Решение № 2048 от 22.12.2025, Районен съд - Плевен

РЕШЕНИЕ

№ 2048 гр. Плевен, 22.12.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, II ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на пети декември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Симеон Ил. Светославов при участието на секретаря Цецка С. Шутева като разгледа докладваното от Симеон Ил. Светославов Гражданско дело № 20254430102033 по описа за 2025 година

Производството е образувано по искова молба вх. №10200/28.03.2025 г. на М. М. М., чрез адв. Т., срещу „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД и „ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, с която се иска: 1 )прогласяване на нищожност ДПК № 4213254/26.07.2021 г., сключен с първия ответник; 2) прогласяване на нищожност на договора за предоставена гаранция № 4213254/26.07.2021 г., сключен с втория ответник, 3) осъждане на първия ответник да върне сумата от 749,98 лв. недължимо платена лихва без правно основание по договора за паричен заем.

В исковата молба ищецът твърди, че e сключила договор за заем с „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД №4213254/26.07.2021, по силата на който и е отпуснат заем в размер н а 1000 лв., при ГПР 41.17% и ГЛП 35%, дължима на 15 месечни вноски и обща сума за връщане 1111,05 лв. Заради клаузата обаче на чл. 4 от договора за заем, ищецът твърди, че е сключил втори договор за предоставяне на гаранция № 4213254/26.07.2021 г. с „ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, с който е обезпечен договора за паричен заем.

Възнаграждението за поръчителя възлизало в размер на 523,95 лв., като с чл.3,ал.3 от договора е уговорено, че кредиторът е овластен да получава плащания. Така общия размер на вноската по погасителния план се увеличила на 109 лв. или общо 1635 лв. Ищецът твърди, че е погасила всички суми по двата договора или общо 1915 лв.. Ищецът счита обаче, че договорът за заем и договорът за предоставяне на гаранция са нищожни и не е следвало да заплаща тези суми. Посочва, че двете дружества са свързани, договорите са сключени в един ден и ищецът формулира довод, че договорът за заем е недействителен, тъй като в ГПР по процесния договор за заем не е включено възнаграждението за поръчителство в противоречие с чл.11,ал.1,т.10 ЗПК. Включването на този разход според ищеца значително надхвърляло допустимия размер на ГПР съгласно чл. 19,ал.4 ЗПК, като грешното посочване на ГПР се приравнява на непосочен ГПР по смисъла на чл. 11,ал.1,т.10 ЗПК и водило до недействителност на договора на осн. чл. 22 ЗПК. Процесните договори били сключени при предварително определени от ответника клаузи и потребителят бил лишен от възможността да повлияе върху съдържанието им. Възнаграждението в полза на гаранта счита за разход, свързан с предмета на договора за потребителски кредит, доколкото касае обезпечение на вземания по договора. Същевременно съгласно договора за предоставяне на поръчителство, 1 кредиторът е овластен да получи възнаграждението на гаранта. Анализът на клаузите относно обезпечението на кредита не подкрепя доводите за доброволност при избора на обезпечение, а от формулировката им става ясно, че за да бъде потребителят одобрен да получи заем, следва да сключи още и договор за предоставяне на гаранция с посочено от кредитора юридическо лице- гарант. Това налагало и изводът, че в конкретния случай договорът за предоставяне на гаранция има за цел да обезщети кредитора за вредите от възможна неплатежоспособност на длъжника, което ищецът счита, че е в противоречие с чл.

16 от ЗПК. Поради това сключването на този акцесорен договор поражда разход, който несъмнено следва да се включи в общия разход. Ищецът излага и довод, че договорът за предоставяне на гаранция е нищожен поради заобикаляне на закона и същият е изначално лишен от основание, тъй като обезпечението е единствено и само в полза на кредитора, а възнаграждението е поето изцяло от потребителя. В случай, че поръчителят погаси вземането на длъжника, то поръчителят има право на регрес срещу него за пълната стойност на платеното. Ищецът счита именно поради това двата договора са недействителни на осн. чл. 26,ал.1 ЗЗД и чл.22 ЗПК. При недействителност на договора за кредит и предоставяне на гаранция, ищецът счита, че дължима е единствено чистата стойност на кредита на осн. чл.

23 ЗПК, поради което платената сума над 1000 лв. е дължима на осн. чл. 55,ал.1,пр.1 ЗЗД. В заключение иска предявените искове да бъдат уважени и претендира разноски, като посочва банкова сметка.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от ответните дружества.

Ответникът „ ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ е формулиран довод за недопустимост на предявения установителен иск, поради липса на правен интерес, тъй като към момента на сключването му, неговото изпълнение между страните не е имало спор. В случая предявените установителни, наред с осъдителни искове, представлявали злоупотреба с право от страна на ищеца, целяща натоварване на страните с разноски. Поради това моли делото да бъде прекратено. Ответникът формулира и довод за неоснователност на предявенитре искове, тъй като договорът отговарял на изискванията на чл.10,ал.1,чл.11,ал.1,т.7-12 и 20 и ал.2 от ЗПК. В съответствие с нормата на чл.11,ал.1,т.10 ЗПК в договора е посочен ГПР от 41,17% и обща дължима сума от 1787,76 лв., изчислени към момента на сключване на договора и били отразени известните към този момент разходи. Посочва се, че са използвани допускания, предвидени в приложение №1 към чл. 19,ал.2 ЗПК, т.3,б.“а“. Разпоредбите на ЗПК не предвиждали поясняване на ГПР, за разписване на методика на формиране на ГПР, за предоставяне на пояснения относно какви разходи са включени в ГПР. Според ответника задължението за посочване на ГПР се изчерпа с посочване на цифрова стойност до втори десетичен знак. Възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция не се включвал към ГПР, тъй като не е част от общия разход по кредита според легалната дефиниция.

Предоставянето на обезпечение не представлявало условие за усвояване на заемната сума от заемодателя и не представлявало условие за сключване на договора за заем. Заемодателят нямал задължение да изчислява и посочва нов ГПР при промяна на условията по договора.

Ищецът по собствена воля избрал да обезпечи задължението си по договора за заем чрез поръчителство, като е могъл да избира измежду три вида обезпечение, като предварително бил уведомен, както за изискуемите обезпечения, така и за представянето на избраното от него обезпечение най-късно в тридневен срок след подписване на договора. По логиката на ищеца, всяка негова уговорка за възнаграждение или разход ще трябва да се включва в общите разходи по кредита, независимо към кого се дължи. Предоставянето на обезпечение не противоречало на чл. 16 ЗПК, тъй като не замествало преценката по оценка на кредитоспособността. По осъдителния иск се сочи, че кредиторът би дължал единствено сумата над 1000 лв. или 111,05 лв., но не и сумите за възнаграждение на поръчител, тъй като в исковата молба се сочи, че останалите суми за заплатени на поръчителя, а не кредитора.

Посеченото възнаграждение се сочи, че не е влязло в патримониума на кредитора по договора за паричен заем, а в този на поръчителя. В заключение се иска от съда да прекрати делото или да остави исковете без уважение, като се претендират и разноски. Релевира се възражение за прекомерност на адв. възнаграждение на ищеца.

2

Ответникът „ ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, счита предявеният с исковата молба установителен иск за нищожност на договора за поръчителство е недопустим, поради липса на правен интерес, тъй като осъдителния иск съдържал в себе си искане за установяване на спорното материално право. Процесуалният представител на ищеца целял чрез съединените искове да получи допълнителни разноски по всеки иск. В гражданския процес следвало стриктно да се съблюдава правилото на чл.3 от ГПК, като ответникът иска делото да се прекрати на това основание като недопустимо. По същество ответникът счита предявените искове за неоснователни, поради това, че договорът за предоставяне на гаранция е действителен, отговарял на изискванията на закона и е сключен между лице, вписано в регистъра на БНБ за финансови институции по чл.3а ЗКИ, в рамките на предмета, за който е вписано и дееспособно лице, в изисканата от закона форма. С процесния договор се уреждали отношенията между възложител и гарант, по силата на който гарантът издавал гаранция за плащане в полза „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД с наредител Ивайло Валентинов Великов, с цел гарантиране на изпълнение на задълженията на наредителя по договора за паричен заем. Договорът за предоставяне на гаранция се сочи, че е сключен само и единствено поради възлагане от ищцовата страна и то само при условие, че ще заплати възнаграждение на гаранта. Предоставянето на гаранция не попадал в обхвата на ЗПК и съответно нормите на този закон не намирали приложение по отношение на него.

Свързаността между кредитор и гарант не променяло приложеното поле на ЗПК и не представлявано основание възнаграждението по договора за предоставяне на поръчителство да се включи в ГПР по договора за паричен заем. Договорът за предоставяне на поръчителство бил подписан след сключване на договора за заем и получаване на заеманата сума, като изрично е уговорено, че той влиза в сила, ако в тридневен срок от сключване на договора за паричен заем потребителят не представи друго обезпечение на кредитора. С оглед на това дружеството-кредитор не би могло, а и няма основание да включва възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция към ГПР съгласно чл.11,ал.1,т.10 ГПР. Престацията на възложителя представлявала насрещно задължение по договора за предоставяне на гаранция, който ответникът „ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД сключва по занятие. Дължимото на поръчителя възнаграждение се сочи, че е дължимо по договора за предоставяне на гаранция, след извършване оценка на риска, като ако възложителят счита възнаграждението за несправедливо висок, то той не би сключил договора. При сключването на договорите, ответникът сочи, че е действал добросъвестно, а клаузите в договора били ясни и разбираеми и всеки разумен потребител би могъл да прецени икономическите последици. В заключение се иска от съда да прекрати производството по установителния иск като недопустимо и/или да остави предявените искове без уважение. Претендират се разноски и се въвежда възражение за недължимост на адвокатското възнаграждение на ищеца.

В с.з. ищецът се представлява от адв. Т., който излага доводи за основателност на иска.

В с.з. ответниците редовно призовани, не се представляват, но с писмени становище излагат доводи по същество.

Съдът, като взе предвид събраните по делото доказателствени средства, установи следното от фактическа страна:

Не е спорно между страните, че са сключили договор за паричен заем №4213254/26.07.2021, по силата на който и е отпуснат заем в размер на 1000 лв., при ГПР 41.17% и ГЛП 35%, дължима на 15 месечни вноски и обща сума за връщане 1111,05 лв. Не е спорно и че на осн. чл.4 от договора, същият е следвало да бъде обезпечен с поне едно от посочените в ал. 1 обезпечения: безусловна банкова гаранция, поръчителство на едно или две физически лица.

Между страните не е спорно, че е сключен договор за предоставяне на гаранция с „ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД с №4213254/6.07.2021 г., като съгласно чл.3,ал.1 от същия, потребителят е поел задължението да плати възнаграждение на гаранта в размер на 523,95 лв. на вноски от 34,93 лв., съвпадащи с погасителния план на паричния заем.

Съгласно чл. 3,ал.2 възнаграждението се заплащало по начин установен в договора за заем, а 3 съгласно ал. 3 „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ е овластено да получава възнаграждението вместо гаранта. Основно задължение на гаранта по чл.1 от договора, е да издаде гаранция за плащане в полза на заемодателя със срок на валидност до прекратяване на потребителския договор. Съгласно чл. 2 договорът влиза в сила в случай, че потребител не изпълни някое от задълженията по чл. 4,т.1 и 2 от договора за паричен заем в указания срок. На осн. чл.5 от договора, в случай, че гарантът заплати дължимите по кредита суми, той има право да поиска от потребителя възстановяването им.

Между страните не е спорно и от представената справка се установява още, че ищецът като заемател е заплатил по процесния договор към „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ сумата от 1111,05 лв.