Решение № 145 от 22.10.2021, Апелативен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 145 гр. Пловдив, 22.10.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 1-ВИ ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на шести октомври през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател: Надежда Ив. Желязкова

Каличкова

Членове:

Славейка Ат. Костадинова

Красимира Д. Ванчева при участието на секретаря Анна Д. Стоянова като разгледа докладваното от Славейка Ат. Костадинова Въззивно търговско дело № 20215001000412 по описа за 2021 година За да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е въззивно – по чл. 258 и следващите от ГПК.

С решение № 260033 от 02.03.2021 година, постановено по т. дело № 51/2020 година по описа на Окръжен съд – П., е осъден СТ. Б. Т., ЕГН **********, от гр.К., обл. П., ул. „Ц.“ № 3, да заплати на З. АД – гр. С., на осн. чл. 274, ал.2 от КЗ /отм./ във вр. с пар. 22 от действащия Кодекс за застраховането, влязъл в сила от 01.01.2016 г., сумата от 25 000 лв., представляваща платеното от застрахователя обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от пострадалия В.Г.К. в резултат от ПТП, причинено от ответника на 16.05.2011 г., заедно със законната лихва от 30.03.2020 г./датата на постъпване на исковата молба в съда/ до окончателното плащане.

Отхвърлен е предявеният иск за разликата до 39 045,49 лв., включваща сумата от 12 013,19 лв., представляваща платените лихви за забава върху обезщетението за периода от 16.05.2011 г. до 29.01.2016 г. / от увреждането до момента на плащането/ и сума в размер на 2 032, 30 лв., представляваща 1 разноски, платени от застрахователя в полза на съда, увредения и представлявалия го адвокат по гр. д. № 2921/2014 г. по описа на СГС.

Осъден е СТ. Б. Т. да заплати на З. АД – гр. С., разноски по делото в размер на: 1 009,72 лв. /държавна такса съразмерно на уважената част от иска/ и 96,04 лв. – юрисконсултско възнаграждение.

Постановено е на основание чл.127 ал.4 от ГПК присъдените парични суми да се преведат по посочената от ищеца банкова сметка: ***.

Така постановеното решение е обжалвано с въззивна жалба от З. АД в отхвърлителната му част за разликата над 25 000 лева до пълния предявен размер от 39045,49 лева, включващ 12031,19 лева лихви за периода от датата на деликта 16.05.2011 година до изплащането на обезщетението на 29.01.2016 година, както и разноски за съдебното производство по гр. дело № 2921/2014 година на СГС в размер на 2032,30 лева. Рамките на въззивното производство са очертани след оставяне на първоначалната въззивна жалба без движение и приложената към молба вх. № 264931 от 17.05.2021 година коригирана въззивна жалба.

Оплакванията във въззивната жалба са за неправилност, нарушение на материалния закон и необоснованост на първоинстанционното решение в обжалваната част. Поддържа се, че регресното право на застрахователното дружество се урежда от материалния закон, действал към момента на настъпване на застрахователното събитие по риска „Гражданска отговорност“, в случая – настъпването на ПТП, като с оглед разпоредбите на чл. 274 ал. 1 т. 2 от КЗ / отм./ застрахователят имал право да получи от делинквента С.Т. всичко, което е платил на пострадалия К., включително лихвите от датата на ПТП 16.05.2011 година до датата на изплащане на обезщетението 29.01.2016 година и съдебните разноски в пълен размер. Във въззивната жалба жалбоподателят се е позовал на разпоредбите на чл. 223 ал.

1, чл. 227 т. 2 и чл. 267 ал. 4 от КЗ/ отм./, както и на съдебната практика на ВКС. Искането е да се отмени решението в обжалваните части и да се постанови ново по същество, като се присъдят на жалбоподателя сумите от 12013,19 лева заплатени от него лихви за посочения период от 16.05.2011 година до 29.01.2016 година, заплатените съдебни разноски от 2032,30 лева, както и да му се присъдят в пълен размер разноските за първоинстанционното 2 производство, включително юрисконсултско възнаграждение и направените разноски във въззивното производство, включващи и юрисконсултско възнаграждение.

Срещу въззивната жалба е подаден писмен отговор от ответника С.Т. чрез процесуалния му представител адвокат П.Х.. В него се изразява становище за неоснователност на въззивната жалба. Има позоваване на направеното пред първоинстанционния съд възражение за изтекла кратка тригодишна погасителна давност за претенциите за лихви съгласно чл. 111 б.

„в“ от ЗЗД. Твърди се, че съдът правилно е приел, че началният момент за тази регресна претенция за лихви е 29.01.2016 година – датата на плащането от застрахователя и тригодишната давност е изтекла на 29.01.2019 година, а искът е предявен едва в края на март 2020 година. Поддържа се също, че направените разноски за съдебното производство не се дължат по регресния иск, тъй като не сме изправени пред хипотезата на чл. 227 т. 1 от КЗ /отм./, а именно умишлено причиняване на увреждане от водача на МПС. Искането е да се потвърди първоинстанционното решение в обжалваната част и да се присъдят на ответника направените разноски съобразно представен списък по чл. 80 от ГПК.

Страните не сочат нови доказателства пред въззивната инстанция.

Апелативният съд, като се запозна със събраните по делото доказателства и доводите на страните, намира, че въззивната жалба е процесуално допустима. Тя е подадена от лице, имащо право на въззивно обжалване, а именно от ищеца в първоинстанционното производство, който обжалва решението в отхвърлителната му част. При подаване на въззивната жалба е спазен предвидения в чл. 259 от ГПК двуседмичен срок.

Разгледана по същество, въззивната жалба е частично основателна по следните съображения:

Искът, с който е сезиран Пазарджишкия окръжен съд по т. дело № 51/2020 година е регресен иск, предявен от З. АД срещу ответника СТ. Б.

Т.. Искът е за общата сумата от 39045,49 лева, ведно със законната лихва от датата на исковата молба 30.03.2020 година, представляваща сбора от сумите, изплатени от застрахователното дружество въз основа на решението по гр. дело № 2921/2014 година на СГС, присъдени на В.Г.К. като обезщетение за 3 вредите, причинени му от ответника С.Т. при ПТП, станало на 16.05.2011 година. В това производство като трети лица –помагачи на страната на застрахователя са участвали родителите на ответника, който към онзи момент не е бил пълнолетен. В общия размер на исковата претенция са включени главница от 25 000 лева, лихви върху главницата в размер на 12013,19 лева за периода от 16.05.2011 година / датата на увреждането/ до 29.01.2016 година – датата, на която е изплатено обезщетението, както и присъдените с цитираното решение на СГС разноски в размер на 2032,30 лева, включващи 124 лева разноски на ищеца В. К., 1000 лева държавна такса и 908,30 лева адвокатско възнаграждение, заплатено на процесуалния представител на ищеца на основание чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата.

В исковата молба се твърди, че ответникът СТ. Б. Т. е управлявал застрахованото при ищеца МПС – лек автомобил *** рег. № *** без валидно свидетелство за правоуправление, тъй като е бил непълнолетен.

Ищцовото застрахователно дружество заплатило исковите суми на 29.01.2016 година след влизане в сила на решението на СГС и образуваните две изпълнителни дела, като плащането било извършено в срока за доброволно плащане след получаване на поканата за доброволно изпълнение.

При така изложените обстоятелства ищецът се е позовал на разпоредбата на чл. 274 ал. 2 от Кодекса за застраховането /отм./, даваща му право да предяви регресен иск срещу виновния водач С.Т. за исковите суми.

Изложените в исковата молба обстоятелства са безспорни между страните и се установяват от представените писмени доказателства по делото.

Въз основа на решение от 19.11.2015 година, постановено по гр. дело № 2921/2014 година на СГС З. АД е осъдена да заплати на В.Г.К. - пострадал при ПТП, станало на 16.05.2011 година, исковите суми, посочени по-горе, а именно обезщетение за неимуществени вреди в размер на 25 000 лева, ведно със законната лихва от 16.05.2011 година до окончателното му изплащане, както и 124 лева разноски за производството по делото, 1000лева държавна такса и 908,30 лева адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от ЗА. По делото не са представени доказателства, но от служебната справка, направена в Портала за достъп до съдебни дела се установява, че гр. дело № 2921/2014 4 година на СГС е образувано въз основа на искова молба с вх. № 24902, подадена на 28.02.2014 година. Служебно установената дата на исковата молба съвпада с тази, посочена във въззивната жалба на З. АД.

На 15.01.2016 година въз основа на така постановеното решение е издаден изпълнителен лист за дължимото обезщетение по чл. 226 ал. 1 от КЗ / отм./ във връзка с чл. 84, ал. 3 от ЗЗД - 25 000 лева ведно със законната лихва от 16.05.2011 година. Поканата за доброволно изпълнение по изпълнителното дело, образувано въз основа на този изпълнителен лист, а именно *** на ЧСИ с рег. № ***, е получена от ищеца на 28.01.2016 година, като в нея е посочено, че размерът на лихвите до този момент е 12013,19 лева. Тези суми, ведно с дължимите разноски по изпълнителното дело / общо 41616,14 лева/, са изплатени от ищеца на 29.01.2016 година.

Представени са и доказателства за: издаден изпълнителен лист за адвокатското възнаграждение по чл. 38 ал. 2 от ЗА на адвокат В.А. в размер на 908,30 лева, образувано изпълнително дело по този изпълнителен лист № 2016****** на ЧСИ с рег. № ***, изпратена покана за доброволно изпълнение, получена от ищеца на 28.01.2016 година и превеждане на дължимата сума на следващия ден – 29.01.2016 година ведно с разноските за изпълнителното производство / общо 1083,30 лева/.

По отношение на държавната такса от 1000 лева, присъдена с решението по гр. дело № 2921/2014 година на СГС в тежест на З. АД, доказателствата за заплащането й са представени от ищеца в първоинстанционното производство едва след обявяването на делото за решаване като приложение към писмените бележки на юрисконсулт Л..

Доколкото възможността за представяне на писмени доказателства на този етап от производството е преклудирана, съдът няма да обсъжда приложените към писмените бележки доказателства.

Следва да се посочи, че заплащането от ищеца на сумата от 1000 лева, представляваща дължима държавна такса, присъдена с решението по гр. дело № 2921/2014 година на СГС, преди завеждането на настоящото дело, е безспорно обстоятелство между страните.

Спорът по делото, очертан с подадената въззивна жалба и с писмения отговор е правен. Той се свежда до това за кои от заплатените суми 5 застрахователната компания-ищец има регресно право, както и погасена ли е по давност регресната претенция за заплатените лихви върху обезщетението от 25 000 лева в размер на 12013,19 лева за периода от 16.05.2011 година до 29.01.2016 година.

Становището на процесуалния представител на ответника в първоинстанционното производство, което се поддържа и пред въззивната инстанция е, че вземането на застрахователната компания за лихви в размер на 12013,19 лева е погасено по давност . Според него по отношение на тази искова претенция е приложима кратката тригодишна погасителна давност по чл. 111 б. „в“ от ЗЗД, която е започнала да тече от момента на извършеното плащане на 29.01.2016 година и е изтекла на 29.01.2019 година, т.е. преди завеждането на делото на 30.03.2020 година.

Настоящият съдебен състав намира за неоснователни доводите за недължимост на заплатените от застрахователя лихви поради изтекла погасителна давност.

Регресното право се урежда от закона, действал към момента на неговото пораждане. Правото да получи обезщетение от застрахователя възниква за увреденото лице от момента на деликта, съобразно действащата към този момент нормативна уредба, което обуславя приложението на тази нормативна уредба и към регресното право на застрахователя по отношение на прекия причинител. Моментът на плащане на обезщетението е свързан не с възникването, а само с изискуемостта на регресното право. В тази насока е налице съдебна практика, постановена по реда на чл. 290 от ГПК – решение № 70/23.06.2011 година по т. дело № 624/2010 година на І т.о. на ВКС, решение № 75/13.06.2011 година по т. дело № 643/2010 година на І т.о. на ВКС, решение № 192/14.08.2012 година по т. дело № 768/2010 година на ІІ т.о. на ВКС.