Определение № 295 от 22.05.2025, Апелативен съд - Варна

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 295 гр. Варна, 22.05.2025 г.

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВАРНА, I СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и втори май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Марин Г. Маринов

Членове:

Магдалена Кр. Недева

Диана Д. Митева като разгледа докладваното от Марин Г. Маринов Въззивно търговско дело № 20243001000563 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 248, ал. 1 ГПК.

В срока за обжалване на постановеното по делото решение № 86/24.03.2025 година, са депозирани две молби от адвокат В. Н. и на „Застрахователно акционерно дружество ОЗК – Застраховане“ АД, представляван от адвокат Г. Х. срещу постановеното решение, в имащия характер на определение дял по произнасянето по разноските в производството сторени пред въззивната инстанция. С молбите се иска изменение на решението в произнасянето по разноските.

В молбата на адвокат В. Н. се поддържа незаконосъобразно определен размер на сторените в производството разноски. С оглед изхода на спора, отхвърлянето на въззивната жалба на застрахователя, се прави извод за дължимо в пълен размер възнаграждение съобразявайки обжалваемия интерес. Споделя тезата, според която при няколко ищци, съответно въззивници на адвоката се следва възнаграждение, което да се определи по всеки отделен иск. Иска се определянето на дължим размер на възнаграждение от 24597,40 лева, вместо присъдените 5148 лева.

В молбата си застрахователя на свой ред излага съображенията си за незаконосъобразност на произнасянето. Оспорва дължимостта на разноски на адвокат В. Н., като не е съглА. с определения размер на дължимите се на дружеството разноски в производството пред въззивната инстанция.

1

Доколкото адвокат В. Н. е предоставил защита по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА, то не се следва възнаграждение, понеже ищците в производството не са материално затруднени лица. По повод разноските присъдени в полза на застрахователя се поддържа тезата за обжалваемия интерес, който следва да е водещ при определяне размера на адвокатското възнаграждение. Позовава се на минималните размери предвидени в Наредба № 1/2004 г. за адвокатското възнаграждение. Иска присъждане в полза на застрахователя на сумата от още 35678,80 лева.

Всяка от страните е подала насрещен отговор по жалбата на ответната страна. Поддържа се незаконосъобразност на всяка от жалбите.

След проверка съдът установи, че молбите са подадени от надлежни страни, в срока по чл. 248, ал. 1 ГПК, срещу подлежащ на контрол съдебен акт, поради което са процесуално допустими. Изпълнени са процесуалните предпоставки посочени в ТР № 6/2013 г. на ОСГТК на ВКС, страните са представили списъци с разноските. В пределните обхвани на искането за изменение е въведено единствено произнасянето по разноските, дължими във въззивното производство от страните.

Разгледани по същество, молбите са неоснователни по следните съображения:

Производството пред първата инстанция е образувано по субективно и обективно съединени искове от Л. Ц. Р., А. Ц. К., С. Ц. К., Ю. Ц. К., К. Ц. М. и К.Г.М., за осъждане на ответника „ОЗК - Застраховане" АД. Отправен е петитум за осъждането на застрахователя да заплати на Л. Ц. Р. 200 000 (двеста хиляди) лева обезщетение за претърпени неимуществени вреди, 438,00 (четиристотин тридесет и осем) лева, обезщетение за претърпени имуществени вреди, на А. Ц. К., С. Ц. К., Ю. Ц. К., К. Ц. М., К.Г.М. сумата от по 100 000 (сто хиляди) лева на всеки, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди и на К. Ц. М. сумата от 4 290,00 (четири хиляди двеста и деветдесет) лева, представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди.

В хода на производството ищцата К.Г.М. е починала и на нейно място на осн. чл. 227 от ГПК са конституирани наследниците й А. Ц. К., С. Ц. К., Ю. Ц.

К., К. Ц. М. и Ю. К. Т..

Първата инстанция е постановила решение, в което е осъдила 2 застрахователя да заплати съответно на Л. Ц. Р. 96000 лева обезщетение за неимуществени вреди, на А. Ц. К. – сумата от 36 000 лева, на С. Ц. К. – сумата от 36 000 лева, на Ю. Ц. К. – сумата от 36 000 лева, на К. Ц. М. – сумата от 24 000 лева и сумата от 2 574 лв., представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди, на наследниците на К.Г.М.: А. Ц. К., С. Ц. К., Ю. Ц. К., тримата представлявани от своята майка и законен представител Л. Ц. Р., К. Ц.

М. и Ю. К. Т., сумата от общо 24 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди.

Решението е обжалвано пред въззивната инстанция с две въззивни жалби, подадени от всяка от страните, в осъдителното и отхвърлителното произнасяне, според интереса. Въззивната инстанция е потвърдила изцяло обжалваното решение, като е оставила без уважение жалбите на неоснователни. Всяка от страните е претендирала разноски пред въззивната инстанция, направени са насрещни възражения за намаляването на претендираните адвокатски възнаграждения.

При този изход на спора разноските се дължат по съразмерност, с оглед правилото на чл. 78, ал. 3 ГПК, като ответникът има право на разноски относно частта на иска, която е отхвърлена. Разноски са присъдени на всяка от страните за осъществена защита по въззивната жалба на насрещната страна.

Като адвокат В. Н. е претендирал разноски за предоставена правна защита по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА.

Основният критерий, съгласно задължителните разяснения в мотивите към т. 3 от Тълкувателно решение № 6/2012 от 06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС, от който следва да изхожда съдът, когато определя размера на адвокатското възнаграждение при заявено възражение за прекомерност, е законоустановеният критерий в чл. 78, ал. 5 ГПК , а именно – действителната правна и фактическа сложност на делото, а не материалният интерес на спора, повдигнат пред съответната инстанция. В съответствие с тези разяснения и приетото в решението от 25.01.2024 г. по дело C-438/22 на СЕС, задължително за съдилищата съгласно чл. 633 ГПК, е формирана и практика на ВКС, която се споделя и от настоящия състав (определение № 638 от 18.03.2024 г. по ч. т.д. № 757/2023 г. на I т. о., определение № 474 от 28.02.2024 г. по ч. т. д. № 961/2023 г. на I т. о, определение № 638 от 18.03.2024 г. по ч. т. д. № 757/2023 г. на I т. о. и др.). Съобразно посочената практика, съдът не е обвързан от 3 минималните размери на адвокатските възнаграждения по Наредба № 1/2004 г. на ВАС, а тези размери могат да служат единствено за ориентир, като от значение за определяне на цената на предоставените адвокатски услуги е преди всичко фактическата и правна сложност на делото, която произтича от вида на претенцията, обема на събраните доказателства, извършените от страните процесуални действия, подлежащата на проучване и анализиране нормативна уредба и съдебна практика. Всичко това води до извод, че практиката изоставя прилагания дълги години формален критерий, съобразно който възнаграждението се базираше на материалния интерес по спора. В интерес на правосъдиета и на страните по спора е да се овъзмездява реално положеният труд от адвоката, вместо да се прилагат математически изчисления за присъждане на хонорари, съизмервани с парични стойности.

Това важи и за предоставянето на правна защита по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА, според практиката на касационната инстанция. Тя е обективирана в Определение № 1806 от 28.06.2024 г. , постановено по ч. т. д. № 586/2024 г. по описа на ВКС, ІІ т. о., Определение № 50015 от 16.02.2024 г. , постановено по т. д. № 1908/2022 г. по описа на ВКС, I т. о. и Определение № 4497 от 09.10.2024 г., постановено по т. д. № 2886/2024 г. по описа на ВКС, IV гр. о. В тези актове е прието, че е налице несъответствие с правото на ЕС на нормата н а чл. 38, ал. 2 ЗАдв в частта, с която в нея се препраща към минималните размери на адвокатските възнаграждения, регламентирани в Наредба № 1/2004 г., в редакцията й преди изменението с ДВ, бр. 14/18 февруари 2025 г., тъй като установеното с нея правило представлява нарушение на конкуренцията по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС , в какъвто смисъл е даденото тълкуване в решението по дело C-438/22 на СЕС. Посочено е и че това е основание разпоредбата в тази й част да не се прилага от съда.

Направен е извод, че установените с Наредба № 1/2004 г. размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир за съда при определяне служебно на възнаграждения, но без да са обвързващи за него, като те подлежат на преценка с оглед цената на предоставените услуги, като от значение следва да са видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото.

Отнесени към настоящия въпрос по размерите на дължимо възнаграждение, съобразявайки изложените критерии – предмета и 4 сложността на производството (такова по предявена пряка претенция срещу застраховател), вида на осъществените от пълномощни ците процесуални действия, извършени предимно с писмени молби, разглеждането на делото в едно открито съдебно заседание, липсата на доказателствени искания във въззивната жалба, срещу която се е осъществила процесната защита, съставът на въззивния съд намира присъдените размери на адвокатско възнаграждение за справедливи и законосъобразни. За критериите по които настоящият състав се е произнесъл по разноските може да се прецени от съдържанието на съобразителната част (на листи 13, 14 и 15 от решението), поради което настоящият състав няма ги преповтаря. Критериите са идентични и за двете страни по спора, поради което и размерите на присъдените суми са почти сходни. Касае се за въззивно дело, в което не са събирани доказателства и не са извършвани сложни процесуални действия, а и видно от съдебното решение претенциите на всяка от страните се е оказала неоснователна, поради което претенциите за присъждане на по-високи разноски за хонорари за адвокатска защита са необосновани.

Спорът пред въззивната инстанция не се характеризира с особености, които да го отличават спрямо типичните случаи на искове по чл. 432, ал. 1 КЗ.

Предмет на установяване и проверка пред въззивната инстанция са общи факти и обстоятелства за двете страни по делото.

Възражението в жалбата на застрахователното дружество за липса на материално затруднение на страната на ищците, съответно за недължимост на адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА следва да се остави също без уважение. В чл. 38 ЗА липсва изискване клиентът да доказва наличието на някое от посочените основания при сключването на договора за правна помощ, респ. не е уредено правомощие на адвоката да извършва проверка на действителното материално положение на последния. В нормите на Гражданския процесуален кодекс и Закона за адвокатурата не е предвидена възможност насрещната страна да оспорва наличието на основанията по чл.

38, ал. 1, т. 1-3 ЗА, което оспорване би довело до "процес в процеса"; не е ясно кога тя би могла да стори това, важат ли сроковете и преклузиите на ГПК, чия е доказателствената тежест. Правото на адвоката да получи възнаграждение за своя труд е изрично проглА.о в нормата на чл. 36, ал. 1 ЗА и той не може да бъде лишен от него, щом са налице предпоставките по чл. 38, ал. 2 ЗА за 5 присъждането му. В този смисъл константната практика на касационната инстанция (например Определение № 1738 от 10.04.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1522/2023 г., II г. о., ГК).

По тези съображения молбите за изменение на двете страни следва да бъдат оставени без уважение като неоснователни.

Воден от горното, съставът на ВАпС,

ОПРЕДЕЛИ:

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ молба с входящ № 2525/02.04.2025 година на адвокат В. Н. за изменение на решение № 86/24.03.2025 година в произнасянето по разноските, следващи се на страните пред въззивната инстанция, на основание чл. 248 ГПК.

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ молба с входящ № 3213/02.05.2025 година на „Застрахователно акционерно дружество ОЗК – Застраховане“ АД представляван от адвокат Г. Х. за изменение на решение № 86/24.03.2025 година в произнасянето по разноските, следващи се на страните пред въззивната инстанция, на основание чл. 248 ГПК.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО може да бъде обжалвано пред Върховен касационен съд на Р. България с частна жалба, подадена в едноседмичен срок, считано от датата на връчване на препис от същото на страните.