Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 952 от 03.03.2024, Районен съд - Пловдив

Съд
Районен съд - Пловдив
Дело
Гражданско дело 11174/2023
Вид
Решение № 952
Подписан
03.03.2024
Състав
Владимир Руменов Руменов

Цитирани разпоредби

  • чл. 235 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 38 · Закон за адвокатурата
  • чл. 16 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 26 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 26, ал. 1, предл. 3 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 55 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 79 и 86 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 79 и 86 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 9 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 143, ал.1 · Закон за защита на потребителите
  • чл. 146 · Закон за защита на потребителите
  • чл.11 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 19, ал. 3, т. 1 · Закон за потребителския кредит
  • чл.19 ал. 4 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 19 ал. 5 и 21 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 22 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 23 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 29 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 9 · Закон за потребителския кредит

РЕШЕНИЕ

№ 952 гр. Пловдив, 03.03.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на девети февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Владимир Р. Руменов при участието на секретаря Ангелина Хр. Димитрова като разгледа докладваното от Владимир Р. Руменов Гражданско дело № 20235330111174 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 235 от ГПК – решение по исково производство.

Образувано е по искова молба на Д. И. Д., ЕГН: **********, от П., срещу „СТИК КРЕДИТ” АД, с ЕИК: 202557159, със седалище и адрес на управление: гр. Шумен, пл.

„Оборище“ № 13 Б, и искове с правно основание в чл. 19 ал. 5 и 21 от Закона за потребителския кредит , чл. 146 от ЗЗП и чл. 16 от Закона за задълженията и договорите , и насрещни искове с правно основание в чл. 79 и 86 от ЗЗД във връзка с чл. 9 и следващите от Закона за потребителския кредит.

Първоначалния ищец твърди недействителност на клаузи в договор за потребителски кредит , като твърди, че на 12.12.2022 г. между страните бил сключен договор за потребителски кредит от разстояние № ************, по силата на който на Д. се отпускала в заем сума от 900.00 лева, при срокът за погасяване от 10 месеца, размер на годишната лихва от 36%, и размер на годишния процент на разходите от 42.58 процента. Договорено било също така ( чл. 17 ) , че страните се съгласяват договорът за заем да бъде обезпечен с гарант – отговарящ на условията, посочени в ОУ доход или банкова гаранция в полза на институцията, отпуснала кредита, а в чл. 27 страните са уговорили, че в случай на неизпълнение на задължението си по чл. 17 от договора, а именно да представи обезпечение в срока по предходната алинея, заемателят дължи на заемодателя неустойка в размер на 0.9% от стойността на усвоения кредит. Изложени са доводи обаче , че клаузата за неустойка е нищожна поради противоречие с добрите нрави /чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД/ и поради това, че е сключена при неспазване на нормите на чл.11, чл.19 ал. 4 от ЗПК във вр. чл. 22, 1 както и по чл. 143, ал.1 от ЗЗП , и се и иска от съда решение , с което тази норма да бъде прогласена за нищожна.

Ответното дружество оспорва иска , отрича пороци на договора или отделните му клаузи.

На свой ред иска от съда решение ,с което да се осъди Д. да изпълни реално задълженията си по договора, като бъде осъден да върне остатъка от неплатената главница в размер на 700.46 лева , възнаградителна лихва за целия период на договора и 49.19 лева обезщетение за забава / мораторна лихва върху главницата за период от 11.03.2023г до 03.10.2023, както и законната лихва върху главницата от датата на подаването на насрещната искова молба – 03.10.2023г. до окончателното изплащане на вземането.

Тези искове са оспорени от Д. с мотив , че целия договор е недействителен. Твръди , че дължи връщане само на чистата стойност на кредита , която е платил, и моли за отхвърляне на насрещните искове спрямо него .

И двете страни претендират разноските по делото.

Съдът съобрази следното:

По фактите :

Сключването на договора не е спорно, представено е по делото и копие ( л. 5 ) .

От платежното нареждане на л. 60 от делото личи , че Д. е получил заемната сума.

От заключението на вещото лице – което съдът кредитира - личи, че по договора за кредит между страните има едно плащане , извършено на дата 11.03.2023г. в размер от 976 лева , с която са погасени 199.54 лева от главницата, 100.25 лева договорна лихва до тази дата, 524.55 лева неустойка , 20 лева такси за уведомителни писма , 60 лева такси за посещения , 65 лева за изпратени кратки текстови съобщения и 6.66 лева наказателни лихви . Остават за плащане 700.46 лева от главницата , 83.52 лева от договорната лихва , и 49.14 лева от обезщетението за забава за периода от 11.03.2023г. до 03.10.2023г. Годишния процент на разходите е изчислен , без в него да се включи неустойката , а при включване на неустойките в годишния процент на разходите, същият ще стане 599.40 процента.

По правото:

Сключването на договора, включващо и получаването на сумата от 900 лева от Д., не е спорен по делото факт. Ответникът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от Закона за кредитните институции , като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства; на свой ред , Д. е физическо лице, което получава кредит за текущо потребление , тоест , страните са потребител и кредитор съгласно чл. 9 от ЗПК и § 13 т. 1 от Допълнителните разпоредби на Закона за защита на потребителите, и чл. 9 от Закона за потребителския кредит. И двата закона са приложими в отношенията между страните, в действалите към датата на сключването на договора редакции , но с оглед по – тясното приложно поле на ЗПК , същия се явява специален спрямо Закона за защита на потребителите. При едновременно наведени от ищеца основания за нищожност на договорки по смисъла и на двата закона, съдът най- напред е длъжен да изследва тези, 2 посочени в ЗПК , на следващо място - тези , посочени в ЗЗП, и на последно място – евентуално релевирана недействителност на кредитната сделка по смисъла на общия Закона за задълженията и договорите.

Тъй като, каза се , договорът за кредит попада под дефиницията на чл. 9 от Закона за потребителския кредит, той следва да се подчинява на закрепените там правила за потребителска защита на кредитополучателите. С оглед датата на сключването му, приложима е актуалната и към момента на устните състезания по делото редакция на ЗПК , обн. ДВ, изм., бр. изм. и доп., бр. 104 от 8.12.2020 г., в сила от 1.01.2021 г.( договора е сключен на дата 12.12.2022г.)

Договорът е писмен, страните са снабдени с екземпляри от него, общия размер на кредита и условията за усвояването му. Има посочване на лихвения процент по кредита, който е фиксиран; затова не е приложимо между страните изискването на за посочване на условията за прилагането му и индекс или референтен лихвен процент, който е свързан с първоначалния лихвен процент, както и периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения процент, нито методиката за изчисляване на референтния лихвен процент съгласно чл. 33а. Има посочване на годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит.

Вярно е, че не са посочени в договора допусканията, при които годишния процент на разходите е изчислен, но това обстоятелство не води само по себе си до недействителност на договора, доколкото при липсата на нарочно посочване, важат допусканията на т. 3 от Приложение № 1 към ЗПК.

Има информация условията за издължаване на кредита от потребителя, включително погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на погасяването. Има ( чл. 20 ) информация за правото на потребителя при погасяване на главницата по срочен договор за кредит да получи при поискване и безвъзмездно, във всеки един момент от изпълнението на договора, извлечение по сметка под формата на погасителен план за извършените и предстоящите плащания. Има и информация за дължимия лихвения процент на ден в случай отказ от договора съгласно чл. 29 ЗПК.

Посочена е общата дължима от потребителя сума за връщане при точно изпълнение :

1083.77лева.

Каза се, в договора има посочен годишен процент на разходите по кредита. При изчисляването на същия не са включени и не са част от стойността му разходите за неустойка , дължима при непредставено обезпечение по смисъла на чл. 27 от договора; според заключението на вещото лице, което съдът кредитира, при включването на неустойката в общите разходи, годишния им процент ще надхвърли установената в чл. 19 от ЗПК горна граница ( 50.05 % към датата на сключване). Според чл. 19, ал. 3, т. 1 от ЗПК , при изчисляване на годишния процент на разходите по кредита не се включват разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за 3 потребителски кредит, но според трайната практика на съдилищата (решение № 21 от 7.01.2022 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 2692/2021 г., определение № 1961 от 17.08.2022 г. на ОС - Пловдив по в. ч. гр. д. № 1976/2022 г.и др.) посочената разпоредба се отнася за неизпълнение на основното задължение на потребителя да върне предоставения му кредит, а не за неизпълнението на други задължения. От казаното следва , че нормата на чл. 19, ал. 3, т. 1 от ЗПК няма предвид всички дължими при неизпълнение разходи, а само тези, които са непредвидими и се дължат на неизпълнение на основното задължение на потребителя да върне полученото ведно с възнаградителна лихва. За изначално предвидените разходи при неизпълнение на съществени задължения няма основание да бъдат изключени от годишния процент на разходите по кредита, особено когато са предвидени като елемент на месечната погасителна вноска. Следователно нормата на чл. 27 от договора, която предвижда неустоечно задължение в размер от 524.55 лева при непредставено обезпечение, заобикаля закона.

На следващо място, договорено е в чл. 27 от договора задължение на кредитополучателя да заплаща 0.9 % от стойността на усвоената сума за всеки ден, в който обезпечение на кредитора не бъде предоставено. Липсата на обезпечение обаче не води сама по себе си до настъпването на вреди за кредитора. Поставените към обезпечението изисквания са изключително трудни за изпълнение от длъжника, а същевременно сумата на неустойката е предвидена за плащане като компонент на погасителения план, преди да изтече срока за представянето му. Очевидно е било очакването на страните, че обезпечение няма да бъде представено, при което неустойката всъщност прикрива възнаградителна лихва по договора – тя се дължи и при точното изпълнение на съществените му елементи. След като е кредиторово възнаграждение, няма основание тя да бъде изключена като компонент на годишния процент на разходите, който обаче при включването й ще надвиши законоустановената горна граница по договора.

Тук следва да се отбележи, че смисълът на закона е потребителя да получи точна информация за ГПР преди сключването, за може да вземе информирано решение дали да сключи договора, дори когато не разполага със умения или знания за точна преценка на това, доколкото вземането на кредит е оправдано от гледна точка на неговия интерес.

Затова в годишния процент на разходите по кредита следва да се включат всички предвидими или такива разходи , а оттам – неточното посочване на размер на ГПР всъщност се приравнява на липсващ такъв процент на разходите , което на свой ред релевира нищожност на целия договор .

За пълнота, нормата на чл. 27 от договора е нищожна и по смисъла на чл. 146 от Закона за защита на потребителите , ( тъй като е неравноправна по смисъла на чл. 143 от същия – доколкото води до значително неравновесие между договорените права на страните) , така и на общото основание по чл. 26 ал.1 предл. трето от ЗЗД, тъй като неустойката , с оглед дадените от ВКС в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК критерий, не разполага с присъщите си функции. Тя не обезпечава вземане на кредитора за вреди, каквито не биха могли да настъпят само заради неизпълнението на задължението на 4 ответника да представи обезпечение. Пак по същата причина, неустойката няма възстановителна функция, а прилагането й като санкция не може да обоснове законосъобразност, доколкото паричния й еквивалент е значителен, повече от една трета от главницата. Изводът на съда е, че плащането на сумата по тази неустойка е самоцелно, а оттам – тази клауза противоречи на добрите нрави.

Или договора е нищожен в цялост, на основанието по чл. 22 от ЗПК, като съдът намира това възражение на Д. да е основателно. Нищожна е сама по себе и клаузата на чл. 27 от същия, при което искът тя да бъде прогласена е основателен.

Тъй като договора е нищожен в цялост, то потребителя дължи връщане единствено на чистата стойност на кредита , тоест , 900 лева, които – според заключението на вещото лице – той вече е платил. Настоящия състав споделя изцяло формираната от ВКС практика (решение № 50174/26.10.2022 г. по гр. д. № 3855/2021 г. на ВКС, IV г. о, решение № 60186/28.11.2022 г. по т. д. № 1023/2020 г. на ВКС, I т. о. и решение № 50056/29.05.2023 г. по т. д. № 2024/2022 г. на ВКС, І т. о. и др. ), с която е прието, че при установена от съда недействителност на договор за потребителски кредит, по предявения от кредитора осъдителен иск на договорно основание за заплащане на дължими суми по договора, с решението си съдът следва да установи на основание чл. 23 ЗПК дължимата сума по приетия за недействителен договор и да уважи иска до размера на чистата стойност на кредита, без лихва или други разходи по кредита, като не е необходимо вземането за чистата стойност на кредита да бъде предявено с иск на извъндоговорно основание по чл. 55 ЗЗД , а а в тази връзка –и нарочно възражение за прихващане на недължимо платените суми с тази по главницата. Затова насрещните искове следва да бъдат отхвърлени.