Решение № 33 от 27.01.2026, Софийски окръжен съд

РЕШЕНИЕ

№ 33 гр. София, 27.01.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, III ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и втори октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Ивайло Хр. Родопски

Членове:

Димитър Г. Цончев

Магдалена Д. Инджова при участието на секретаря Цветанка П. Младенова Павлова като разгледа докладваното от Магдалена Д. Инджова Въззивно гражданско дело № 20251800500431 по описа за 2025 година

Производство е по реда на чл. 258 и сл. ГПК .

С Решение № 229 от 21.11.2024 г., постановено по гр. д. № 1119/2022 г. по описа на РС – Ихтиман, съдът на основание чл. 348 ГПК е постановил съсобсветните между страните недвижими имоти, допуснати до делба, да бъдат изнесени на публична продан.

Срещу така постановеното решение е подадена въззивна жалба от ищците-съделители в първоинстанционното производство – И. А. С., С. Г. С. и Я. Г. С., с която се иска отмяна на решението и постановяване на ново, с което имотите, предмет на делбата, да бъдат възложени в дял на жалбоподателите.

С въззивната жалба се твърди, че в случая са били налице основанията по чл. 349, ал. 1 и ал. 2 ГПК, поради което имотите не е следвало да бъдат изнасяни на публична продан, а е следвало неподеляемите имоти да бъдат поставени в дял на жалбоподателите, а дела на съделителката Й. С. Н. да бъде уравнен в пари.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата страна Й. С. Н. е подала отговор, с който оспорва жалбата, като твърди, че жалбоподателите не са поискали в срок имотите да бъдат възложени в техен дял, в този смисъл обжалваното решение се счита за правилно и се моли да бъде потвърдено.

Софийски окръжен съд, като прецени събраните по делото доказателства, въз основа на закона и във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, намира за установено следното:

1

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима.

С нея се обжалва валидно и допустимо решение на първоинстанционен съд.

Разгледана по същество същата е неоснователна по следните съображения:

Решението на районния съд е правилно. То е постановено в съответствие с ангажираните от страните доказателства.

Пред първоинстанционния съд е допусната и изслушана съдебнотехническа и оценителна експертиза. Вещото лице, изготвило заключението, е посочило, че имотите са неподеляеми /жилищна сграда, стопански сгради, навеси и приллежащото дворно място/ и че тяхната пазарна стойност възлиза на 77 230 лева. Експертното заключение не е оспорено от страните в тази му част и същото е прието като част от доказателствената съвкупност.

Настоящата съдебна инстанция намира, че заключението е изготвено от компетентно в областта вещо лице, същото е обективно, обосновано и отговаря пълно на поставената задача, поради което правилно е било кредитирано от първоинстанционния съд.

Съгласно изискването на чл. 349, ал. 4 ГПК искането за възлагане може да се направи най-късно в първото заседание след влизането в сила на решението за допускане на делбата по чл. 344, ал. 1, като имотът се оценява по действителната му стойност. Използваният израз от законодателя „най-късно в първото заседание след влизането в сила на решението за допускане на делбата“ предполага, че подобно искане може да се направи и в един по-ранен момент. В настоящия случай във втората фаза на процеса, пред първоинстанционния съд, съделителите, които са инициирали делбеното дело – жалбоподатели пред настоящата съдебна инстанция, в края на исковата молба, след петитума на същата, са посочили, че „тъй като имота за тях представлява основно жилище, което обитават и в което живеят преди и по време на откриване на наследството и тъй като същите не разполагат с друго такова жилище, то молят съда да възложи имота да бъде постановен в техен дял, като дела на ответника бъде уравнен в пари“. Следователно настоящата съдебна инстанция намира, че още с исковата молба жалбоподателите са поискали възлагане на имота в техен дял, поради което направеното от въззиваемата страна възражение за пропускане на срока по чл. 349, ал. 4 ГПК се явява неоснователно.

Правилно е разрешението на първоинстанционния съд, че процесната жилищна сграда, ведно с обслужващата я стопанска постройка и прилежащата част от дворното място, не могат да бъдат възложени на някои от съделителите по реда на чл. 349 ГПК, поради следните съображения:

В разпоредбата на чл. 349, ал. 1 ГПК е посочено, че ако неподеляемият имот е жилище, което е било съпружеска имуществена общност, прекратена със смъртта на единия съпруг или с развод, и преживелият или бившият съпруг, на когото е предоставено упражняването на родителските права по отношение на децата от брака, няма собствено жилище, съдът по негово искане може да го постави в дял, като уравнява дяловете на останалите съделители с други имоти или с пари. Посочените законови предпоставки са 2 кумулативни. Жалбоподателите С. Г. С. с ЕГН ********** и Я. Г. С. с ЕГН ********** са синове на наследодателят им Г. С. С., поради което не може да става въпрос за жилище, което е съпружеска имуществена общност. В конкретния случай по отношение на жалбоподателката И. А. С. – негова съпруга, също не са налице основанията за възлагане по чл. 349, ал. 1 ГПК, тъй като по отношение на нея не е било предоставено упражняване на родителските права по отношение на децата от брака – същите към момента на подаване на исковата молба са били пълнолетни.

Разпоредбата на чл. 349, ал. 2 ГПК предвижда, че ако неподеляемият имот е жилище, всеки от съделителите, който при откриване на наследството е живял в него и не притежава друго жилище, може да поиска то да бъде поставено в неговия дял, като дяловете на останалите съделители се уравнят с друг имот или с пари. Текстът на чл. 349, ал. 2 от сега действащия ГПК в тази му част е идентичен с чл. 288, ал. 3 от отменения ГПК, поради това към момента не са загубили действие разрешенията, дадени в т. 7 и т. 8 от Тълкувателно решение № 1 от 19.05.2004 г. на ВКС по гр. д. № 1/2004 г., ОСГК. С мотивите към т. 7 от посоченото тълкувателно решение е прието, че „граматическото и логическото тълкуване на правната норма налагат извода, че изискването "при откриване на наследството" изключва от обхвата на този способ за извършване на делбата всяка друга съсобственост освен тази, която е възникнала в резултат на наследяване, както и хипотезите, когато съделителят с възлагателна претенция, направена по реда и в срока по чл. 288, ал. 5 ГПК, няма качеството на наследник или не е живял в имота към момента на откриване на наследството“.С т. 8 Тълкувателно решение № 1 от 19.05.2004 г. на ВКС по гр. д. № 1/2004 г., ОСГК се приема, че при съсобственост, възникнала в резултат на повече от един юридически факт, възлагането по чл.

288, ал. 3 ГПК е недопустимо, като е уточнено, че делбата следва да се извърши с изнасяне неподеляемия жилищен имот на публична продан.

В случая жалбоподателите по делото са наследници на починалия техен наследодател Г. С. С. - И. А. С. е негова съпруга, а С. Г. С. и Я. Г. С. негови синове, но от ангажираните от страните по делото доказателства не може да се установи дали през 1997 г. съсобствениците на имота към онзи момент – С.

М. С., Г. С. С. и Й. С. Н. са придобили същия по наследство или на друго основание. В нотариалния акт № 64, том 6, н.д. 1119 от 1997 г. на нотариус Любомир Фандъков – нотариус при Ихтимански районен съд /който документ е обсъден и в решението за допускане на делбата относно определяне съделителите и размера на квотите/ е посочено, че същият се издава по реда на чл. 483 от ГПК /отменен/ на основание покупка, наследство и давностно владение. По този начин не може да се прецени и дали изначално съсобствеността е възникнала по силата на наследяване от по-далечен общ наследодател, т.е. не може да се установи правното основание, въз основа на което въззиваемата страна Й. С. е придобила собствеността върху идеална част от делбените вещи.

В конкретния случай е налице именно комбинирана съсобственост, тъй като същата не е възникнала само в резултат на наследяване (един юридически факт), а от два юридически факта – наследяване и сделка или 3 давностно владение. Преобладаващата съдебна практика също е категорична, че само възникналата в резултат на наследяване съсобственост попада в хипотезата на чл. 349, ал. 2 ГПК, която е неприложима в случаите на комбинирана(смесена)съсобственост, какъвто е настоящия случай и само на това основание претенцията е неоснователна.

Допълнително основание за невъзможност имотите да се възложат в дял на някои от жалбоподателите е и обстоятелството, че в хода на производството /както в първата фаза на делбеното дело, така и във втората фаза/ не се събраха достатъчно категорични доказателства, че жалбоподателите или поне някой от тях е живял в имота към момента на откриване на наследството. Към исковата молба са представени писмени доказателства – квитанции за платени местни данъци и такси. Сами по себе си обаче квитанциите за платен данък не установяват, че имотът е бил ползван за жилище и то именно от тези съсобственици.

В текста на чл. 348 ГПК изрично е записано, че когато имот е неподеляем и не може да бъде поставен в дяловете на някои от съделителите, съдът постановява имотът да бъде изнесен на публична продан, поради което и настоящата съдебна инстанция намира, че начинът, по който следа да се извърши делбата е с изнасянето на недвижимите имоти на публична продан.

С оглед съвпадение на крайните изводи на първоинстанционния и въззивния съд, жалбата се явява неоснователна, а обжалваното съдебно решение като правилно следва да бъде потвърдено.

Предвид изхода на делото и тъй като въззиваемата страна Й. С. Н. не претендира разноски пред настоящата инстанция такива не следва да й бъдат присъждани.

По изложените съображения, Софийският окръжен съд

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 229 от 21.11.2024 г., постановено по гр. д.

№ 1119/2022 г. по описа на РС – Ихтиман.

Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред ВКС в едномесечен срок от връчването му на страните.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4