Решение № 4203 от 20.03.2023, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 4203 гр. С, 20.03.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 128 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и осми февруари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: С И при участието на секретаря ПЕТЯ Н. АНГЕЛОВА като разгледа докладваното от С И Гражданско дело № 20221110159289 по описа за 2022 година

Предявени са искове от С. Н. П. с ЕГН ********** постоянен адрес гр.С, ж.к."Л" бл...., ет.1, чрез адв.З. със съдебен адрес гр-С, ж.к.Л 3, ул.”Г Д” № 6, търговски комплекс „С М, офис 14, за признаване за установено по отношение на „И А М" АД, с ЕИК: ..., със седалище и адрес на управление: гр. С, бул.”Д Н" № 28, ет. 2, ап..., представлявано от Г Т Т, че клаузата чл.4 от сключени между страните договор за паричен заем №.../25.03.2019 г., е нищожна като неравноправна и за осъждане на ответника да заплати на ищцата сумата от 232.07 лв. /съобразно допуснатото изменение на иска с определение от о.с.з. от 28.02.2023 г./, представляваща частичен иск от 1200.00 лв., недължимо платени по процесния договор за кредит, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба – 01.11.2022 г., до окончателното плащане на дължимото.

Претендира се присъждане на направените по делото разноски.

В исковата молба се твърди, че на 25.03.2019 г. страните са сключили договор за паричен заем №... за сумата от 2400.00 лева. Според ищеца, в чл. 4 от договора е уговорено, че страните се съгласяват договорът за заем да бъде обезпечен с гарант - две физически лица, поръчители или банкова гаранция в полза на институцията, отпуснала кредита, като поръчителите следва да отговарят на следните условия: да представи служебна бележка от работодател, за размер на трудовото възнаграждени, нетния размер на трудовото възнаграждение да е в размер на минимум 1 000 лв., да работи по безсрочен трудов договор, да не е поръчител, да има чисто ЦКР и др. Отбелязва се, че в ал.2 от чл.4 страните са уговорили, че в случай на неизпълнение на задължнието си по настоящия договор да преодстави обезпечение в срока по предходната алинея, заемателят дължи на заемодателя 1 неустойка в размер на 1200 лв. неустойката се заплаща от заемателя разсрочено , заедно с всяка от погасителните вноски. Ищцата сочи, че ответното дружество й е начислило неустойка в общ размер на 1200 лева, тъй като не е представила в срок надлежни поръчители или друг вид обезпечение, посочени в процесния договор. Ищцата твърди, че е погасила изцяло сумата по сключения договор преди завеждането на исковата молба.

Въпреки това тя оспорва неустоечната клауза по чл. 4 от договора като неравноправна и нищожна на основание чл. 143, ал. 2, т. 5 от Закона за защита на потребителите /ЗЗП/, тъй като същата задължава потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано висока неустойка. Навежда доводи и че въпросната клауза не е индивидуално уговорена, съгласно чл.146 от ЗЗП.

Ищецът се позовава на разпоредбата на чл.33, ал.1 ЗЗП, съобразно която при забава на потребителя, кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата. Обръща внимание, че в чл.33, ал.1 и ал.2 ЗПК е установено, че при забава на потребителят кредиторът има право само на лихва до размера на законната върху неплатената в срок сума за времето на забавата, поради което иска да се приеме, че в случая е налице заобикаляне на ЗПК, което пък прави клаузата нищожна на основание чл.21, ал.1 от ЗПК.

Като допълнителен довод се навежда противоречие на процесната клауза с добрите нрави, тъй като предвидената с нея неустойка излиза извън присъщите й обезщетителна, обезпечителна и санкционна функции и води до оскъпяване на кредита, а и не е ясно какви точно вреди на кредитора би покрила. В този смисъл се позовава на т.З от Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по т.д. № 1/2009 г., ОСТК.

Отделно от това се сочи, че кредиторът не е включил сумата на неустойка в ГПР, като стремежът му е по този начин да заобиколи и нормата на чл.19, ал.4 ЗПК. В исковата молба се цитира чл.22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, съгласно която разпоредба договорът за потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя. Отделно ищецът обръща внимание, че съобразно чл.19, ал.1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, като легалната им дефиниця е в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК и съобразно нея, в ГПК следва да бъде калкулирана и процесната неустойка, доколкото тя е сигурен разход.

По така изложените съображения от съда се иска да прогласи нищожността на неустоечната клауза - чл.4 от договора и да осъди ответното дружество да върне на ищцата 50.00 лв. от общо заплатените от нея 1200.00 лв. по процесната клауза.

В срока за отговор, ответникът по делото е депозирал такъв, в който се съдържат доводи по основателността на предявения иск.

2

Ответникът твърди, че ищецът прави опит за разместване на доказателствената тежест по делото, като с доказателствените си искания цели да да я прехвърли на него. В тази насока се позовава и на практиката на Съда на ЕС, касаеща представяне на допълнителни документи, отразена в Решение на СЕС от 19 декември 2019 г. по съединени дела С- 453/18 и С-494/18. Цитира се пар. 54 от решението, в който е посочено, че националния съд следва да изисква от ищеца да представи съдържанието на документа или документите, на които се основава неговото искане, което е част от доказването в процеса, тъй като целта на това искане е само да се провери основанието за претенцията, така че то не противоречи на диспозитивното начало.

Ответникът оспорва иска и по същество. В тази насока твърди, че н еустойката по своята същност представлява форма на договорна отговорност, служеща за обезщетение за вредите, причинени от неизпълнението, като процесната такава е начислена вследствие на неизпълнение на поетите договорни задължения от страна на заемателя за представяне в срок на обезпечение - поръчител или банкова гаранция. Според ответника, предназначението на посочената неустойка е да обезщети евентуалните вреди от неизпълнението на договора, като обичайните вреди, които причинява неизпълнението на парично задължение, са пропуснати ползи - от пропуснатата сигурна възможност за печалба, която кредиторът би реализирал, ако бе получил в срок паричната престация; претърпени загуби - евентуалните допълнителни разходи, които кредиторът би дължал, ако би си набавил чрез заем същия паричен ресурс на свободния пазар (за банкови лихви и такси).

Ответникът сочи, че ако заемополучателят добросъвестно изпълнява поетото договорно задължение и предоставил такава гаранция, то кредиторът ще събере вземането си и няма да търпи посочените вреди. Ответникът прави анализ на разпоредбата на чл.92, ал.1 от ЗЗД, според която неустойката обезпечава изпълнението на задължението и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението без да е нужно те да се доказват. Според него, фактическият състав, който следва да се осъществи, за да възникне основанието за заплащане на неустойка за неизпълнение на договор, включва следните елементи: наличие на валидно договорно задължение; неизпълнение на задължението; неустойката да е уговорена, като в случая всичко изброено е налице, поради което неустоечното задължение е валидно възникнало.

Ответникът развива доводи, че въпросът за накърняването на добрите нрави по отношение на уговорена неустойка в сметлината, дадена с TP № 1 от 15.06.2010 г. по тьлк. д. № 1/2009 г., ОСТК на ВКС, следва да бъде решен чрез комплексна преценка - не само на съдържанието на договорната клауза, но и при отчитане на други фактори, като свободата на договаряне, равнопоставеността между страните, функциите на неустойката, както и възможността неизправният длъжник сам да ограничи размера на неизпълнението, за да не се превърне неустойката в средство за неоснователно обогатяване. С оглед на това ответникът твърди, че дори и се приеме, че неустойката е прекомерна, то това не я прави a priori нищожна поради накърняване на добрите нрави, а следва да се намали нейният размер.

По отношение срокът за представяне на неустойката се обръща внимание че с подписването 3 на договора, ищецът се е запознал с изискванията, касаещи представяне на обезпечения под формата на поръчителство или банкова гаранция, поради което следва да се презюмира, че след като се е съгласил с условията, същият е бил сигурен, че има необходимото време, за да сс подготви и да изпълни поетия ангажимент.

Ответникът оспорва и възраженията на ищеца досежно целта на процесната клауза, а именно за заобикаляне на чл.19, ал.4 от ЗПК. Ответникът твърди, че в случая релевнтно е даденото разрешение в чл.19, ал.3, т.1 от ЗПК, в която разпоредба е предвидено, че при изчисляване на годишния процент на разходите по кредита, не се включват разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит.

Ответникът сочи, че по процесния договор за паричен заем, ГПР е фиксиран, посочена е и общата сума за плащане по договора, а механизмът за пресмятане на ГПР е по формула, съдържаща се в Приложение № 1 към ЗПК, като няма законово изискване той да бъде посочен и в договора за паричен заем. Ответникът тълкува разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, която предвижда, че при посочване на годишния процент на разходите (ГПР) следва да се посочат допускания, използвани при изчисляване на ГПР по определения в приложение № 1 начин, в смисъл на посочване на онези допускания, които биха довели до промяна в ГПР, а не простото повтаряне на всички изброени в т.3, б.„а“ - „м“ от приложение № 1 на ЗПК допускания. Според ответника процесния договор за кредит не съдържа възможности за промяна в ГПР като резултат от липса на конкретни уговорки или предвидени различни варианти за определяне на лихвата в различни периоди от действие на договора, при което ГПР е изчислен на база първоначално уговорения размер на лихвата, т.е. в договора не е уговорена възможност за промяна на ГПР, поради което не са предвидени и уговорени допълнителни допускания.

По така изложените съображения, от съда се иска да отхвърли предявените искове, като присъди на ответника направените от него разноски, вкл. и за юрисконсултско възнаграждение.

В съдебно заседание страните се явяват и не се представляват. Вземат писмено становище по съществото на спора.

По делото са ангажирани писмени доказателства, назначена и изслушана е съдебносчетоводна експертиза.

Съдът, преценявайки събраните по делото доказателства по реда на чл.12 и чл.235 от ГПК, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Предявените искове са с правно основание правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД вр. чл.22 от ЗПК и 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.

По иска с правно основание чл.26, ал.1 ЗЗД вр. чл.22 ЗПК, съдът намира следното:

За основателността на този иск, в тежест на ищеца е да докаже, че оспорената клауза на чл.4 от договора за кредит е недействителна, тъй като противоречи на добрите нрави, 4 както и на императивните изисквания на ЗПК, включително и като ги заобикаля, както и че същата се явява неравноправна клауза по смисъла на ЗЗП. Видно от представения по делото договор за паричен заем №..../25.03.2019 г., на посочената дата между „И А М“ АД (като заемодател) и С. Н. П. (заемател) е сключен договор за заем, по силата на който ответницата е получила в заем сумата в размер на 2 400 лв., като се е задължила да върне получената в заем сума, ведно с договорена възнаградителна лихва, на 12 седмични погасителни вноски, всяка от които по 210.14 лв.

Съгласно чл.6, ал.2 от договора, заемът е сключен при фиксиран годишен лихвен процент в размер на 40,00 %, като на основание чл.2, ал.7 от договора общият размер на сумата, която заемателят следва да върне е 2521.68 лв., определена като се вземат предвид всички допускания, посочени в договора и включени в ГПР от 47.82%.