Решение № 4414 от 03.11.2023, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 4414 гр. Пловдив, 03.11.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XXI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на трети октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Михаела Св. Боева при участието на секретаря Малина Н. Петрова като разгледа докладваното от Михаела Св. Боева Гражданско дело № 20225330114821 по описа за 2022 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Съдът е сезиран с искова молба от Н. Д. Б., ЕГН ********** против „Фератум България“ ЕООД, ЕИК 200599406, с която са предявени обективно съединени установителни искове в условията на евентуалност с правна квалификация по чл.26, ал.1 ЗЗД, вр. чл. 22, вр. с чл.11, чл. 19, чл.33 ЗПК и чл. 6 и сл. ЗПФУР.

Ищецът твърди, че между страните бил сключен договор за потребителски кредит от разстояние № .... от 22.04.2021 г., с предоставена сума от 4000 лева, платима на 18 вноски. Според чл. 5 следвало да се сключи договор за гаранция с „Фератум банк“ за обезпечаване на кредита, по който се дължала сумата от 3960 лева. Договорът за кредит бил недействителен на основание чл. 22 ЗПК, поради нарушаване изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9, 10, 11, чл. 19, ал. 1 и ал. 4 ЗПК, чл. 143-146 ЗЗП и добрите нрави. Клаузата на чл. 5 също била нищожна, поради задължаване на ищеца да сключи договор за поръчителство, по който възнаграждението било в размер на 100 % от отпуснатата сума, при което и противоречаща на добрите нрави.

Моли за прогласяване недействителността на договора, а в условията на евентуалност – на клаузата на чл. 5 – въз основа на която бил сключен договор за поръчителство. Претендира разноски.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал отговор, с който оспорва исковете.

Сочените нарушения на ЗПК не били налице – ГЛП, ГПР и всички параметри на договора били ясно посочени, вкл. в СЕФ. Дължимите суми били конкретизирани в пог. план. Възнаграждението за поръчител било дължимо на трето лице, нямало основание да бъде включено в ГПР, нито в пог. план. Клаузата на чл. 5 не била нищожна

- ищецът сам направил избор за това обезпечение в рамките на 1 преддоговорните отношения. След него бил изготвен договорът, а в чл. 5 – отразен начинът на обезпечаване на задълженията. Необходимостта от обезпечение била следствие на извършената оценка на кредитоспособността на потребителя и имала за цел гарантиране на финансовия риск при неизпълнение. Ищецът разполагал с правото да се откаже от договора, като имал и избор относно начина на обезпечаване на задълженията. Чл. 5 бил индивидуално уговорена клауза. Не била налице заблуждаваща търговска практика. Моли за отхвърляне на исковете. Претендира разноски.

В срока по чл. 131 ГПК и на основание чл. 211, ал. 1 ГПК, ответникът е предявил насрещни осъдителни искове, които с Определение № 4363/10.04.2023 г. са приети за съвместно разглеждане.

Ищецът претендира присъждане на сумите от: 2138,76 лева – главница и 140,54 лева – възнаградителна лихва за периода 22.04.2021 г. – 14.10.2022 г., по договора за кредит, ведно със законната лихва върху главницата, считано от постъпване на НИМ в съда – 30.11.2022 г. до окончателното погасяване. Претендира разноски.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал отговор, с който оспорва исковете.

Договорът бил нищожен, дължала се само чистата стойност на кредита, която била погасена – с извършени плащания от общо 6440 лева /в т.ч. за възнаграждение за поръчителство/. Моли за отхвърляне на исковете. Претендира разноски.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

По главните искове:

На основание чл. 153, вр. с чл. 146, ал.1, т.3 и т.4 ГПК, като безспорни и ненуждаещи се от доказване са отделени обстоятелствата, че: между страните е сключен договор за потребителски кредит от разстояние № .... от 22.04.2021 г., по който предоставената сума от 4000 лева е усвоена; за обезпечаване на задълженията по договора между ищеца и поръчител „Фератум банк“ е подписан договор за гаранция, по който е дължимо възнаграждение от 3960 лева /вж. Oпределение по чл. 140 ГПК № 6762/13.06.2023 г. – л.72-73/.

Съдът приема тези факти за доказани, вкл. като ги прецени и съпостави с приетите писмени доказателства.

В договора е посочена предоставена сума от 4000 лева, фиксиран ГЛП 35 %;

ГПР – 49,66 %; общ размер на плащанията – 5400 лева; в чл. 5 е посочено, че кредитът се обезпечава с поръчителството на „Фератум Банк“. Такъв договор е представен по делото, като сключването му не е спорно – уговорената такса за предоставяне на гаранцията /поръчителство/ е в размер на 3960 лева.

2

Относно действителността на договора:

Всеки съд е длъжен да констатира и отстрани всяко нарушение на императивни материалноправни норми, които регулират правния спор. Правовата държава провежда принципа на законността /чл. 4 КРБ/. За това чл. 5 ГПК задава като основен принцип на гражданския процес и задължава съда при решаването на делата да осигури точното прилагане на закона. Общественият интерес от осигуряване на точното прилагане на императивните правни норми, които регулират правния спор, преодолява диспозитивното начало /чл. 6 ГПК/.

Съдът не само може, но е и длъжен да провери действителността на договора и на ненаведени от страните основания в следните хипотези:

1/ при нарушение на добрите нрави - т. 3 от ТР № 1/15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС, Решение № 229/21.01.2013 г. по т.д. № 1050/2011 г. на II т.о. на ВКС; Решение № 252 от 21.03.2018 г. по т .д. № 951/2017 г. на ВКС, II т.о.; Решение № 247 от 11.01.2011 г. по т.д. № 115/2010 г. на ВКС, ТК, II т.о; Решение № 125 от 10.10.2018 г. по гр. д. № 4497/2017 г. на ВКС, III г.о.

2/ при неравноправни клаузи във вреда на потребителя – Решение № 23 от 07.07.2016 г. по т. д . 3686/2014 г. на ВКС, I т.о.; Решение № 188 от 15.12.2017 г. по т. д. № 2613/2016 г. на ВКС, II т.о.; Решение № 142 от 01.08.2018 г. по т. д. № 1739/2017 г. на ВКС, II т.о.

3/ при нарушаване на императивни правни норми, които водят до накърняване на установения в страната правов ред, при положение, че за установяване на нищожността не се изисква събиране на доказателства - Решение № 204 от 05.10.2018 г. по гр.д. № 3342/2017 г. на ВКС, IV г.о.; Решение № 198/ 10.08.2015 г. по гр.д.№ 5252/ 2014 г., ВКС, IV г.о; Решение № 384 от 2.11.2011 г. по гр. д. № 1450/2010 г., ВКС, I г. о.

Затова, следва да се извърши проверка налице ли е основание за нищожност на договора според твърденията на ищеца и в кръга на описаните, за които съдът, дори и без довод по предявения иск, следи служебно.

Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон - ЗПК в релевантната за периода редакция.

Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т.20 и ал.2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК - изначална недействителност, тъй като същите са изискуеми при самото му сключване. Тя е по - особена по вид с оглед на последиците, визирани в чл. 23 ЗПК, а именно – че, когато договорът за потребителски 3 кредит е обявен за недействителен, отговорността на заемателя не отпада изцяло, но той дължи връщане само на чистата стойност на кредита, а не и връщане на лихвата и други разходи.

Съгласно чл. 22, вр. с чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, договор за потребителски кредит е недействителен, ако не са посочени - приложимият лихвен процент и условията за прилагането му. В представения договор изрично e посочено, че лихвеният процент е 35.

Същевременно, в СЕФ /л.54 гръб/ – изрично се сочи, че фиксираният годишен лихвен процент е различен и е в размер на 49,66.

Информацията от СЕФ за горепосочения елемент, част от правоотношението, по никакъв начин не кореспондира и не се съдържа в процесния договор за кредит, което води до съществено нарушаване правата на потребителя и въвеждането му в заблуждение. Освен различие на процентите, липсва и уточнение за базата, върху която се начислява същият. Без значение дали е фиксиран или променлив, следва в договора за кредит да са посочени условията /начините/ за прилагането му. Това изискване не е изпълнено. На практика ответникът е нарушил и собствените си ОУ, като не е спазил изискването на чл. 8.3 – размерът на лихвения процент да е посочен освен в преддоговорната информация и в индивидуалния договор за заем.

Само изложеното е достатъчно да се приеме, че договорът за кредит е недействителен, т.к. липсва съответствие между СЕФ и договора.

Също така, не е спазено и изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Разпоредбата сочи, че договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.

Според чл. 19, ал. 1 ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

ГПР се изчислява по специална формула. Спазването на това изчисление, дава информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. Тоест, в посочената величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита/, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение.

4

Нарушение е налице, т.к. в договора кредиторът се е задоволил единствено с посочването като абсолютни стойности на лихвения процент /различен от този по СЕФ/ по кредита и ГПР. Липсва обаче ясно разписана методика на формиране годишния процент на разходите /кои компоненти точно са включени в него и как се формира същият от 49,66 %/. Посочената годишна фиксирана лихва не е ясно как точно се съдържа и как е изчислена по отношение на общия ГПР. По този начин потребителят е поставен в невъзможност да разбере какъв реално е процентът на оскъпяване на ползвания от него финансов продукт.

В контекста на горното, според дефиницията в § 1, т. 2 ЗПК – „Обща сума, дължима от потребителя“ е сборът от общия размер на кредита и общите разходи по кредита, които представляват всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит.

Налице е нарушение, т.к. посочените в договора ГПР и общата сума на плащанията не съответстват на действителните. Това е така, тъй като в общата дължима сума не е включено допълнителното плащане по договора за гаранция – 3960 лева, което – освен че е задължително условие за предоставяне на кредита, е платимо именно в полза на ответника, като същият признава, че е получил плащане на това възнаграждение /вж. отделени за безспорни факти в доклада по насрещните искове/.

Същевременно, уговореното възнаграждение е почти равно – представлява 99 % от отпуснатия кредит. С това допълнително плащане се покриват разходи във връзка със задължението за предоставяне на сумата и следва да бъдат включени в ГПР, съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК, при което същият би надхвърлил законовото ограничение, вземайки предвид сегашния му размер и съотношението между главницата и възнаграждението за гаранцията.

Отделно - посочването само с цифрово изражение на процента ГПР не е достатъчно, за да се считат спазени законовите изисквания. Целта на цитираната разпоредба на чл.11, т.10 ЗПК е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи.