Решение № 3781 от 22.11.2023, Районен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 3781 гр. Варна, 22.11.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 48 СЪСТАВ, в публично заседание на първи ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Добрина Петрова при участието на секретаря Антоанета М. Атанасова като разгледа докладваното от Добрина Петрова Гражданско дело № 20233110102360 по описа за 2023 година

Предявени са искове с правно основание чл.285 вр. чл.140, ал.3 КТ и чл.86 ЗЗД от Р.

В. К. срещу Областна администрация Варна за осъждането на ответника да заплати на ищеца сумата от 838 лева като частичен иск от 1896 лева, представляваща стойност на полагаща се храна за отработени 419 дни за периода 01.06.2016г. – 31.12.2022г., сумата от 130,30 лева като частичен иск от 643,30 лева, представляваща обезщетение за забава в плащането на главницата за периода първа дата на последващ месец на престирането на работната сила до датата на подаване на исковата молба 27.02.2023г. , ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба в съда 27.02.2023г. до окончателното изплащане.

В исковата молба се твърди, че по силата на валидно сключен трудов договор №116/03.05.2012 г., ищецът бил назначен на длъжността „изпълнител-оперативен дежурен на ОСС" при в Областна администрация - Варна, която била и негов работодател, при основна заплата в размер на 270 лева. Трудовият договор бил сключен на основание чл. 67, ал. 1, т. 1 във връзка с чл. 70 от КТ. От момента на назначаването на работа В.Ц. работил в Областна администрация Варна с поставени месечни поименни графици за периода, за който било установено сумирано изчисляване на работното време, с което изчисляването било месечно и трудът бил полаган по разпореждане на работодателя. Работният ден бил 12 часов. Това фактическото положение обаче било уредено с вътрешен административен акт със Заповед № РД - 16 -7711 - 7/01.06.2016 г. на Областен управител на област с административен център Варна, с която било наредено въвеждане на работа по график на служителите, заемащи длъжност „изпълнител - оперативен дежурен на ОСС" при сумарно изчисление на работното време с период 6 месеца. На 28.05.2020 г. трудов договор №116/03.05.2012 г. бил прекратен, като на следващата дата между страните се сключил нов трудов договор с №127/29.05.2020 г. Съгласно последния, работодателят - Областна администрация - Варна, възложил, а служителя – Р. К., приел да изпълнява длъжността „изпълнител - оперативен дежурен на ОСС", с основно месечно възнаграждение в размер на 610 лв., дължими до края на календарния месец, в който е престирана работна сила, и работно време по график на смени. Длъжностната характеристика на работната позиция изпълнител-оперативният дежурен на ОСС предвиждала, че същият дава денонощни 1 дежурства и оповестява ръководния състав на Областна администрация-Варна и общините при: - привеждане на областта в различни състояния и степени на готовност при военно време; - кризи, стихийни бедствия и крупни производствени аварии; - мобилизация, разсредоточаване и евакуация; - подпомага и организира мобилизационни граждански ресурси за отбраната на страната. Със Заповед №РД-21-7711-6 заповед № РД - 16-77117/01.06.2016 г. на Областния управител на област с административен център Варна за осигуряване на денонощно дежурство в Областна администрация - Варна била отменена и била въведена работа по график на служителите, заемащи длъжност „изпълнител оперативен дежурен на ОСС" при сумарно изчисление на работното време с период на отчитане 4 месеца.

Твърди се, че въпреки специфичната организация на труда, работодателят не бил осигурявал безплатна храна през периода на действие на трудовите договори до 31.12.22г., нито изплащал на ищеца нейна парична равностойност, въпреки изпълняваната работа на 12-часов работен ден при сумирано изчисляване на работно време и на нито един от служителите назначени на същата длъжност (П. П., В.А., В.Ц., Р. К., В.Ф.). За периода от датата на Заповед № РД-16-7711-7/01.06.2016г. на Областен управител на област с административен център Варна -01.06.2016г., 31.12.23г., ищецът имал отработени общо 948 дни, като следвало да му бъде изплатена сумата от минимум 2 лв. на смяна/работен ден, представляваща компенсиране на безплатна храна с парично обезщетение. На осн. чл. 86, ал. 1 ЗЗД работодателят дължал и законната лихва от датата на забава за изпълнение на задължението -първа дата на последващия месец на престирането на работната сила.

Сочи се, че служителите на длъжността „изпълнител - оперативен дежурен на ОСС" многократно се обръщали към държавната администрация с надежда Областна администрация Варна да разреши поставения проблем и преустанови правонарушението, което било видно от Докладни записки от 2021 г. и 2022 г. По предложение на зам. областен управител С.К. от 31.01.2023 г. да бъдат осигурени средства в размер на 7.00 лв на отработена смяна на оперативните дежурни на ОСС при Областна администрация Варна, считано от 01.01.2023г., била издадена Заповед №РД 23-7706-35/21.02.23 г. Последната предвиждала, че стойността на безплатната храна е 5,92 лв./отработена смяна. Излага се, че след отпадането на ал. 3 на чл. 285 КТ, законът не забранявал компенсиране на безплатна храна с парично обезщетение. Правото на безплатна храна и добавки принадлежи на две категории работници и служители. Сочи се, че ищецът бил защитен и от императивната разпоредба на чл.140,ал.3 КТ, която предвиждала, че на служителите, даващи нощни сени работодателят задължително предоставя безплатна храна, отделно от ободряващите напитки. Това право било признато и на работниците през дните на полаган труд при 12часов работен ден при сумирано изчисляване на работното време, съгласно чл.4, ал.1, ал. 2, вр. чл.2 от Наредбата. Според чл.5 от Наредбата стойността на безплатната храна не можела да бъде по-малко от 2 лева на ден.

Излага се, че при липса на заповед на работодателя, в която да е посочена вида и стойността на дължимата храна размерът на стойността на дължимото следвало да се определи по реда на чл.5 от Наредбата.

В срока по чл.131 ГПК ответникът е депозирал отговор на исковата молба, с който предявеният иск се оспорва като неоснователен и недоказан. Прави възражение за изтекла погасителна давност на претенцията за периода 01.06.2016г. до 29.02.2020г. с изтичането на три години от деня, в който вземането е станало изискуемо, съгласно чл.111 ЗЗД. В останалата част иска се оспорва като неоснователен. Сочи се, че Областна администрация Варна е юридическо лице на бюджетна издръжка, а областният управител е второстепенен разпоредител с бюджет към Министерски съвет. Предвид това областният управител бил зависим от фискалната политика на централния орган и не можел да взема решения в разрез с правните норми, от които се ръководела дейността на първостепенния разпоредител. При 2 това положение прилагането на редица норми във фискалната дейност на администрацията търпяла редакциите на специализираните счетоводни правила, регламентиращи императивно стандартите за работа на публичния орган. В чл. 100, ал. 2 от Закона за публичните финанси било дефинирано, че първостепенните разпоредители с бюджет определят бюджетите на второстепенните разпоредители с бюджет и ги утвърждават.

Съгласно чл. 11, ал. 13 от Закона за публичните финанси първостепенните разпоредители с бюджет упражнявали контрол върху процесите по планирането, съставянето, изпълнението и отчитането на бюджетите на разпоредителите с бюджет от по-ниска степен. Нормата давала ясна представа за невъзможността второстепенният разпоредител да разходва извън указанията на първостепенния получените по делегиран ред средства. Описват се стойностите на бюджета на Областна администрация за съответната година през процесния период, които водели до извода, че била налице обективна невъзможност претенцията на ищеца да бъде удовлетворена, предвид което липсвало укоримо поведение от страна на работодателя - същият бил положил възможните усилия да осигури необходимите средства от първостепенния разпоредител, но той не ги предоставил. Съдебната практика сочела, че от изброените в чл. 140, ал. 3 от КТ придобивки за полагащите нощен труд, единствено задължението на работодателя да осигурява на работниците и служителите ободряващи напитки е такова, компенсиращо основното неудобство на нощния труд - безсънието.

Храната не била облага, свързана с времевия режим на работа - най-малко по причина, че този период от денонощието не е обичаен за хранене. Освен това работата на служителите ОМП не били при външни условия, за да се приеме, че служителят би се облекчил при изпълнение на смяната от наличието на топла храна. Областният управител осигурявал средства за тонизиращи напитки. Съгласно счетоводните записвания, отделените за целта средства били 25 лева месечно. Тези напитки действително имали отношение към преодоляване на неудобствата, свързани с работа нощем, липса на сън и повишена продължителност на смяната. Предназначението на безплатната храна било обвързано със здравословните и безопасни условия на труд, поради което тя се дължала само в случаите, изрично предвидени в чл. 285 КТ във връзка с чл. 4, ал. 2 Наредба № 11/2005г, като замяната й с парична равностойност била недопустима. Получаването на безплатна храна било обвързано с пребиваването на работника в служебна среда, която, съгласно чл. 285 от КТ, следвало да притежава специфичен характер, с какъвто трябвало да се отличава и организацията на труд. Двете квалифициращи предпоставки следвало да са налице кумулативно, за да възникне задължение за осигуряване на безплатната храна. Същата била предвидена като допълнителен дивидент при изпълнение на трудовите задължения с оглед неутрализиране вредното въздействие на работната среда. Предназначението на този дивидент не позволявал той да бъде трансформиран във финансова добавка, тъй като това щяло противоречало на целта на престацията. На тези съображения се твърди, че необходимите средства за евентуалното осигуряване на храна не се включват в състава на индивидуалната работна заплата. Касаело се до безплатна храна и/или добавки, които следвало да се получават в натура, а не като парична равностойност. Този извод следвал от условията, при които те се предоставяли, и от предназначението им - въздействие върху здравето на работника или служителя, за което било без значение отмяната на ал. 3 на чл.

285 от КТ, установяваща изрично забраната за компенсиране на безплатната предпазна храна и противоотровите с парично обезщетение. Невъзможността да се напуска работното място или неговата евентуална отдалеченост от хранителни обекти, също не можела да се компенсира впоследствие - целта на нормата била работодателят да осигури храна на работник, който към момента на полагане на труда има нужда от нея.

Сочи се, че е налице съществена разлика между безплатната храна с предпазна функция по чл. 285 КТ и храната, предоставяна на работниците и служителите по чл. 269 КТ. Последната била допълнително натурално трудово възнаграждение, предвидено в акт на МС, в колективен трудов договор или в индивидуалния такъв. То представлявало доход и се 3 включвал към трудовото възнаграждение, за разлика от безплатната храна по чл. 285 КТ, която била с целево предназначение. В чл. 2, ал. 1 от Наредба № 11/21.12.2005г. за определяне на условията и реда за осигуряване на безплатна храна било посочено, кои дейности са със специфичен характер на труда. Алинея 2 на същата разпоредба гласяла, че за работи при специфична организация на труда се осигурява безплатна храна и на работниците и служителите, които работят на 12-часов работен ден при сумирано изчисляване на работното време; работят в производства с непрекъсваем процес на работа; работят в отдалечени обекти без възможности за ползване на заведения за хранене. Право на безплатна храна по тази наредба имали работниците и служителите, само за дните, когато работели при условията на чл. 2. При сравнение между ал. 1 и ал. 2 на чл. 2 от Наредбата, било видно, че едната хипотеза, за която се предвижда осигуряване на безплатна храна била, когато видът на извършвана от служителя работа по необходимост е свързана с вредни или опасни за здравето условия на труд, като целта на безплатната храна била да бъдат неутрализирани или намалени вредните последици от извършваната работа. В тази връзка неоснователно ищецът претендирал сумата от 2 лв. на работен ден като парично обезщетение, компенсиращо безплатна храна. Смисълът на чл. 5 от Наредба № 11 не бил такъв - той сочел стойността на храната, необходима с превантивна цел, а не алтернатива за нейното последващо възмездяване. Втората предпоставка, предвиждаща осигуряване на безплатна храна, била когато тя се предоставя с цел да бъде осигурен нормален режим за хранене, който иначе би бил затруднен поради организацията на труд. В настоящия случай ведомството не представлявало отдалечен обект без възможности за ползване на заведения за хранене (в радиус от 100 - 150 метра имало поне 5 хранителни обекта и 2 супермаркета, единият с топла витрина), нито нормалното хранене се осъществявало през нощта и можело да компенсира безсънието, нито пък организацията на труд възпрепятствала служителите ОМП да носят със себе си необходимата храна още при встъпване в смяна.