Определение № 4457 от 03.10.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 4457 гр. София, 03.10.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на деветнадесети май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Снежанка Николова

Членове:

Гергана Никова

Соня Найденова като разгледа докладваното от Гергана Никова Касационно гражданско дело № 20248002104278 по описа за 2024 година

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по две касационни жалби срещу въззивно Решение № 229 от 24.06.2024 г. по в.гр.д.№ 174/2024 г. на Окръжен съд – Пазарджик, а именно: с вх.№ 7395 от 05.08.2024 г., подадена от ищцата Е. И. Г. чрез адвокат П. Х. от АК – Пазарджик, както и с вх.№ 6947 от 19.07.2024 г., подадена от ответниците Х. И. П. и С. Х. П. чрез адвокат К. С. от АК – Пазарджик.

С подадени по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК писмени отговори страните взаимно оспорват наличието на основание за допускане на касационното обжалване, както и основателността на касационната жалба на насрещната страна. Заявени са претенции за присъждане на разноски.

По наличието на основания за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ г.о., намира следното:

С обжалваното решение е упражнен инстанционен контрол по отношение на постановените от Районен съд – Велинград в производството по гр.д.№ 1172/2022 г. актове по съществото на спора, а именно: Решение № 357 от 30.10.2023 г. и Решение № 27 от 19.01.2024 г.

С първото от тях (Решение № 357 от 30.10.2023 г.) първоинстанционният съд се е произнесъл по предявения от Е. И. Г. срещу Х. И. П. и С. Х. П. отрицателен установителен иск с петитум да се признае за установено, че ответниците не са собственици на основание покупко-продажба с Нотариален акт № 64 от 21.09.2016 г., том II, нот.д.№ 250 от 21.09.2016 г. на 4/6 идеални части от поземлен имот (ПИ) с идентификатор *** по КККР на [населено място], както и на 4/6 ид.ч. от построения в имота първи жилищен етаж с ид.№ ***** от 1 двуетажна еднофамилна жилищна сграда с ид.№ **** по КККР на [населено място], както и на 4/6 ид.ч. от построените в ПИ пет сгради, нанесени както следва: с ид.№ **** (едноетажна производствена, складова, инфраструктурна сграда с площ 13 кв.м.), с ид.№ **** (хангар, депо, гараж с площ 29 кв.м.), с ид.№ **** (едноетажна производствена, складова, инфраструктурна сграда с площ 14 кв.м.), с ид.№ **** (едноетажна производствена, складова, инфраструктурна сграда с площ 31 кв.м.) и с ид.№ **** (едноетажна производствена, складова, инфраструктурна сграда с площ 39 кв.м.), като го е отхвърлил, наред със заявеното искане с правно основание чл. 537, ал. 2 ГПК за отмяна на Нотариален акт № 64 от 21.09.2016 г.

Въззивният съд е приел, че така предявената претенция на Е. И. Г. срещу Х. И. П. и С. Х. П. е частично основателна (за 1/6 ид.част от отричаните права) и частично неоснователна (за 3/6 ид.части от отричаните права), както и неоснователно е искането за отмяна на Нотариален акт № 64 от 21.09.2016 г. В съответствие с така формираната правораздавателна воля и на основание чл. 271, ал. 1, изр. 1 ГПК е постановено частичното отменяване на Решение № 357 от 30.10.2023 г. на РС – Велинград с признаване за установено, че ответниците не са собственици на по 1/6 ид.част от процесния ПИ и процесните самостоятелни обекти, намиращи се в него. В останалите обжалвани части (с които искът е отхвърлен за 3/6 ид.части от отричаните права на Х. и С. П., както и е отхвърлено искането за отмяна на Нотариален акт № 64 от 21.09.2016 г.) Решение № 357 от 30.10.2023 г. е потвърдено.

С Решение № 27 от 19.01.2024 г. РС – Велинград се е произнесъл по втория обективно съединен иск, предявен от Е. И. Г. и насочен само срещу Х. И. П. – с петитум да се признае за установено, че този ответник не е собственик на основание наследство от бащата на страните (И. Х. П., починал на 29.07.2016 г.) на разликите над 4/6 ид.ч., или за по 1/3 ид.ч. от същите, посочени по-горе обекти на правото на собственост - ПИ с ид.№ *** по КККР на [населено място] и процесните самостоятелни обекти, намиращи се в него.

Въззивният съд е приел, че по отношение на това решение са налице предпоставките да бъде обезсилено и върнато на първоинстанционния съд за произнасяне по съществото на спора от друг състав на РС – Велинград, в който смисъл е постановил и съответните диспозитиви във въззивния акт.

Въззивният съд е приел за установено, че ПИ с ид.№ *** по КККР на [населено място] и построената в него двуетажна жилищна сграда са придобити въз основа на упражнявано давностно владение, чийто срок е изтекъл по време на брака на родителите на Е. И. Г. и Х.

И. П. – съпрузите И. Х. П. (починал на 29.07.2016 г.) и М. С. П. (починала на 17.04.2020 г.).

Позовавайки се на задължителната съдебна практика (ППВС № 5/1972 г. и т. 2 от ППВС № 8/1980 г.), въззивният съд е приел, че имотът е придобит в режим на съпружеска имуществена общност, прекратена със смъртта на И. Х. П. на 29.07.2016 г. Останалите процесни сгради в терена са построени в периода 1991 г. – 1995 г. при отсъствие на учредено ограничено вещно право на строеж, поради което и на основание чл. 92 ЗС са станали собственост на собствениците на парцела - И. и М. П. След прекратяването на съпружеската имуществена общност със смъртта на И. Х. П. половината (равняваща се на 3/6 ид.ч.) от 2 терена и процесните самостоятелни обекти в него са станали индивидуална собственост на преживялата съпруга М. С. П., а останалата половина са част от наследството на И. Х. П. За неоснователни са приети възраженията срещу валидността на съставеното от И. Х. П. в полза на Е. И. Г. саморъчно завещание с характер на завет, легитимиращо я да получи оставения от завещателя дял в терена и постройките в него. Обсъдено е заявеното от ответниците възражение за изтекла в тяхна полза придобивна давност и въз основа на анализа на събраните по делото доказателства е прието за неоснователно. На първо място е отречено да е упражнявано владение с намерение за своене приживе на И. Пещерски. На следващо място е прието за доказано, че купувачът по НА № 64 от 21.09.2016 г. е имал знание за съставеното в полза на сестра му завещание, поради което установеното въз основа на продажбата владение върху 1/6 ид.ч. от процесните терен и постройки се характеризира като недобросъвестно с произтичащата от това неприложимост на чл. 79, ал. 2 ЗС. Наред с това е отчетен служебно известен факт на висящо между страните дело за делба, предмет на спряното гр.д.№ 1015/2016 г. по описа на РС-Велинград, обект на което са и процесните по настоящото дело терен и постройки с произтичащото от това приложение на чл. 115, б.“ж“ ЗЗД.

На тази основа са формирани решаващи изводи, че продажбата на 4/6 ид.ч. от терена и процесните самостоятелни обекти в него, оформена с НА № 64 от 21.09.2016 г., страни по която са М. С. П. – продавач, а купувач - ответникът Х. И. П. по време на брака му с ответницата С. Х. П., е произвела транслативен вещно-правен ефект за 3/6 ид.части (с произтичащата от това частична неоснователност на предявения от Е. И. Г. срещу Х. И. П. и С. Х. П. отрицателен установителен иск), но не е произвела транслативен вещно-правен ефект за разликата над 3/6 до 4/6, т.е. за 1/6 ид.част (с произтичащата от това частична основателност на предявения от Е. И. Г. срещу Х. И. П. и С. Х. П. отрицателен установителен иск).

Съобразявайки и споделяйки становището за процесуалната допустимост на втория обективно съединен иск, предявен от Е. И. Г. и насочен само срещу Х. И. П. (за отричане придобиването на собствеността на разликите над 4/6 ид.ч., или за по 1/3 ид.ч. от процесните ПИ и самостоятелни обекти в него на основание наследство от бащата на страните И. Х. П.), подробно аргументирано в Определение № 2 от 03.01.2024 г. по в.гр.д.№ 727/2023 г. на ОС – Пазарджик, след преценка за отсъствието на допустимо произнасяне по този предмет на спора с Решение № 27 от 19.01.2024 г. на РС – Велинград, въззивният съд е обезсилил този първоинстанционен акт и е постановил връщане на делото в тази му част за ново разглеждане от друг съдебен състав.

В изложение към касационната жалба на Е. И. Г. се поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване по отношение на частта от въззивното решение, с която (посредством потвърждаването на Решение № 357 от 30.10.2023 г. на РС – Велинград) частично е отхвърлен първият обективно съединен иск за отричане правото на собственост на Х. И. П. и С. Х. П., като произтичащо от продажбата, оформена с НА № 64 от 21.09.2016 г. по въпроса:

„Към кой момент е възникнало правото на собственост върху процесния имот и е била 3 построената върху него през 1961 г. двуетажната полумасивна къща на застроена площ от 85 кв.м.“ – с довод, че въззивният съд неправилно е приложил т. 2 от ППВС № 8/1980 г. от 17.06.1981 г., като не е придал нужното значение на факта, че владението върху терена и сградата, обосновало съставянето на КНА № 433 от 02.10.1971 г., е установено от бащата на касаторката повече от 7 месеца преди да се ожени за майка й;

Поддържа, че въззивният съд е пропуснал да си зададе въпроса „Какви са правните последици от тази покупко-продажба, ако прехвърлителката М. П. не е действителен собственик на прехвърлените ид.части?“, както и че въззивният съд е бил длъжен да си зададе въпроса „Дали тази сделка не е привидна, страните не са имали воля за „покупкопродажба“ и ако е безвъзмездна, дали тя не прикрива дарение?“ Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по касационната жалба на Е.

И. Г.. Както е разяснено с т. 1 от ТР по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, допускането на касационното обжалване на първо място е предпоставено от наличието на питания, чиято цел е да се даде общо, принципно разрешение на конкретен правен проблем. В случая питането, за което тази касаторка поддържа, че е разрешено в противоречие с т. 2 от ППВС № 8/1980 г., не притежава белезите на правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и разясненията по т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК. С него не се търси принципен отговор по приложението на правна норма или правен институт, а съставлява обобщение на оплакванията срещу правилността на въззивното решение, развити в касационната жалба. Тя обосновава поставянето му със собственото си разбиране за правилния според нея краен изход от спора по първия обективно съединен иск, което обаче е в противоречие със задължителната съдебна практика, обективирана в т. 2 от ППВС № 8/1980 г., неотклонно прилагана в практиката на касационната инстанция и приложена според точния й смисъл с атакуваното решение. Останалите две питания също не притежават белезите на правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и т. 1 от ТР 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК. Противно на поддържаното от касаторката, въззивният съд си е задал въпроса какви са правните последици, когато продавачът не притежава в пълен обем собствеността върху обекта на продажбата, с което именно е аргументирал частичното уважаване на първия обективно съединен иск. Отхвърлянето на този иск в останалата част е резултат от извода, че прехвърлителката М. П. е била действителен титуляр на правото на собственост за 1/2 ид.част от процесните терен и самостостоятелни обекти в него. Въпрос дали продажбата прикрива дарение не е включен в предмета на делото, доколкото съдът не е бил сезиран с иск за разкриване на симулация при сключването на продажбата, оформена с НА № 64 от 21.09.2016 г., а и дори да прикрива дарение, то същото би съставлявало сделка, годна да породи същата вещно-правна последица – прехвърляне на притежаваната от прехвърлителката М. П. 1/2 ид.част от процесните терен и самостостоятелни обекти в него.

В изложение към касационната жалба на Х. И. П. и С. Х. П. се поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване по отношение на останалата част от въззивното решение (извън обжалваната от касаторката Е. И. Г.) по въпроси, посочени с дадената им от касаторите номерация, както следва:

(1) „Допустимо ли е ищецът да предяви два обективно и субективно съединени отрицателни 4 установителни искове за собственост по чл. 124 от ГПК, за един и същ имот и между едни и същи страни или поради естеството на иска ищецът следва да предяви един иск против ответника, който в процеса трябва да изчерпи всички основания, на които правото му на собственост е могло да се породи ?“ – с довод, че е налице противоречие с т. 1 от ТР 8 от 27.11.2013 г. по тълк.д.№ 8/2012 г. на ВКС, ОСГТК. Поддържа се също, че в противоречие със задължителна практика на ВКС (Решение № 50117 от 06.02.2023 г. по гр.д.№ 509/2022 г. на ВКС, ІІ г.о., ТР 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т. 19 от ТР № 1 от 04.01.2001 г. по тълк.д.№ 1/2000 г. на ВКС, ОСГК) и решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК (Решение № 145 от 07.01.2019 г. по гр.д.№ 811/2018 г., Решение № 12 от 16.02.2016 г. по гр.д.№ 2184/2015 г. на ІІІ г.о., Решение № 59 от 14.04.2015 г. по гр.д.№ 4190/2014 г. на ІV г.о., Решение № 189 от 16.11.2017 г. по т.д.№ 2624/2016 г. на ВКС, ІІ т.о.; Решение № 187 от 07.07.2016 г. по гр.д.№ 1332/2015 г. на ІV г.о. и др.) въззивният съд не е обсъдил защитните доводи и възражения на касаторите, изложени във въззивната жалба, хода по същество и писмените бележки за недопустимост на втория обективно съединен отрицателен установителен иск за собственост и липса на правен интерес.