Решение № 533 от 23.04.2025, Районен съд - Плевен

РЕШЕНИЕ

№ 533 гр. Плевен, 23.04.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, X ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и пети март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Мариана К. Тодорова Досева при участието на секретаря МАРИНА Г. ЦВЕТАНОВА като разгледа докладваното от Мариана К. Тодорова Досева Гражданско дело № 20244430104301 по описа за 2024 година

Искове с правно основание чл.26, ал.1, предложение трето ЗЗД, вр.чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.9 ЗПК, вр.чл.146 ЗЗП

Производството по делото е образувано по подадена искова молба от С.

П. С., ЕГН **********, *** против *** ЕООД, **********, със седалище и адрес на управление: ***, в която се твърди, че на 28.09.2023 г. ищцата е сключила с "***" ЕООД договор за предоставяне на потребителски кредит

№***/ 28.09.2023г., по силата на който са й били предоставени в заем сума в размер на 4000 лв., при фиксиран лихвен процент по заема 35 % и годишен процент на разходите - 49,66 %. Договорно установеният срок за погасяване на заема е 18 месеца. По силата на чл. 5 от договора, заемът се обезпечава с поръчителство, предоставено от *** в полза на кредитодателя, като одобряването на обезпечението се извършва чрез одобряването на кредита.

Твърди, че на 28.09.2023 г. ищцата е сключила с посредничеството на ответника "***" ЕООД, договор за гаранция /поръчителство/ с „***".

Твърди, че от така сключения договор за гаранция е видно, че кредитополучателят дължи възнаграждение на дружеството - гарант чрез заплащането на месечни вноски в общ размер на 3960,00 лв. за срока на действие на кредитния договор. Уговорено е, че таксата за възнаграждението на дружеството гарант се дължи в срок от 18 месеца. Твърди, че извършените 1 от ищеца плащания по договора, които не съставляват изпълнение на задължението й да възстанови главния дълг, са лишени съгласно чл. 23 от ЗПК и чл. 26 от ЗЗД от правно основание, тъй като договорът за кредит и договорът за гаранция са нищожни, поради следните съображения: Счита, че Договорът за потребителски кредит е недействителен ab initio поради нарушаване на изискванията на чл. 19, ал. 1 и ал. 4 ЗПК във вр. с чл. 10, ал. 2 и чл. 10 а, ал. 4 ЗПК. Твърди, че кредиторът е нарушил изискванията на чл. 10, ал. 1 и чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК и не е записал действително приложимият в кредитното правоотношение лихвен процент, тъй като уговореният процент от 35 % не съответства на записаната лихва от 1400 лв. Твърди, че в процесния договор, кредиторът се е задоволил единствено с посочването като абсолютни стойности на лихвения процент по заема и на ГПР. Липсва обаче ясно разписана методика на формиране на годишния процент на разходите по кредита / кои компоненти точно са включени в него и как се формира посочения в договора ГПР от 49,66 %/. Във величината па ПГР като глобален израз на всичко дължимо по кредита следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които длъжникът ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение. Твърди, че в този смисъл е и задължителното тълкуване на СЕС, който с Решение от 20 септември 2018 г, по дело С-448Д7 е извел разрешението, че „на непосочването на ГПР в договор за кредит трябва да се приравни ситуация като тази по главното производство, в която договорът съдържа само математическа формула за изчисляването на този ГПР, без обаче да предоставя необходимите за това изчисляване данни. Твърди, че в конкретния случай, в процесния договор за кредит, яснота досежно обстоятелствата по чл.

19, ал. 1 липсват. Посочен е лихвен процент по заема - 35 %, /който е фиксиран/, но не се изяснява как тези стойности се съотнасят към ГПР по договора. Съгласно чл. 10, ал. 2 и чл. 10 а, ал. 4 ЗПК, видът, размерът и действието, за което се събират такси и / или комисионни, трябва да бъдат ясно и точно определени в договора и кредиторът не може да изисква и да събира от потребителя каквото и да е плащане за разходи, свързани с договора, които не са предвидени в него. Освен възнаградителната лихва в съдържанието на договора не са включени други разходи, поради което ответникът не е имал право да формира размер на ГПР от 49,66 %. ГПР се определя по точно определена методика, регламентирана в чл. 19, ал.1 и по 2 силата на ал. 2 от същия член по алгоритъма, уреден в Приложение №1 към закона и само въз основа на такси и други разходи, изрично уговорени между страните и включени в договорното съдържание /арг. от чл. 10, ал, 2 и чл. 10а, ал. 4 ЗПК/. Законодателят задължава кредитодателите да включват в текста на договорите за потребителски кредит размера на ГПР и данни за разходите, които го формират, тъй като от него потребителите могат да получат информация за стойността на всички плащания, които ще направят за срока на действие на договора и така да вземат информирано решение дали кредитът съответства на техните потребности и на финансовите им възможността да го обслужват. Твърди, че в този смисъл е и съдебната практика, която приема, че когато договор за кредит не съдържа компонентите, от които се състои ГПР поставя потребителя неравностойно положение и го възпрепятства да разбере икономическите последици на поетото от него задължение - така Решение № 16 от 26.05.2021г, по в.гр.д. № 57/21г, на ОС- Търговище, Решение №1- 272 от 15.01.2021 г. по в.гр.д. №2669/ 2020г, на ОС- Бургас, II- ро Гражданско отделение, първи въззивен състав.

Твърди на следващо място, че съгласно императивните изисквания на горепосочените норми, кредиторът е следвало да включи в уговорения ГПР таксата за осигуряване на поръчителство от Ferratum Bank в полза на кредитодателя. Записването в кредитния договор на размер на ГПР, който не е реално прилагания в отношенията между страните представлява „заблуждаваща търговска практика" по смисъла на чл. 68 д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от Закона за защита на потребителите. С преюдициално заключение по дело С453/10 е прието, че използването на заблуждаващи търговски практики представлява един от елементите, на които може да се основе преценката за неравноправния характер на договорните клаузи по смисъла на чл. 143 и сл. от ЗЗП. Счита, че уговорената такса „гарант" - възнаграждение за осигуряване на дружество поръчител е разход по кредита, който следва да бъде включен при изчисляването на годишния процент на разходите - индикатор за общото оскъпяване на кредита - чл. 19, ал. 1 и 2 ЗПК. Този извод следва от дефиницията на понятието „общ разход по кредита за потребителя , съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, според която това са всички разходи по кредита, включително лихви, комисионни, такси, възнаграждения за кредитни посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят 3 трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия; общият разход по кредита за потребителя не включва нотариални такси. Получаването на кредита е било обусловено от сключването на договор за гаранция от страна на кредотополучателя, за което той дължи такса, а гарантът се е задължил спрямо кредитора да отговаря за изпълнението на задълженията по договора за кредит - обстоятелство, което е било известно на „***" ЕООД, който с чл. 5 от договора е задължил кредитополучателя да учреди поръчителско правоотношение с „***" ЕАД и е предоставил на потребителя обединен погасителен план, с включено в него възнаграждение на дружеството- гарант.

Сочи, че според императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България / основен лихвен процент, който понастоящем е 0.0 %, плюс 10 %/, което означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 % от взетата сума. Съгласно чл. 21 ЗПК, нищожни са клаузи в договор за потребителски кредит, имащи за цел или за резултат заобикаляне на нормативните правила на ЗПК. Кредиторът е нарушил императивното правило на чл. 11, ал. 1, т. 10 във вр. чл. 19, ал.1 ЗПК да разпише действителния размер на прилагания в кредитното правоотношение ГПР, тъй като незаконосъобразно не е включил таксата - възнаграждение на дружеството - гарант в записания в договор размер на ГПР от 49,66 %, което обуславя нищожността на уговорената в процесния договор ктауза на чл. 4 от същия относно приложимия ГПIP. Счита, че поради това, че тази такса не е включена в обявения на потребителя ГПР следва да се приеме, че търговецът е заблудил потребителя относно размера на ГПР прилаган в отношенията между страните, което е създало неравноправност по смисъла на чл. 143 ЗЗП на уговорката на чл. 4 от процесния договор. По арг. на чл. 11, ал.1, т. 10 във вр. с чл. 22 ЗПК ГПР е съществен елемент от съдържанието на договора за кредит. Твърди, че нищожността на клаузата на чл. 4 от спорния договор за кредит има, съгласно чл. 22 ЗПК, за правна последица изначална 4 недействителност на цялата кредитна сделка. Моли, ако бъде прието, че този довод е неоснователен, то моли да се приложат правните последици на чл. 19, ал. 5 ЗПК. Счита, че наред с това следва да се има предвид и че макар, че в съдържанието на договора да е включена клауза относно наличието или липсата на право на отказ на потребителя от договора, за срока, в който това право може да бъде упражнено и е предоставена информация за задължението на потребителя да погаси усвоената главница и лихвата съгласно чл. 29, ал.4„ в него не са разписани другите условия по неговото упражняване, поконкретно не е налице информация за размера на лихвения процент на ден и че при упражняване на правото на отказ, кредиторът няма право да изисква и да събира от потребителя обезщетение , каквото е изискването по чл. 11, ал.1, т.20 от ЗПК. Твърди, че тази информация е от съществено значение за потребителя, тъй като той следва да има нужните данни каква лихва на ден следва да заплати, за да упражни правото си на отказ. При липса на тази информация, той е изправен пред опасността да не изпълни точно задълженията си при направен отказ от договора, което да има за него тежки негативни последици - да загуби поради неизпълнение това си право.

Неуведомяването на потребителя за правата му съгласно условията на ал, 6 на чл. 29 ЗПК също уврежда интересите му, като създава предпоставки кредиторът да претендира от него недължими обезщетения.

Счита, че кредитният контракт е изначално недействителен и на основание нарушаване на изискването на чл.11, ал. 1, т. 9 ЗПК кредиторът да включи в договорното съдържание условията за прилагането на лихвения процент. Сочи, че действително ЗПК не въвежда легална дефиниция какво се разбира под условията за прилагане" на лихвения процент по кредита. От граматическото и логическо тълкуване на този израз както в контекста на правната разпоредба на чл.11 от ЗПК, така и в контекста на нормите, съдържащи изисквания по чл.10 ал.1, чл.11, ал.1 т.7 -12 и ал.2 и чл.12 ал.1 т.9, които, ако не са спазени договорът за потребителски кредит е недействителен, се налага изводът, че под "условия за прилагане" трябва да се има предвид предварително разяснени на потребителя и съответно инкорпорирани в договора предпоставки за прилагането на лихвения процент, според които да става ясно как се начислява този, казано с други обяснителни думи - процент за възнаградителна лихва: дали върху пялата сума по кредита, дали върху остатъка от главницата при отчитане на извършените погасявания от 5 длъжника в определен срок или по някакъв друг свободно избран от страните начин, дали годишният лихвен процент от 35 % съставлява фиксирана цена на кредита или е референтен процент. Налице е неяснота върху каква стойност се изчисляват тези 35 %, което е необходимо, за да може както потребителят да извърши самостоятелна преценка за правилността на този указан размер. Тази информация е от съществено значение за защита интересите на потребителя, тъй като от нея зависи каква ще бъде реалната цена, която той ще заплати за предоставения му заем. Чл. 5 от ЗПК и ЗЗП, регулиращ потребителската защита издигат като основно право на потребителя правото на информация за характеристиките и цената на услугите /чл.1, ал. 2, т. 1 и 3 от ЗЗП/, респ. като задължение на добросъвестния търговец да даде на потребителя информацията, позволяваща му да направи своя информиран избор /чл.4,1 и т.