Решение № 3921 от 09.06.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3921 гр. София, 09.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Василена Дранчовска

Членове:

Цветомир М. Минчев

Катя Н. Велисеева при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева като разгледа докладваното от Василена Дранчовска Въззивно гражданско дело № 20261100502687 по описа за 2026 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Въззивното производство е образувано по подадена в законоустановения срок въззивна жалба на ответниците Н. Х. П. и С. Х. П., чрез назначения особен представител адв. К.К., срещу решение № 2068 от 04.02.2026 г., постановено по гр. дело № 43058/2024 г. по описа на СРС, 120 състав, в частта, с която са уважени предявените от „Топлофикация София“ ЕАД положителни установителни искове с правно основание чл. 422 ГПК, вр. с чл. 79 ЗЗД вр. с чл. 150 ЗЕ за сумата от по 640,17 евро (равностойност на 1252,06 лв.), представляваща главница за неплатена цена на доставена топлинна енергия за периода месец май 2020 г. – месец април 2022 г., както и за сумата от по 2,06 евро (равностойност на 4,02 лв.), такса за услугата дялово разпределение, ведно със законна лихва върху двете главници, считано от 12.09.2023 г. до изплащане на вземането, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 21.09.2023 г. по гр.д. № 50599/2023 г. по описа на СРС, 120 състав.

Във въззивната жалба са развити оплаквания за неправилност на решението в обжалваната част поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост, с доводи, че по делото не се 1 доказва ответниците да са съсобственици на топлоснабдения имот, както и да са приели наследството на майка им С.Н. П. – изрично или чрез конклудентни действия.

Ето защо въззивниците молят за отмяна на първоинстанционното решение в обжалваната част и отхвърляне на предявените искове в цялост.

Въззиваемият „Топлофикация София“ ЕАД е подал отговор на въззивната жалба, с който оспорва същата. Счита, че решението на СРС в обжалваната част е правилно и следва да бъде потвърдено.

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на страните, намира за установено следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Изключение от това правило е нарушението на императивна материалноправна норма, което може да бъде констатирано като порок от въззивната инстанция и без да е било изрично заявено като основание за обжалване, тъй като се касае за приложение на установена в публичен интерес норма, а не за диспозитивно правило. Всички останали оплаквания, свързани с неправилност на обжалваното решение, следва да бъдат изрично указани чрез посочване в какво точно се изразяват, за да може въззивният съд да извърши проверка за правилността на първоинстанционното решение до посоченото. В този смисъл са задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно решение № 1/2013 г., постановено по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т. 1.

Първоинстанционното решение е валидно, но недопустимо в обжалваната част, поради следните съображения:

Производството в настоящия случай е образувано след проведено заповедно производство по ч.гр.д. № 50599/2023 г. по описа на СРС, 120 състав, въз основа на заявление, подадено от „Топлофикация София“ ЕАД срещу Н. Х. П. и С. Х. П. за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК за разделно плащане при равни дялове на сумата от 3011,04 лв., стойност на потребена топлинна енергия за периода от м. 05.2020 г. до м. 04.2022 г., на сумата от 578,04 лв., лихва за забава върху главницата за периода 15.02.2021 г. – 28.08.2023 г., на сумата от 8,04 лв., такса за дялово разпределение за периода от м. 07.2020 г. до м. 11.2020 г., както и на сумата от 2,34 лв., лихва за забава върху таксата за дялово разпределение за периода 15.09.2020 г. – 28.08.2023 г. На 21.09.2023 г. е издадена заповед за изпълнение за исканите суми, като препис от същата е връчена на длъжниците на регистрирания им идентичен постоянен и настоящ адрес в гр. София, ж.к. „********, по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК – лицата са търсени повече от три пъти в рамките на повече от месец, но не са открити на адреса 2

(не отварят вратата), като уведомление е залепено на вратата на апартамента и е пуснато в пощенската кутия на жилището, а връчителят е удостоверил, че по сведение на съседи, които не се представят, адресатите живеят на адреса. Съдът е направил справки за действащи трудови договори на длъжниците, но такива не са установени, поради което с разпореждане от 03.07.2024 г. е дал указания по чл. 415 ГПК до заявителя за предявяване на иск за претендираните суми.

Съдът, който разглежда положителните установителни искове, предявени по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, следи служебно за допустимостта на производството, включително на въззивна инстанция, като следва да извършва самостоятелна преценка дали заповедта е редовно връчена на длъжника, съответно дали е влязла в сила и налице ли са предпоставките за предявяване и разглеждане на установителен иск.

Правото на иск за установяване на вземане, за което е издадена заповед за изпълнение, съществува при наличието освен на общите, но и на специални процесуални предпоставки за надлежното му упражняване, посочени в разпоредбата на чл. 415, ал.

1 ГПК: 1) в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК да е подадено възражение срещу заповедта за изпълнение; или 2) заповедта за изпълнение да е връчена на длъжника при условията на чл. 47, ал. 5 ГПК и връчителят да е събрал данни, че длъжникът не живее на адреса, след справка от управителя на етажната собственост, от кмета на съответното населено място или по друг начин и да е удостоверил това с посочване на източника на тези данни в съобщението; или 3) когато съдът е отказал да издаде заповед за изпълнение.

Извън посочените хипотези при редовно връчване на заповедта за изпълнение, включително въз основа на фикцията по чл. 47, ал. 5 ГПК, същата влиза в сила, поради което иск за установяване на вземането по нея се явява недопустим.

При обусловеността на правото на иск на ищеца от надлежно извършено процесуално действие на ответника, служебната проверка по чл. 130 ГПК на съда, разглеждащ установителния иск, обхваща и наличието на възражение на длъжника по чл. 414, ал. 1 ГПК и спазването на срока по чл. 414, ал. 2 ГПК за подаването му пред съда по заповедното производство, респ. наличието на някоя от предпоставките по чл.

415, ал. 1, т. 2 и т. 3, обуславящи правото на установителен иск за вземанията, предмет на заповедното производство. Преценката на съда в заповедното производство, изразяваща се в даване на заявителя на указания по чл. 415, ал. 1 ГПК, не обвързва съда, разглеждащ установителния иск. В този смисъл – задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. по тълк. дело № 4/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т. 10а.

В настоящия случай указанията за предявяване на иск по реда на чл. 422 ГПК са дадени в хипотезата на чл. 415, ал. 1, т. 2 ГПК – след извършена преценка на заповедния съд за редовно връчване на заповедта за изпълнение на длъжника по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК и след като връчителят е събрал данни, че длъжникът не живее на 3 адреса, след справка от управителя на етажната собственост, от кмета на съответното населено място или по друг начин и е удостоверил това с посочване на източника на тези данни в съобщението – видно от разпореждане от 03.07.2024 г. по гр.д. № 50599/2023 г. по описа на СРС, 120 състав. Изложеното в разпореждането обаче не отговаря на обективната действителност – от книжата по заповедното дело е видно, че заповедта за изпълнение е изпратена на регистрирания постоянен и настоящ адрес на длъжниците в ж.к. „Младост 3“, като в рамките на повече от месец (в периода 28.09.2023 г. – 01.05.2024 г.) лицата не са били открити, но от събраните от съседите сведения е установено, че адресатите живеят на адреса. Идентични констатации се съдържат и в съобщенията за връчване на препис от исковата молба в първоинстанционното исково производство, които, макар и неотносими към преценката по чл. 415 ГПК, потвърждават извода, че ответниците всъщност живеят на адреса на топлофицирания имот, където са регистрирани и техните адреси.

Следователно, по делото не се установява нито една от хипотезите по чл. 415, ал. 1 ГПК, която да обуславя наличие на предпоставките за даване на указания до заявителя да предяви иск за вземанията си, напротив – налице е хипотезата на чл. 416 ГПК, като по аргумент на противното от чл. 415, ал. 1, т. 2 ГПК и при липсата на данни лицето да не живее на посочения адрес, следва да се приеме, че заповедта е влязла в сила и въз основа на нея е следвало да се издаде изпълнителен лист в полза на заявителя за всички заявени вземания, включително за разноските.

С оглед на изложеното, настоящият въззивен състав намира, че предявените по реда на чл. 422 ГПК установителни искове за вземанията са недопустими – налице е влязла в сила заповед за изпълнение, поради което указанията по чл. 415 ГПК са погрешно дадени от заповедния съд, а ищецът в настоящото производство няма правен интерес от искова защита по реда на чл. 422 ГПК. Недопустимостта на исковете обуславя недопустимост и на постановеното първоинстанционно решение, което на основание чл. 270, ал. 3, изр. 1 ГПК следва да бъде обезсилено, а производството по делото – прекратено, но само в обжалваната част, в която предявените искове са били уважени. В частта, с която исковете са отхвърлени, първоинстанционното решение не е обжалвано и не е предмет на въззивна проверка, поради което, макар и недопустимо, в тази част то е влязло в сила. Изложеното следва да бъде съобразено от заповедния съд, доколкото приетите за недължими суми с решението не следва да бъдат предмет на изпълнителния лист, който се издава въз основа на заповедта за изпълнение.

При този изход на спора въззивниците-ответници имат право на направените пред двете инстанции разноски, но предвид липсата на доказателства такива да са били направени, съдът не дължи присъждането им.

На основание чл. 280, ал. 3 ГПК решението не подлежи на обжалване.

Така мотивиран, съдът

4

РЕШИ:

ОБЕЗСИЛВА Решение № 2068 от 04.02.2026 г., постановено по гр. дело № 43058/2024 г. по описа на СРС, 120 състав, в частта, с която са уважени предявените от „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ ЕАД, ЕИК 831609046, срещу Н. Х. П., ЕГН **********, и С. Х. П., ЕГН **********, положителни установителни искове с правно основание чл. 422 ГПК, вр. с чл. 79 ЗЗД вр. с чл. 150 ЗЕ за сумата от по 640,17 евро (равностойност на 1252,06 лв.), представляваща главница за неплатена цена на доставена топлинна енергия за периода месец май 2020 г. – месец април 2022 г., както и за сумата от по 2,06 евро (равностойност на 4,02 лв.), такса за услугата дялово разпределение, ведно със законна лихва върху двете главници, считано от 12.09.2023 г. до изплащане на вземането, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 21.09.2023 г. по гр.д. № 50599/2023 г. по описа на СРС, 120 състав, както и в частта, с която Н. Х. П., ЕГН **********, и С. Х. П., ЕГН **********, са осъдени да заплатят на „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ ЕАД, ЕИК 831609046, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от по 271,36 евро (равностойност на 530,74 лв.), разноски в исковото и заповедното производство, и ПРЕКРАТЯВА производството по делото в тази част.

Решението не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

5