Решение № 2324 от 22.05.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 2324 гр. Пловдив, 22.05.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, III ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и втори април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Свилена Ст. Давчева при участието на секретаря Катя Г. Грудева като разгледа докладваното от Свилена Ст. Давчева Гражданско дело № 20235330105488 по описа за 2023 година

Съдът е сезиран с искова молба от М. Н. Б., против „Стик-Кредит“ АД, с която е предявен осъдителен иск за осъждане на ответника да върне на ищеца сумата от 857.76 лева, представляваща получена без основание от ответника по сключения от разстояние договор за потребителски кредит № *** от **** год. и обективирана в клаузата на раздел VІ Обезпечения от процесния договор - чл. 20, изр.второ, предвиждаща заплащане на неустойка в размер на 857.76, ако не изпълни задължението си посочено в чл. 17 от договора, като противоречаща на добрите нрави, заобикаляща разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, неравноправна и нарушаваща изискванията на чл. 11, т. 9 и т. 10 ЗПК относно задължителното съдържание на потребителските договори за кредит.

С исковата молба се твърди, че между страните е сключен Договор за потребителски кредит, представен от разстояние № *** от ****г, с уговорена главница 500 лв., с фиксиран лихвен процент – 36 %, при ГПР от 42,57 %.

Посочено е, че съгласно чл. 17, ал. 1 от Договора, раздел „Обезпечения“, вземането по същия е следвало да бъде обезпечено с посоченото в клаузата обезпечение –осигуряване на физически лице за поръчител, които да отговорят на посочените в договора изисквания. Поддържа се, че раздел Обезпечения, в чл. 20, изр.второ било предвидено заплащане на неустойка от потребителя в размер на 8657.76 лева, която се начислява пропорционално към всяка вноска по кредита и е отразенав погасителния план, неразделна част от договора. Твръди се, че не се дължи процесната неустойка. Изложени са съображения, че чрез начисляването на неустойката се заобикалят материално-правни изисквания, регламентирани в чл. 19, ал. 4 ЗПК, 1 доколкото вземането за неустойка представлявало допълнителна печалба за кредитора и водела до завишаване на разходите по кредита. Аргументира се още, че така уговорената неустойка, предвид нейния размер и условия за начисляване й, излизала извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, и била нищожна, предвид тълкувателната практика на ВКС. Иска се да се върне сумата от 857.76 лева, като дадена без правно основание и обективирана в чл.20, изр. второ от раздел „Обезпечения“.

В срока за отговор ответникът „Стик-Кредит“ АД със съображения за допустимост, но неоснователност на иска. Не оспорва, че страните са сключи Договор за потребителски кредит, представен от разстояние № *** от **** г., по силата на който на ищеца е предоставена заемната сума от 500 лева. Сочи, че същият е сключен по правилата на ЗПФУР, като в тази насока подробно описва процедурата и реда по неговото сключване. Поддържа, че клаузата в договора за неустойка при непредоставяне на обезпечение е валидна и отговаря на приложимите законови изисквания. Твърди, че неустойка не е начислявана и събирана от дружеството. Твърди, че клаузата за неустойката била уговорена за неизпълнение на конкретно договорно задължение – непредоставяне на обезпечение, а нейният размер, с оглед начина по който бил уговорен, зависел от волята на потребителя и от това, кога той ще изпълни задължението си. Твърди, че така договорения размер на неустойката – като определен процент, не води до неоснователно обогатяване, а самата неустойка не излизала извън присъщите и обезщетителна, обезпечителна и санкционна функции. Целта на неустойката била да репарира вредите за кредитора от липсата на обезпечение. В тази насока и клаузата за неустойка не противоречала на добрите нрави. Размерът на неустойката не бил прекомерен, а дори ако се приемело, че е, то същият подлежал на намаляване, а не следвало да се обявява клаузата за недействителна. Счита, че потребителят е могъл да изпълни задължението си по предоставяне на поръчител и да се освободи от отговорността по заплащане на неустойка. В подкрепа на изложеното е посочил и съдебна практика. Моли за отхвърляне на иска и присъждане на разноски.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

По делото е отделено като безспорно и ненуждаещо се от доказване обстоятелството, че страните са сключили Договор за потребителски кредит, № **** от дата *** г., с уговорена главница 500 лв., представен по делото, с посоченото от ищеца съдържание. Съгласно договора на ищеца, като кредитополучател, е отпусната сумата от 500 лв. от ответното дружество, като кредитодател, която сума е изцяло усвоена, при уговорен годишен лихвен процент от 36,00 % и посочен годишен процент на разходите – 42,57 %. В договора е уговорена и клауза за неустойка – чл. 20, , за неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение, която неустойка е в размер на 857.76 лева. За длъжника е предвидено задължение – чл. 17, ал. 1 Договора, в 2 рамките на три дни от сключването на договора, да предостави обезпечение на кредита, под формата на банкова гаранция или на поръчителство, като поръчителят, съгласно чл. 19, ал.2 от Договора следва до отговаря на конкретно посочени в общите условия изисквания – да е физическо лице, навършило 21 години, български гражданин, живеещ в България, назначен на постоянен трудов договор от поне шест месеца и получаващо редовно трудово възнаграждение, с минимален осигурителния доход от 1500 лв., както и други изисквания във връзка с кредитната история на поръчителя.

При неизпълнението именно на това задължение се начислявала и дължала посочената неустойка в размер на 857.76 лева, като начислената неустойка се заплащала периодично заедно с вноските на погасителния план. Така регламентирана в договора, съдът намира клаузата за неустойка за недействителна, като се споделя изложеното от ищцовата страна в тази насока и се намират за неоснователни възраженията на ответника в обратния смисъл. Уговорената в чл. 20 от договора за кредит. неустойка действително излиза извън присъщите й функции, което личи от предвидените в договора кратък срок за предоставяне на обезпечението – до три дни след сключването на договора и многобройни изисквания към евентуалните поръчители. Налага се изводът, че целта на посочената договорна клауза не е да гарантира предоставянето на обезпечение за изпълнението на основното задължение на кредитополучателя по договора за кредит – да върне получената сума в уговорения срок, и да обезщети кредитора за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват, а да доведе до допълнително възнаграждение за кредитора за предоставянето на сумата, т.е. явява се скрита възнаградителна лихва. В случай, че кредиторът е искал реално да получи обезпечение на вземането си под формата на поръчителство, то той е могъл да сключи договора след като длъжникът осигури поръчителя, или пък, поради евентуалния висок риск от неудовлетворяване на вземането, изобщо да не сключва договорът. Изводът, че така уговорената неустойката представлява скрита добавка към възнаградителна лихва, се подкрепя и от начина на изплащане на вземането за неустойка, а именно разсрочено, заедно със всяка погасителна вноска. С оглед на тези съображения, съдът приема, че така уговорена неустойката излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, което прави клаузата, предвиждаща нейното заплащане, нищожна поради противоречие с добрите нрави. В този смисъл са задължителните указанията в т. 3 от ТР № 1/2009 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС. Видно от заключението на вещото лице по допусната съдебно счетоводна експертиза, което съдът кредитира като изготвено от вещо лице, в чиято компетентност и безпристрастност няма основание да се съмнява, в ГРП по договора се включва единствено възнаградителната лихва. Следователно, при включването на неустойката към разходите по кредита, както е следвало да стори и кредиторът, то ГПР по процесния договор неминуемо би прехвърлил законоустановения лимит на разходите по чл. 19, ал. 4 ГПК, а именно ще бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България, 3 който към датата на сключване на договора е 50.02 %. На основание чл. 19, ал. 5 ЗПК, клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4 ограничения, се считат за нищожни. В тази насока и при съобразяване с изложеното, клаузата за неустойка в чл. 20, изр.2 от процесния договор за кредит е нищожна и като нарушаваща изискванията на чл. 19, ал. 5 вр. ал. 4 ЗПК.

От своя страна, установеното нарушение на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК / доколкото разхода за неустойка е следвало да бъде включен в ГПР по кредита/ представлява и основание за недействителност на договора на основание чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. /в този смисъл и Решение на СЕС С-714/22 год. от 21.03.2024 год./

Доколкото съдът стигна до извода, че процесният договор е недействителен, то на основание чл. 23 от ЗПК, по договора длъжникът дължи връщане само на чистата стойност на кредита, тоест само главницата от 500 лева. Всички суми, платени над сумата от 500 лева, независимо от начинът по който кредиторът ги е съотнесал по пера се явяват недължимо платени. След като от заключението на вещото лице се установява, че по договорът ищецът е платил сумата от общо 1716.00 лева, сумата от 1216 лева, след приспадане на чистата стойност от 500 лева, се явява недължимо платена. Тъй като по делото ищецът е претендирал като такава сумата от 847.76 лева, то до този размер претенцията следва да се уважи.

Относно разноските:

При този изход на спора право на разноски има ищецът. Последният е направил разноски в размер на 50 лева държавна такса и 150 лева за депозит за вещо лице, които суми следва да му се заплатят от ответника.

Ищецът е представляван и от свой пълномощник в процеса, на когото не е заплатил хонорар, в която връзка моли за определяне на неговото възнаграждение на основание чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата. Относно възнаграждението за процесуалния представител адв. С. Н. съдът намира, че следва да уточни следното: По делото е представен Договор за правна помощ и съдействие /л. 19/, съгласно който на адв. Н. е договорено възнаграждение при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв за защита на ищцата. При определяне на размера на следващото се възнаграждение следва да се съобразят разясненията, дадени в Решение по дело C‑ 438/ 22 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд.

Съобразно т. 1 от постановеното решение чл. 101, § 1 ДФЕС вр. член 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. В т. 3 от цитираното решение на СЕС е посочено и че член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя 4 минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.

С оглед посочените по- горе принципни съображения и като взе предвид ниския материалния интерес, фактическа и правна сложност на делото, обстоятелството, че по него е изслушано само вещо лице, съдът счита, че на основание чл. 38, ал. 2 Закон за адвокатурата, в полза на адв. С.