Решение № 255 от 15.01.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 255 гр. София, 15.01.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Д СЪСТАВ, в публично заседание на девети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Невена Чеуз

Членове:

Наталия П. Лаловска

Василена П. Мидова при участието на секретаря Екатерина К. Тодорова като разгледа докладваното от Василена П. Мидова Въззивно гражданско дело № 20241100514612 по описа за 2024 година

Производството е по реда на Глава двадесета от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба от ответника „Юробанк България“ АД (в качеството му на правоприемник на „БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А.“) чрез юрк. М., ответник в първоинстанционното производство, срещу решение № 13556 от 09.07.2023 г. по гр. дело № 24451/2022 г. по описа на Софийски районен съд, 30-и състав с доводи, че атакуваният акт е неправител, доколкото е счетено, че процесният договор за кредит е недействителен. Погрешно било счетено, че застрахователната премия представлява разход по кредита и следва да се включи в ГПР, тъй като от страна на кредитната институция не била отпускана сума за финансиране на премията по застраховката, а кредитополучателят е предпочел със свои средства да заплати застраховката по кредита. Също така сключеният договор за застраховка към договора за кредит не бил задължително условия за сключване на последния, а доброволно заявена от кредитополучателя услуга. На следващо място, намира, че погрешно съдът е взел предвид посочения ГПР за целия срок на договора, а не ГПР, посочен за една година. На последно място, намира, че погрешно СРС е отхвърлил направеното от ответника възражение за изтекла погасителна давност на вземането на ищеца.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата страна С. Н. е подала отговор на въззивната жалба, с който моли същата да бъде оставена без уважение.

Счита, че ГПР, посочен в договора, не е включил всички разходи по кредита, 1 което противоречало на чл. 10 ЗПК. Неточното посочване на ГПР следвало да се приравни на липса на процент на разходите. Намира, че застрахователната премия е следвало да бъде включена в ГПР. На следващо място излага съображения, че вземането не е погасено по давност, тъй като срокът течал от 03.08.2017 г. – датата, на която е платена чистата стойност на заема и от тогава са започнали надплащанията, за които се претендира връщане. Претендира разноски.

При извършената служебна проверка по чл. 269 ГПК настоящият състав намери, че обжалваният съдебен акт е постановен от законен състав на родово компетентен съд, в изискуемата от закона форма, по допустими искове, предявени от и срещу процесуално легитимирани страни, поради което е валиден и допустим. По въпроса за неговата правилност съдът е ограничен от посоченото в жалбата като следва да се има предвид, че искът се основава на договор, сключен с потребител, поради което на основание чл. 7, ал. 3 ГПК съдът служебно следи за наличието на неравноправни клаузи в него. Нормите на Закона за потребителския кредит са повелителни, поради което намира приложение приетото в т. 1 и 3 от Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, според които при проверката на контролирания съдебния акт, въззивният съд може да приложи императивна правна норма, т.е в настоящото производство съдът следи служебно за действителността на договора за потребителски кредит.

При изпълнение правомощията си по чл. 269 ГПК настоящият въззивен състав намира първоинстанционното съдебно решение за валидно и допустимо.

Разгледано по същество съдът намира, че жалбата е неоснователна.

Предявен е иск от С. Н. – кредитополучател по договор за кредит, срещу кредитора по същия, с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 19, ал.

4 и ал. 5 ЗПК, чл. 22 и чл. 23 ЗПК, с искане за признаване за установено, че „БНП Париба“, клон България дължи на С. Н. сумата от 1730 лв., представляваща неоснователно заплатена от нея сума на кредитодателя.

От фактическа страна съдът намира следното:

С. Д. Н. на 04.08.2016г. като кредитополучател е сключила с „БНП Париба Пърсънъл Файненс” ЕАД като кредитор договор за потребителски паричен кредит, отпускане на револвиращ потребителски кредит, издаване и ползване на кредитна карта CARU-13753910, по силата на който „БНП Париба Пърсънъл Файненс” ЕАД й е предоставил в заем парична сума в размер от 9800 лв. –главница. При сключване на процесния договор от уговорената главница в размер на 10 000 лв. е удържана сума в размер на 200 лв. като „такса ангажимент”. Процесният договор за потребителски паричен кредит е сключен при следните условия: брой погасителни вноски - 44; ГПР - 14,55%, годишен лихвен процент - 12,47%, без уговорен лихвен процент на ден, размер на месечната погасителна вноска - 321,88 лв., обща стойност на плащанията – 14 167,12 лв. След сключване на договора С. Н. е заплатила 10 2 пълни месечни вноски в полза на „БНП Париба Пърсънъл Файненс” ЕАД, възлизащи общо на 3219,80 лв. Плащането на 10- тата от тези вноски е извършено на 08.06.2017г. Ищцата се е ползвала от правото си на пълно предсрочно погасяване на кредита, регламентирано в ЗПК, като на 03.08.2017г. е сключено споразумение за пълно предсрочно погасяване на кредита. От приета като доказателство по делото съдебно-счетоводна експeртиза се установява, че на 05.08.2016г. кредита от 10 000 лв. е усвоен.

Постъпилата по сметката на кредитополучателя сума от 9800 лв. представлява нетен размер между стойността на кредита и прихващане на такса ангажимент в размер на 200 лв. Вещото лице е дало заключение, че с извършените на 15.08.2017г. и на 18.08.2017г. последни плащания по процесния договор, е извършено пълно предсрочно погасяване на кредита. Вещото лице е дало заключение според което, въпреки че в процесния договор е заложен годишен процент на разходите в размер на 14, 55 %. След въвеждане на всички разходи по кредита, изчисленият от експертизата реален ГПР е в размер на 23, 3204%, а за целия срок на договора от 1320 дни или 44 месеца става в размер на 84, 34 %.

Въз основа на така установеното от фактическа страна съдът достигна до различни от тези в първоинстанционния акт правни изводи:

На първо място съдът взима предвид, че от съдържанието на процесния договор с оглед предмета, страните и съдържанието на правата и задълженията, се установява, че същият представлява договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК. Кредитополучателят е физическо лице, на което по силата на процесния договор е предоставен кредит, който не е предназначен за извършването на търговска или професионална дейност, поради което същият има качеството на потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, а съответно кредитодателят е търговец по смисъла на § 13, т. 2 от ДР на ЗЗП. Не са налице изключенията по чл. 4 от ЗПК. При така възприето съдът приема, че за валидността на този договор са приложими разпоредбите на Закона за потребителския кредит.

При извършената служебна проверка въззивният съд намери, че по отношение на процесния потребителски договор са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7, 9 и 20 и ал. 2 ЗПК, поради което не е налице недействителност на договора поради тяхното нарушаване съгласно чл. 22 ЗПК. Договорът е сключен в писмена форма, по ясен и разбираем начин, като всички негови елементи са еднакви по вид и формат. Посочен е общият размер на кредита, като в договора и приложимите общи условия ясно са описани условията за усвояването му. Подписани между страните са и представените от кредитора общи условия. Договорен е фиксиран лихвен процент на кредита, поради което не е необходимо посочването на методика за изчисляване на референтен лихвен процент.

Възраженията в жалбата се изразяват в критика на съображенията на 3 първата инстанция да приеме, че договорът е недействителен, тъй като застрахователната премия не представлявала разход по кредита, а още повече такова плащане въобще не се е предвидило или реализирало видно от погасителния план. Оспорено е и приетият от СРС процент на разходите, като погрешно съдът взел предвид процента за целия срок на договора, а не този за година. Неправилно било отхвърлено и възражението за погасителна давност.

По въпросът за действителността на договора съдът намери следното:

Императивната норма на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК предвижда, че договорът за потребителски кредит трябва да съдържа информация за годишния процент на разходите по кредита. Съгласно чл. 19, ал. 1 от този закон ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. В чл. 19, ал. 4 ЗПК е указано, че ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва за просрочени задължения, определена с ПМС.

Според § 1, т. 1 от ДР на ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия, като не се включват нотариалните такси.

Съгласно решение на СЕС от 21.03.2024 г., постановено по преюдициално запитване по дело С-714/22, е прието, че чл. 3, буква „ж” от Директива 2008/48/ЕО на ЕП и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета трябва да се тълкува в смисъл, че разходите за допълнителни услуги, които са уговорени към договор за потребителски кредит и дават на закупилия тези услуги потребител приоритет при разглеждане на искането му отпускане на кредит и при предоставяне на разположение на заетата сума, както и възможността да се отлага изплащането на месечните вноски или да се намалява техния размер, попадат в обхвата на понятието „общи разходи по кредита за потребителя” по смисъла на тази разпоредба, а оттам и на понятието „годишен процент на разходите” по смисъла на посочения чл. 3, буква „и”, когато закупуването на посочените услуги се оказва задължително за получаването на съответния кредит или те представляват конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по този кредит – т. 1, както и че чл. 10, параграф 2, б. ”ж” и чл. 23 от Директива 2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че когато в договор за потребителски кредит не е посочен 4 годишен процент на разходите, включващ всички предвидени в чл. 3, б. „ж” от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем главница. Това решение е задължително за националните юрисдикции в ЕС.

Преценката дали дадена услуга по договора представлява такава, която следва да намери отражение в ГПР е юридически такъв и не се преценява от самото вещо лице. То единствено може да направи изчисления за размер на ГПР при включване на едни или други клаузи, съдържащи дължими от кредитополучателя суми по договора. Съдът дължи преценка обаче дадена уговорка между страните отговаря ли на горепосочените критерии и следва ли да се причисли като разход по кредита или има характер на друг вид плащане, предвидено в ЗПК. В процесния договор са посочени единствено абсолютни стойности на годишния лихвения процент /ГЛП/ и на годишния процент разходи /ГПР/ по заема, които се различават. За ГПР е посочен 14.55 %. На първо място, не става ясно кои разходи са взети предвид за получаването на посочения в договор процент. Съдът счита, че като разход следва да се включи и предвидената в договора такса за ангажимент в размер на 200 лева, която съобразно чл. 2 от договора се удържа от заемната сума. В разглеждания казус обаче от съдържанието на договора и ОУ към него не става ясно дали същата такса за ангажимент е съобразена при изчисляването на ГПР съобразно § 1, т.