Решение № 16 от 31.01.2024, Апелативен съд - Бургас

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 16 гр. Бургас, 31.01.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – БУРГАС в публично заседание на двадесети декември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Румяна Ст. Калошева Манкова

Членове:

Веселка Г. Узунова

Даниела Д. Михова при участието на секретаря Станка Ст. Ангелова като разгледа докладваното от Румяна Ст. Калошева Манкова Въззивно гражданско дело № 20232000500397 по описа за 2023 година за да се произнесе, взе пред вид следното:

Производството е по чл.258 и сл. ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на Българската държава, представлявана от

Министъра на регионалното развитие и благоустройството, представляван от Областен управител – Варна, чрез пълномощника юрисконсулт Р., против решение № 132 от 10.05.2023г. по гр.дело № 814/2021г. на Окръжен съд – Добрич в частта, с която на основание чл.109 ЗС е осъдена да преустанови действията, с които пречи на К. К. К. и М.

Р.

Х.а –К. да упражняват правото си на собственост върху ПИ с идентификатор *** по КК на гр.В. и да премахне незаконно изградената в този имот едноетажна масивна сграда със застроена площ от 85,65 кв.м по АДС и площ от 82 кв.м по скица, състояща се от три стаи и антре, находяща се в гр.В., ул.“Д. Ц.“ № *, в имот с идентификатор *** по кадастралната карта на гр.В., като на ищците са присъдени съдебни разноски.

Иска се отмяна на решението в обжалваната част като неправилно и незаконосъобразно. Оспорва се констатацията на съда, че процесната сграда е незаконно построена. Според въззивника, след като за сградата е издаден АДС в съответствие с действащата нормативна уредба, следва да се приеме, че е налице държавно приемане на строежа съгласно разпоредбите, действащи към момента на извършване на строителство. Според трайно установената съдебна практика, издаването на АДС е безспорно 1 доказателство за приемане на имота от държавата по реда на чл.81, ал.1 от Наредбата за държавните имоти /отм/. Сочи се, че предходната инстанция неправилно е приела, че цитираните правни норми са неотносими за настоящия спор. Съгласно чл.225, ал.1 ППЗУТ /отм./, при издаване на разрешение за строеж за едноетажни второстепенни спомагателни постройки, не е било необходимо представянето на инвестиционен проект.

Предвид, че строежът е отразен в предходните планове за регулация, то следва да се счита за законен като заварен по смисъла на §21 ЗУТ. Според разпоредбите на ЗПИНМ и ЗТСУ, щом строежът е нанесен на кадастралната карта, то той по презумпция е законен, в каквато насока в устройствените закони е създадена смислова традиция, намерила проявление в разпоредбата на §21 ЗУТ. Предвид изложеното, текстът на чл.6, ал.2 ЗОСОИ е неприложим.

Налице е позоваване на направено от въззивника частично оспорване на назначената по делото СТЕ.

В отговор на въззивната жалба, ищците К. К. К. и М. Р. Х. –К., чрез техния пълномощник адв. Д., оспорват същата като неоснователна, с искане да бъде оставена без уважение.

Твърдят, че са съсобственици в режим на СИО на 75,33 кв.м ид. части от поземления имот с идент. ***. Праводателите им са придобили собствеността върху 55,6 % от имота по реституция на основание чл.1, ал.1 и чл.5 ЗВСОНИ. Останалата част е възстановена на н-ци на С. С. Г. и С. Н. Г.. В реституционните производства е възстановена и собствеността върху построената в имота двуетажна масивна сграда с идентификатор *** със застроена площ от 164 кв.м. Към датата на отчуждаване на двата етажа от къщата- съответно през 1950 и 1977г., в имота е бил построен и масивен клозет с площ от 36,10 кв.м., отразен в КП/1950г. На неговото място през 1980г. ответникът е изградил сграда, за която са съставени АДС №1113/20.06.1991г. и АЧДС №6960/12.02.2008г. за придобиване по реда на чл.68, ал1 ЗДС и чл.104, ал.1, т.9 от ППЗДС. Със заповед № ДИ-16-7706-2/27.07.2016г. Областният управител на Варна е отказал да отпише имота от актовите книги. Сградата е построена без одобрени инвестиционни проекти и без разрешение за строеж. Въззиваемите поддържат констатацията на първата инстанция, че сградата е незаконно построена, като съобразно правилно разпределената доказателствена тежест, ответникът не е доказал обратното. Строежът е в несъответствие с действащия градоустройствен план за имота. Тя не разполага със самостоятелни комуникации, намира се на границите със съседните имоти без отстояние и без съгласие на собствениците на тези имоти. Доводите на Държавата за законност на сградата се сочат като противоречащи на практиката на ВКС в определение № 528/19.11.2019г. по гр.д. № 2293/2019г. на ВКС, I г.о. Първият АДС е издаден единадесет години след построяване на сградата вместо в предвидения едномесечен срок, което разколебава изводите за своевременно проведена проверка за законност на строежа и приемането му. Възразява се по твърдението във въззивната жалба, че чл.225, ал.1 ППЗУТ 2

/отм./ не изисква инвестиционен проект за едноетажни спомагателни постройки. Цитираната разпоредба е приета през 1996г., а към момента на построяване на сградата е била в друга редакция, изискваща издаване на разрешение за строеж. Отрича се нанасянето на строежа в кадастралната карта да създава презумпция за законност. Според въззиваемите, сградата не представлява търпим по смисъла на §16 от ПРЗ на ЗУТ строеж, тъй като е недопустима по строителните норми и планове и преди, и понастоящем.

Поддържа се констатацията в решението, че търпимостта е ирелевантна за негаторния иск. Сградата е незаконен строеж, изграден без строителни книжа, намира се в изключително лошо състояние според свидетелите показания и експертното заключение и не се владее и ползва от собственика.

Представлява опасност за собствениците на поземления имот и не би могла да се използва, тъй като не е снабдена с ток, вода и санитарен възел. Поради площта си, заема значително място в имота, което би могло да бъде използвано от собствениците на терена. Изводите и констатациите на съда в обжалваното решение съвпадат изцяло с ТР № 31/06.02.1985г. по гр.дело № 10/1984г. на ОСГК на ВКС и с по – новата съдебна практика. Претендират разноски по делото.

Подадена е въззивна жалба и от ищците против решението в частта, с която са отхвърлени исковете им против държавата за установяване в отношенията между страните, че процесната сграда не е държавна собственост. Досежно характера на сградата като самостоятелен обект се сочи, че не е разпределена правилно доказателствената тежест и въпросът не е обсъден в обжалваното решение.

Посоченото нарушение на съдопроизводствените правила е довело до погрешни правни изводи.

Съгласно назначената по делото експертиза, сградата не съответства на предвижданията на подробния градоустройствен план, изградена е без строителни книжа и без необходимите комуникации. Ерго, тя по приращение е придобита от собствениците на терена и е обхваната от извършената реституция. Считат за несъстоятелен изводът на първата инстанция, че въпреки това, тя е държавна собственост. В случая следва да намери приложение чл.6, ал.2 ЗОСОИ, но съдът е приел, че тази разпоредба намира приложение единствено, когато имотът е възстановен по реда на ЗВСВОНИ.

Сочи се, че относно прилагането на чл.6, ал.2 ЗОСОИ е налице практика на ВКС, включително ТР № 6/2005 г. на ОСГК на ВКС, според която посочената разпоредба предвижда реална реституция, когато върху отнетата земя са извършени строежи или други промени без законно основание и отношенията между собственика и извършилият строежа се уреждат съгласно разпоредбите на чл.74 и чл.74 ЗС като при недобросъвестно владение. По въпроса дали чл.6, ал.2 ЗОСОИ намира приложение за всички възстановени имоти или само за част от тях, съдът неоснователно е приел за релевантна втората хипотеза, като се е позовал на чл.3, ал.3 ЗВСОНИ. В решението е прието, че останалите 44, 40% идеални части от имота са възстановени по реда на ЗВСОНИ и искът би бил основателен, ако беше 3 предявен от тези собственици, като претенцията на настоящите ищци е отхвърлена поради липса на легитимация за тях по чл.6, ал.2 ЗОСОИ. Горната констатация се оспорва с доводите, че искът е приет от съда за допустим и насочването му против трето за собствеността лице е действие по управление на съсобствена вещ, тъй като защитава правата на всички съсобственици.

Поради това, на ответника могат да бъдат предявени всички основания, изключващи собствеността му върху процесната сграда. Ако бъде възприет изводът на съда, то за част от съсобствениците сградата би била законно построена, а за други-незаконна при еднакъв фактически състав. Молят да им бъдат присъдени разноските по делото.

В отговор на въззивната жалба, подаден от ответната страна, се иска оставянето и без уважение като неоснователна. Поддържат се изложените в предходната инстанция доводи за недопустимост и неоснователност на иска по чл.124 ГПК. Оспорва се твърдението на ищците, че са придобили процесната сграда по приращение чрез реституция по ЗВСОНИ от ответника, което не обосновава правен интерес от предявяването на отрицателен установителен иск, тъй като предметът на доказване ще се сведе до установяване на предпоставките за реституция, при отричане собствеността на ответника, което е недопустимо. Освен това, отричането на правото на ответника не е предпоставка за упражняване на друго право, след като ищецът не твърди, че владее имота. Като неоснователно се сочи позоваването на ищците на придобивна давност, поради въведените законови забрани и спирането на давностните срокове от 31.05.2006г. до края на 2022г.

Обстоятелството, че имотът е собственост на Държавата е релевантно за преценка на допустимостта на предявения иск, тъй като изключва възможността за придобиване по давност. Сградата е със статут на частна държавна собственост, актуван с АДС от 1991 и 2008г., а земята, върху която е изградена, е придобита чрез проведена реституционна процедура. Доводът на ищците за придобиване по приращение на незаконно изградената постройка се сочат като неоснователни. Липсата на открита за обекта строителна документация не обосновава незаконност на строежа по смисъла на чл.225, ал.1 ЗУТ. Сградата е построена през 1980г. от Държавата, преди реституцията и е самостоятелен обект, изграден за задоволяване на административни нужди. При съставен акт за държавна собственост по Наредбата за държавните имоти, действаща към момента на съставяне на акта, актуването е безспорно доказателство за осъществено приемане.

Поддържа се изложеното във въззивната жалба на държавата за законност на постройката и останалите възражения, изложени там.

Жалбите са подадени в срок от надлежно легитимирани страни против подлежащ на обжалване съдебен акт, което сочи на допустимост.

След съвкупната преценка на становищата и доводите на страните, събраните по делото доказателствата и с оглед предвиденото в закона, по съществото на спора съдът намира следното:

С обжалваното решение Добричкият окръжен съд е отхвърлил 4 отрицателния установителен иск, предявен на основание чл.124, ал.1 ГПК от К. К. и М. Х.К., двамата от гр.В., против Българската държава, за приемане за установено в отношенията между страните, че ответникът не е собственик на имот с идентификатор *** по КК на гр.В., представляващ масивна едноетажна сграда със застроена площ от 85,65 кв.м. съгласно АДС и 82 кв.м. по скица, състояща се от три стаи и антре, изградена в ПИ с идент.

***. С решението е уважен предявеният при условията на евентуалност иск по чл.109 ЗС, като държавата е осъдена да преустанови действията, с които пречи на ищците да упражняват правото си на собственост върху поземления имот като премахне незаконно изградената от нея постройка, описана по-горе. Съобразно този резултата са присъдени съдебни разноски. За да постанови този резултат, съдът е приел за допустим отицателния установителен иск по чл.124, ал.1 ГПК, с оглед правния интерес на ищците наред с другите съсобственици на терена да открият възможността да се легитимират като собственици на процесната сграда по приращение по чл.92 ЗС, както и да извършат действия на управление над нея, включително премахването и и ползването на площта за други цели. Направен е извод за неоснователност на иска, тъй като макар и незаконна, сградата е построена през 1980г. върху тогава държавен терен и е придобита от държавата по приращение, като последвалата реституцията на поземления имот не се отразява на правото на собственост върху сградата. По уважения негаторен иск е прието, че след като процесната сграда е незаконен строеж в чужд имот, тя пречи на собствениците на терена да упражняват правото си на собственост в пълен обем, да владеят и ползват заетата от сградата площ по предназначение.

Разпечатката съдържа 33 от 82 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/76d3eef1-0ea9-42f9-b7f8-5005a1b24497