Решение № 5588 от 25.08.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 5588 гр. София, 25.08.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Д СЪСТАВ, в публично заседА.е на деветнадесети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Невена Чеуз

Членове:

Наталия П. Лаловска

ВАСИЛЕНА П. МИДОВА при участието на секретаря Екатерина К. Тодорова като разгледа докладваното от ВАСИЛЕНА П. МИДОВА Въззивно гражданско дело № 20251100510768 по описа за 2025 година Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С Решение № 12736 / 30.06.2025г., постановено по гр. д. № 62308/2023 г. по описа на СРС, 90 състав, са частично уважени предявените претенции на ищеца „Топлофикация София“ ЕАД срещу длъжниците А. С. Л., М. С. Л., П.

Г. Г., Г. П. П., Г. Д., Р. И. Ш., М. Р. Л., Л. И. Ш., Г. Г. Г., Д. Г. Г.- К., К. Г. Н., М.

Д. К., К. С. Х., А. С. Ш.. В друга част районният съд е отхвърлил претенцията срещу всеки от длъжниците за законна лихва за забава от 31.12.2018г. до 01.12.2021 г.

Срещу първоинстанционното решение е постъпила въззивна жалба № 248162/17.07.2025 г. от Г. Д. чрез адв. И.а-В.а в частта, в която е признато за установено, че жалбоподателят дължи на ищеца солидарно с Г. П. сумата от 53.95 лв. – главница за незаплатена топлинна енергия за период 11.2018 до 04.2019 г. Излага съображения за недопустимост на решението, нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила.

Не са отправени доказателствени искА.я.

На 08.08.2025 г. е постъпила молба от Г. П., с която е заявено, че се присъединява към въззивната жалба, подадена от Г. Д.. Такава е постъпила и на 16.03.2026 г. В о.с.з. на 19.03.2026 г. съдът е допуснал на основА.е чл. 265, ал. 1 ГПК присъединяването към въззивната жалба.

Постъпила е и въззивна жалба № 264754/04.08.2025 г. от М. Л., М. Л. и А. Л. в частта, с която се признава, че М. Л. дължи 40.46 лв. на ищеца, а М. и А. Л. дължат всяка по 20.21 лв. Жалбата е допустима, като подадена от лица с 1 правен интерес, в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, доколкото решението е било връчено на стрА.те М. Л. на 21.07.2025 г. /л.211/, на М. Л. е връчено по реда на чл. 41, ал. 2 ГПК, прието от съда за такова на 02.09.2025 г., а доколкото на А.

Л. липсва съобщение, че решението и е връчено, съдът приема, че жалбата е в срок. Заплатена е държавна такса – л.19 от делото. Не са отправени доказателствени искА.я.

По делото е постъпил документ „възражение“ от Л. Ш., в което посочва, че задължението му по делото е изплатено, за което прилага вносна бележка.

След като е бил изпратен на ответната страна е постъпила молба с вх. № 281121/22.08.2025 г., в която се сочи, че не е налице погасяване на задължението и приложеното платежно не изхожда от Л. Ш., тъй като по него се виждало, че било с наредител ищеца.

По делото е постъпила въззивна жалба вх. № 254896/24.07.2025 г. от К.

Н. и П. Г. срещу решението в частта, в която се признава, че всеки от жалбоподателите дължи по 60.65 лв. на ищеца. Не са отправени доказателствени искА.я.

Постъпила е и въззивна жалба вх. № 281492/22.08.2025 г. от А. Ш. и К.

Х. срещу решението в частта, с която се признава за установено, че лицата дължат на ищеца по 78.57 лв. всеки. Същата е била върната като просрочена и производството за подалите я лица – прекратено от въззивния съд с Определение № 22857/17.11.2025 г., което не е обжалвано, респективно е влязло в сила.

С молба, представена в о.с.з. на 19.03.2026 г. /л.113/ са представени писмени доказателства: 1) молба от 14.01.2026 г. от Областна администрация на гр. София, депозирана по друго, идентично дело на СРС, касаещо друг период, с която молба е представен договор за наем между Областна администрация и „Асоциация на българските градове и региони“, касаещ процесния обект за процесния период, както и молба от наемателя от 17.04.2019 г. за прекратяване на договора; 2) Решение от 26.08.2025 г. на СРС по гр.д. № 29877/2022 г. между същите стрА., за друг обект в същата сграда.

Същите са били приети и приложени по делото като такива по чл. 266, ал. 2 ГПК.

По делото е постъпила молба от Д. Г. и Г. Г. от 19.03.2026 г., с която искат да се присъединят към жалбата на К. Н.. В о.с.з. на 19.03.2026 г. съдът е допуснал присъединяването им на основА.е чл. 265, ал. 1 ГПК.

Софийски градски съд, като прецени събрА.те по делото доказателства и взе предвид доводите, наведени с въззивната жалба, за наличието на пороци на атакувА.я съдебен акт и възраженията на насрещната страна, приема следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е огрА.чен от посоченото в жалбата, с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна правна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от стрА.те /в този смис. т. 1, ТР № 1/09.12.2013 г. тълк. д. № 1/2013 на ОСГТК на ВКС/.

2

Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение е валидно и е допустимо. Не са допуснати нарушения на императивни материални норми, за приложението на които въззивният съд е длъжен да следи служебно.

По наведеното във въззивната жалба възражение за недопустимост на съдебното решение поради погрешно определена от съда правна квалификация, а именно чл. 59 ЗЗД, вместо правилната според ответника – чл.

149 ЗЕ, съдът намира следното: атакуваното решение е допустимо такова, доколкото съдът се е произнесъл по иска, с който е бил сезиран, в рамките на посочения от ищеца петитум. Правната квалификация на иска се определя служебно от съда въз основа на изложените обстоятелства и искането (чл. 12 ГПК – служебно приложение на закона). Съдът не е обвързан от посочената от стрА.те квалификация. Съгласно задължителната практика на ВКС, вкл. ТР № 2/2012 г. ОСГТК, неправилната правна квалификация има значение за допустимостта само когато е нарушен принципът на диспозитивното начало, т.е. когато съдът се е произнесъл извън предмета на делото или по непредявен иск. В настоящия случай въззивната инстанция намира, че не само съдът се е произнесъл по релевантните и постановени му за разглеждане факти и искА.я, а е облякъл същите в правна квалификация, отговаряща на заявените твърдения. Това е така, доколкото видно от заповед № РД-23-1263/03.08.2000 г. съсобствеността върху процесния имот е възникнала между ответниците по силана на реституция по чл. 6, ал. 1 и сл. От ЗОСОИ. Обстоятелството, че лицата са съсобственици не е било оспорено от ответниците пред районния съд, а не се явява спорно и в настоящата инстанция. Този имот има предназначение на магазин - стопански обект и доколкото не се твърди и не се установява нещо различно, следва изводът, че доставяната в него топлинна енергия е за небитови /стопански/ нужди. Съгласно нормата на чл. 149, ал. 1, т. 3 ЗЕ, доставката на топлинна енергия за небитови нужди се извършва въз основа на писмен договор между топлопреносното предприятие и потребителя на топлинната енергия. В настоящата хипотеза от събрА.те по делото доказателства не се установява такъв договор да е сключен, не се и твърди от нито една от стрА.те. С оглед на това претенцията за доставена топлинна енергия, която не е била заплатена покрива именно хипотезата на правната норма на чл. 59 ЗЗД и липсва установената в чл. 59, ал. 2 ЗЗД пречка за уважаване на предявените претенции на наведеното в исковата молба извъндоговорно основА.е – неоснователно обогатяване. Претенцията на ищеца се основава на твърденията му за липса на сключен писмен договор между стрА.те, т.е. на валидно правоотношение, което да обуслови имущественото разместване - отдаване на ТЕ в имота на ответника. Липсата на договор е липса на основА.е за получаване на топлинна енергия – арг. чл.

59 ЗЗД.

По наведените в жалбите доводи за неправилност съдът намира следното:

Както бе посочено по-горе, съдът правилно е посочил относимата правна квалификация, разпределяйки доказателствената тежест между стрА.те. Институтът на неоснователното обогатяване няма санкционен характер, а цели изравняване разместването на блага, осъществено без 3 основА.е. Именно защото заплащането на обезщетение при неоснователно обогатяване не е санкция за противоправно поведение, то дължимостта му не се предпоставя единствено от наличие противоправно потребяване на топлинна енергия без правно основА.е. Необходимо е още това потребяване да е довело до икономически резултат, при който – поради обща причина – едно лице се е обогатило, но друго е обедняло. Правопораждащият фактически състав за присъждане на претенцията за обезщетение за неоснователно обогатяване от потребяване на топлинна енергия и извършване на услуга по дялово разпределение в недвижим имот включва следните елементи: 1. Ответникът да е ползвал реално доставена (а не презюмирана по силата на законова норма) топлоенергия за процесния обект през сочения период; 2. Ответникът да се е обогатил със стойността на спестените разходи за заплащане на топлоенергия и такса за дялово разпределение; 4. Ищeцът да е обеднял с размера на доставената топлоенергия; 5. Връзка между обедняването и обогатяването, която не следва да е причинноследствена, а да е предпоставена от един или от няколко общи факта (генетична).

Както вече бе посочено, не се оспорва обстоятелството, че ответниците и неподалия възражение по чл. 414 длъжник Областна администрация са съсобственици на процесния имот. Същото се установява и от заповед № РД23-1263/03.08.2000 г. съсобствеността върху процесния имот е възникнала между ответниците по силана на реституция по чл. 6, ал. 1 и сл. От ЗОСОИ.

Спорът в настоящото производство се концентрира върху въпроса за имущественото разместване между стрА.те, а именно дали в действителност през процесния период в имота е била доставяна топлинна енергия, от която ответникът се е възползвал, спестявайки разходите за нейното заплащане. В тази насока съдът намира следното:

В настоящия случай видно от експертизата, в имота липса доставяне и начисляване за БГВ. Топлинна енергия е начисляване единствено за обекта – магазин, както и такава за сградна инсталация.

Настоящия съд намира, че топлинна енергия следва да бъде присъдена на ищеца само за сградна инсталация. По отношение на претенцията за стойността на топлинната енергия, начислена като отдадена за отопление на процесния имот, настоящият състав намира, че същата е неоснователна.

По делото не се спори, че процесният обект представлява магазин, т.е. обект с небитово предназначение. Съгласно чл. 149, ал. 1, т. 3 ЗЕ продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие на клиенти за небитови нужди се извършва въз основа на писмен договор при общи условия. В настоящия случай не се установява между стрА.те да е възникнало облигационно отношение по продажба на топлинна енергия, поради което ответникът не може да бъде третиран като клиент на топлинна енергия за небитови нужди, носещ произтичащите от това договорни задължения.

Съгласно чл. 139, ал. 1 ЗЕ дяловото разпределение представлява способ за разпределяне на количеството топлинна енергия между клиентите в сграда – етажна собственост. Прилагането на правилата за дялово разпределение предполага наличието на правоотношение по продажба на топлинна енергия и 4 качеството „клиент“ на лицето, спрямо което се извършва начислението.

В случая от заключението на съдебно-техническата експертиза се установява, че не е бил осигурен достъп до средствата за измерване в процесния имот, вследствие на което количествата топлинна енергия за отопление на имота са определени служебно съобразно правилата на Наредбата за топлоснабдяването и правилата за дялово разпределение, а не въз основа на реално отчетено потребление.

Този начин на определяне на количеството топлинна енергия е приложим в отношенията между топлопреносното предприятие и негов клиент при наличие на договорно правоотношение и неизпълнение на задълженията на клиента, включително задължението за осигуряване на достъп за отчет. При липса на договорно отношение обаче ответникът не може да бъде поставен в положението на клиент, който да носи последиците от неизпълнение на договорни задължения, свързА. с отчитането и разпределението на топлинната енергия.