуален кодекс (ГПК).

Образувано е по въззивна жалба на ищеца А. А. К., чрез упълномощения адв.

Л. Б. Б. от ПАК, срещу решение № 6388/24.04.2023г. по гр. дело № 35608/2021 г. по описа на Софийски районен съд, 89 състав. Съдебното решение се обжалва в частта за вината за настъпилото дълбоко и непоправимо разстройство на брака. Решението на първата инстанция е обжалвано и в частите за определения режим на лични отношения на въззивника с детето на страните и за размера на присъдената месечна издръжка за детето за разликата над 250 лв. до 500 лв.

Във въззивната жалба са изложени твърдения за неправилност на постановеното решение поради необоснованост. Искането е да се отмени решението в обжалваната част и бракът да се прекрати без произнасяне по вината. В открито съдебно заседание въззивникът, редовно призован, лично и чрез упълномощения представител поддържа въззивната жалба. Не представя нови доказателства.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК въззиваемата страна Д. Д. К., чрез упълномощената адв. З. З. от САК, е оспорила въззивната жалба, като неоснователна.

Не сочи нови доказателства.

В открито съдебно заседание въззиваемата, редовно призована, лично и чрез упълномощения представител поддържа отговора на въззивната жалба. Не представя 1 нови доказателства.

В срока по чл. 149, ал. 3 от ГПК всяка от страните представя писмена защита, в която развива съображенията си по същество за уважаване, респ. за отхвърляне на въззивната жалба.

С определение от 26.01.2026г., постановено в открито съдебно заседание, в присъствието на страните и пълномощниците им, съдът на основание чл. 264, ал. 1 от ГПК е прекратил частично производството по въззивно гр. дело № 13090/2023г. по описа на Софийски градски съд, Гражданско отделение, ІІІ-ти въззивен брачен състав, в частта, която е образувана по въззивна жалба на А. А. К. срещу решение № 6388/24.04.2023г. по гр. дело № 35608/2021 г. по описа на Софийски районен съд, 89 състав по отношение на режима на лични контакти на А. А. К. с детето С. и определената месечна издръжка за детето за разликата над 250 лв. до 500 лв., поради частичното оттегляне на въззивната жалба. Определението е влязло в сила на 03.02.2026г., като необжалвано.

Софийски градски съд, в настоящия си състав, участвал в заседанието, в което е завършено разглеждането на делото, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 от ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:

С решение № 6388/24.04.2023г. по гр. дело № 35608/2021г. на СРС, 89 състав, съдът е прекратил с развод брака, сключен на 01.10.2016г. в гр.София, за което е съставен акт за граждански брак № 377/01.10.2016г. на Столична община, район „Средец“, между А. А. К. и Д. Д. К., като дълбоко и непоправимо разстроен по вина на съпруга А. А. К., на основание чл. 44, т. 3, вр. чл. 49, ал. 1 и ал. 3 от СК.

Във въззивното производство не са събрани нови доказателства.

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК, от страна, имаща правен интерес от обжалването и е насочена срещу подлежащ на въззивно обжалване по силата на чл. 258 от ГПК валиден и допустим съдебен акт. Държавната такса за въззивното производство е внесена. По изложените съображения съдът приема, че въззивната жалба е редовна, допустима и следва да се разгледат по същество.

Съгласно нормата на чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Обжалваното първоинстанционно решение е валидно, тъй като не е постановено в нарушение на правни норми, които регламентират условията за валидност на решенията – постановено е от съд с правораздавателна власт по спора, в законен състав, в необходимата форма и с определеното съдържание.

Въззивната инстанция приема, че решението в обжалваната част е допустимо, тъй като са били налице положителните предпоставки и са липсвали отрицателните за предявяване на исковата молба, а съдът се е произнесъл именно по исковата молба с която е бил сезиран, поради което няма произнасяне в повече от поисканото. Съдът се е произнесъл и по вината за настъпилото дълбоко и непоправимо разстройство на брака, тъй като е надлежно сезиран с искане от едната от страните и в съответствие с нормата на чл. 49, ал. 3 от СК.

Съгласно чл.269, изр.2 от ГПК по отношение на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд е обвързан от посоченото от страната във въззивната жалба, но служебно правомощие има да провери спазването на императивните материалноправни разпоредби, приложими към процесното правоотношение. В този смисъл са и дадените указания по тълкуването и прилагането 2 на закона в т.1 от Тълкувателно решение № 1/2013г. по тълк. д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС. Следва, че въззивният съд е ограничен до изложените във въззивната жалба оплаквания за допуснати необоснованост поради нарушения на процесуалните правила, но е задължен да провери правилното прилагане на релевантните към казуса императивни материалноправни норми, дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване. Задължение на въззивния съд е да се произнесе по спорния предмет на делото, като извърши самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства и формира свои фактически и правни изводи, като обсъди и своевременно заявените доводи и възражения на страните. Т.е. обект на въззивната дейност не са пороците на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор (или спорна съдебна администрация), при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност (в този смисъл е приетото в мотивите към т. 2 от ТР № 1/2013г. по тълк. д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС).

По спора за брачната вина съдът приема следното:

Въззивната жалба е неоснователна.

Съгласно чл.49, ал.3 от СК с решението за допускане на развода съдът се произнася и относно вината за разстройството на брака, ако някой от съпрузите е поискал това. С отговора на исковата молба Д. Д. К. е заявила искане за прекратяване на брака с развод, поради дълбоко и непоправимо разстройство по вина на ищеца (лист 23 от делото на СРС), поради което правилно СРС е изследвал и въпроса за вината. След като не е десезиран от заявеното искане за произнасяне по въпроса за брачната вина, то първостепенният съд дължи произнасяне и за вината.

Правната доктрина приема, че брачната вина е субективното психично отношение на съпруга към неизпълнението на собствените му брачни задължения и техния обективен резултат - дълбокото и непоправимо разстройство на брака.

Въззивният съдебен състав приема за установено по делото, че вина за дълбокото и непоправимо разстройство на брака има А. А. К.. Първостепенният съд е формирал правните си изводи по спорния въпрос от събраните писмени и гласни доказателствени средства. Въззивният състав кредитира обсъдените доказателства и споделя аргументите на първата инстанция, като на основание чл. 272 от ГПК препраща към мотивите на първоинстанционния съд.

Неоснователно е възражението на въззивника, че искането за произнасяне по вината за разстройството на брака следва да се отхвърли, като неоснователно и недоказано. С нарочно определение по доклада на делото първостепенният съд е признал за ненуждаещо се от доказване между страните, че те са във фактическа раздяла (лист 30 и лист 45 от делото на СРС). От съвкупната преценка на събраните гласни доказателства се установява, че през време на брака си с Д. Д. К., съпругът А.

А. К. е избрал да напусне семейното жилище и да отиде да живее при родителите си.

В съдебното производство не са събрани доказателства за наличие на „важни причини“ по смисъла на чл. 15 от СК, които да налагат съпрузите да живеят разделени.

Не се установи съпругата да е предприела действия, които да са станали причина за напускане на семейното жилище от съпруга

– въззивник по настоящото производство. По изложените съображения въззивният състав приема, че фактическата раздяла на страните е изцяло по вина на съпруга, която продължителна раздяла е довела и до настъпилото дълбоко и непоправимо разстройство на брака. С отговора на исковата молба ответникът се позовава на конкретни действия – осъществяване на извънбрачна връзка от съпруга, която връзка въззивният състав приема, че не е доказана при условията на пълно и главно доказване, но би могла да е в причинноследствена връзка с напускането на семейното жилище и възникналата фактическа 3 раздяла на съпрузите. Дори и без да е доказана причината за напускане на семейното жилище от съпруга, то между страните е безспорен факта, че те са във фактическа раздяла след напускане на семейното жилище от А. А. К.. Следва, че именно въззивникът е нарушил изискването на чл. 15 от СК съпрузите да живеят съвместно, а не се установяват важни причини, които да налагат те да живеят разделени.

Въззивният съд приема за основателни възраженията на представителя на въззивника, поддържани и в писмената защита, че „не е безспорно доказано, че въззивникът е имал сексуални контакти с лице от женски пол, различно от съпругата му“, както и че в приложимия СК от 2009г. липсва задължение за съпружеска вярност.

Този въззивен състав приема, че вината на съпруга се обосновава с нарушаването на чл. 15 от СК, тъй като А. А. К. сам е избрал и без основателна причина е напуснал семейното жилище. С напускането на семейното жилище без „важни причини“ по смисъла на чл. 15 от СК, съпругът е допуснал и нарушение на чл. 14 от СК, тъй като общи грижи за семейството могат да се полагат при съвместното съжителство на съпрузите, които не се спори, че живеят разделени.

По изложените съображения въззивният съд счита, че вината за дълбокото и непоправимо разстройство на брака е на въззивника и обжалваното решение в частта за брачната вина следва да бъде потвърдено. Съдът потвърждава първоинстанционното решение в обжалваната част, като правилно, тъй като не страда от сочените пороци, а е постановено при спазване на материалния и процесуалния закон.

Страните не претендират разноски и съдът не дължи произнасяне.

Така мотивиран, Софийски градски съд, Гражданско отделение, ІІІ въззивен брачен състав

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА съдебно решение № 6388 от 24.04.2023г., постановено по гр. дело № 35608/2021 г. на Софийски районен съд, 89 състав, в обжалваната част, с която на основание чл. 49, ал. 3 от СК съдът е ОБЯВИЛ, че вина за дълбокото и непоправимо разстройство на брака има А. А. К., ЕГН **********.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4