Решение № 4488 от 09.07.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4488 гр. София, 09.07.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО I-29 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и трети май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: А. Ангелов при участието на секретаря Г. Хр. Христова като разгледа докладваното от А. Ангелов Гражданско дело №

20221100112481 по описа за 2022 година

Предявен е иск с правно основание чл. 49 ЗЗД.

Ищцата С. Ф. твърди, че на 03.09.2022 г. е била на почивка в почивната станция на ответника Министерството на вътрешните работи (МВР), която се намира в гр. Несебър, к.к.

„Лазур“, когато е претърпяла злополука. Посочва, че когато докоснала батерията на душа в банята на стаята си, за да пусне водата, батерията се откачила и горещата вода заляла тялото на ищцата, като по този начин са причинени изгаряния по кожата от първа и втора степен в размер на 22%. Ищцата твърди, че вследствие от получените увреждания се е възстановявала повече от месец, като е изпитвала болки и дискомфорт. При това положение ищцата от една страна твърди, че претърпените от нея увреждания се дължат на оборудването в почивната станция, която е собственост на ответника МВР, който не е предприел необходимите действия по поддръжка на станцията и оборудването в нея, а от друга страна заявява (в уточнителна молба от 26.10.2023 г.), че другият ответник дирекция „Управление на собствеността и социални дейности“ при МВР представлява процесуален субституент на държавата, доколкото на него е възложено управлението и осигуряването на условията за отдих и ползването на почивната база на МВР, поради което счита, че и двамата ответници следва да отговарят за претърпените от нея вреди при условия на евентуалност (като посочва като главен ответник дирекцията). Поради това иска ответникът дирекция „Управление на собствеността и социални дейности“ при МВР или, при евентуалност, ответникът МВР, да заплати сумата от 40 000 лв. – обезщетение за претърпените от нея неимуществени вреди, заедно със законната лихва върху тази сума от 03.09.2022 г. до окончателното изплащане. Претендира разноски по делото.

Ответникът Дирекция „Управление на собствеността и социални дейности“ при МВР 1

(посочен като главен ответник съгласно молбата на ищцата от 26.10.2023 г.) изразява становище за неоснователност на предявения иск. Не претендира разноски.

Ответникът Министерството на вътрешните работи (посочен като евентуален ответник съгласно молбата на ищцата от 26.10.2023 г.) оспорва иска. Твърди, че почивната станция, в която ищцата сочи, че е пострадала, не е негова собственост, нито е под негов надзор, тъй като както сградата, така и оборудването, монтирано в нея, са държавна собственост и са предоставени за стопанисване на другия ответник дирекция „Управление на собствеността и социални дейности“ при МВР. Посочва, че тази дирекция е самостоятелно юридическо лице, на което са възложени дейностите по социално обслужване на служителите на МВР, включително осигуряването на отдиха им в почивните бази, което включва и осъществяването на ремонт и поддръжка на базите и на оборудването в тях.

Поради това ответникът МВР счита, че не е легитимиран да отговаря по предявения иск, който се основава на вреди, причинени на ищцата от вещ, която нито е негова собственост, нито е поставена под негов надзор, съответно счита искът за неоснователен. Ответникът също така посочва, че липсват твърдения и доказателства за противоправно поведение на служители на ответника МВР, поради което и на това основание счита, че искът е неоснователен. Оспорва и обстоятелството ищцата да е посетила сочената от нея почивна станция, вредите да са причинени по сочения от ищцата начин, като включително твърди, че е възможно те да са резултат от случайно събитие – повишаване на налягането на водата, а също така оспорва и наличието на причинна връзка между сочените от ищцата вреди от описания от нея инцидент. Възразява и че размерът на претендираното обезщетение е завишен. Претендира разноски.

Съдът, като взе предвид становищата на страните и обсъди доказателствата по делото, намира следното:

На първо място следва да се изясни каква е правната квалификация на предявения иск, доколкото тя определя и предпоставките за отговорността на ответника. Според посоченото от ищцата в исковата молба и още по-ясно заявено в допълнителната молба от 09.01.2023 г. изглежда, че ищцата основава иска си на отговорността на ответника за вреди, причинени от вещи – чл. 50 ЗЗД. Ищцата изрично посочва, че причинените вреди са от вещи – батерия на душ – които по своята същност представляват оборудване в недвижим имот – почивна станция – която от своя страна, според ищцата, е собственост на ответника Министерство на вътрешните работи (МВР). Поради това ищцата счита, че обезщетение за причинените увреждания от дефекта на батерията, доколкото вредите са причинени от самата вещ, следва да бъде заплатено от собственика на вещта, който според ищцата е именно МВР (хипотезата на чл. 50 ЗЗД). Ищцата поддържа това свое разбиране и в писмените бележки, представени по делото.

Същевременно обаче съдът е предложил на страните правна квалификация на предявения иск в доклада си по делото, която е по чл. 49 ЗЗД (вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД), т.е. съдът е приел, че искът се основава на вреди, произтекли от виновно и противоправно поведение на определено лице при или по повод изпълнението на възложена му от 2 ответника работа. Срещу тази квалификация ищцата не е възразила. Напротив, включително в устните състезания по делото тя поддържа, че батерията в банята се е откачила поради това, че не е осъществена необходимата поддръжка, т.е. ищцата приема, че е налице виновно противоправно поведение на определено лице, което не е изпълнило задълженията си. Както се посочи, това положение се отличава от заявеното в началото на производството от ищцата, а също и с поддържаното от нея в писмените бележки при приключване на разглеждането на делото.

Следва да се има предвид, че отговорността по чл. 50 ЗЗД за вреди, произтекли от вещи, е в известен смисъл субсидиарна спрямо другите деликтни състави, които са основани на противоправно и виновно поведение на конкретно лице – чл. 45, ал. 1 и чл. 49 ЗЗД.

Затова, когато е налице поведение на определено лице по отношение на вещта, включително и бездействие на това лице за предприемане на мерки за обезопасяване на вещта, когато такова задължение следва било от закона, било от общоприети в практиката правила, всъщност е налице виновно противоправно поведение на едно лице, при което отговорността за вреди е основана на чл. 45, ал. 1 ЗЗД и съответно на чл. 49 ЗЗД (в този смисъл са и т. 2 на ППВС № 17/1963 г. и т. 3 на ППВС № 4/1975 г.). Когато няма такова поведение (включително бездействие, когато е следвало да бъдат извършени действия за обезопасяване на вещта), в който случай може да се приеме, че вредите са причинени от качества или свойства на самата вещ, само тогава задължението за обезщетяване на причинените вреди се основава на чл. 50 ЗЗД. Поради това, с оглед на изложените от ищцата обстоятелства, искът следва да бъде квалифициран по чл. 49 ЗЗД, ако са налице поне индикации във фактическите твърдения на ищцата или по логически път може да се направи извод за това, че вредите са причинени от липсата на дължима грижа за обезопасяване на вещта. Едва ако такъв извод не може да се направи, правната квалификация на иска би била по чл. 50 ЗЗД.

В случая, въпреки посочените по-горе изрични изявления на ищцата, тя заявява още в исковата молба, че непосредствено след процесното събитие, на място е пристигнал работник, който е поправил дефектиралата батерия на душа. Впоследствие в уточнителната си молба ищцата отново посочва, че според нея ответникът МВР трябва да носи отговорност като собственик на вещта, но и поради това, че като такъв е бил длъжен да поддържа сградата и оборудването в нея в такова техническо състояние, че да не причинява увреждания на почиващите в почивната станция. Така от една страна самата ищцата посочва, че е налице поведение на работниците в почивната станция, които е следвало да поддържат оборудването в нея и които не са направили това преди настъпването на процесния инцидент, т.е. ищцата сочи противоправно поведение на определени лица, от което са произтекли вредите за нея. От друга страна може да се приеме и че общоприетите в практиката правила за добро обслужване на почиващите в почивна станция, хотел и други подобни места, изискват да бъде осигурена безопасността на оборудването в тези места.

Най-сетне, доколкото в случая става въпрос за ведомствена почивна станция (т.е. държавна собственост), както сочи ищцата, следва да се съобрази и общото задължение по чл. 14, ал. 2 3 и ал. 3 ЗДС на ведомствата и юридическите лица на бюджетна издръжка, на които е предоставено управлението на имоти и вещи – държавна собственост, т.е. които владеят и ползват такива вещи, да ги поддържат от името на държавата, за своя сметка и на своя отговорност, като при тази дейност следва да полагат грижата на добър стопанин.

Следователно както от твърденията на ищцата, така и с оглед на приложимите законови норми и общоприети практически правила следва да се приеме, че ясно е очертано по делото обстоятелството, че процесните вреди са настъпили за ищцата от неполагане на дължимата грижа за поддръжка на оборудването в почивната станция, в която тя е била отседнала, която поддръжка е следвало да бъде извършена (но не е била своевременно извършена) от лица, на които тази работа е възложена от ответника. Поради това и правната квалификация на предявения иск е чл. 49 ЗЗД.

Вторият съществен въпрос по делото, който е от процесуално естество, е за това кой е надлежен ответник по предявения иск. Несъмнено при така очертания предмет на спора и правна квалификация на предявения иск процесуално легитимиран като ответник е юридическото лице, което стопанисва почивната станция, доколкото за него е задължението да поддържа станцията и оборудването в нея (чл. 14, ал. 2 и ал. 3 ЗДС) и съответно това лице възлага тези действия на конкретни физически лица, които от своя страна не са ги извършили. В исковата молба ищцата недвусмислено е заявила, че почивната станция е собственост и се стопанисва от първоначално посочения от нея ответник – МВР. При тези твърдения на ищцата и при посочения предмет на предявения иск и неговата правна квалификация, посоченият от ищцата ответник е процесуално легитимиран, т.е. предявеният иск е допустим спрямо него, а дали действително този ответник отговаря при заявените от ищцата обстоятелства, е въпрос по съществото на спора, т.е. по основателността на предявения иск.

Поради това съдът не е следвало да дава на ищцата указанията, дадени с определението от 13.03.2023 г., за предявяването на иска срещу друг ответник. Съдът следи служебно само за надлежната процесуална легитимация на страните, тъй като тя е процесуална предпоставка за съществуването на правото на иск. Процесуалната легитимация обаче се очертава от твърденията на ищеца по делото за материалното правоотношение между страните, което е предмет на иска и на делото. Единствено когато от заявеното от ищеца (и предвиденото в закона) е ясно, че посоченият от него ответник не е страната по материалното правоотношение и съответно надлежна страна по делото, съдът следва да даде указания на ищеца. Такъв е примерът с предявен иск за защита на права по трудово правоотношение (за отмяна на незаконно уволнение и др.), който може да се предяви само срещу работодателя, но ищецът е посочил за ответник лице, което не може да бъде негов работодател – в този случай съдът следва да даде указания на ищеца относно посочването на процесуално легитимиран ответник (така според мотивите на ТР № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС).

В конкретния случай обаче, както се посочи по-горе, ищцата е очертала ясно твърдяните от нея предпоставки, от които произтича отговорността на ответника МВР като 4 ведомство, което стопанисва почивната станция, в която е настъпило соченото от ищцата увреждане. При тези твърдения няма съмнение, че ответникът МВР може да отговаря по предявения иск, а дали действително този ответник стопанисва почивната станция (или е неин собственик, както твърди ищцата), е въпрос на установяване на релевантните обстоятелства по делото, т.е. въпрос на доказване в производството и съответно на основателност на иска. С оглед на диспозитивното начало в гражданския процес съгласно чл. 6, ал. 2 ГПК предметът на иска и обемът на търсената защита, включително и лицето, срещу което ищецът търси тази защита, могат да се определят само от ищеца. Ако от възраженията на ответника и от събраните по делото доказателства става ясно, че ответникът не е страната по материалното правоотношение, което е предмет на делото, това обстоятелство не влияе на процесуалната легитимация на ответника, която се определя от твърденията на ищеца, а единствено обосновава извод за неоснователността на иска срещу този ответник. Поради това в този случай съдът не може да дава указания на ищеца да насочи иска си срещу друг ответник.