Решение № 4267 от 03.10.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 4267 гр. Пловдив, 03.10.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, IX ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на тридесети септември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Анна Д. Дъбова при участието на секретаря Петя Г. Карабиберова като разгледа докладваното от Анна Д. Дъбова Гражданско дело № 20245330110016 по описа за 2024 година

Производството е образувано по предявен от „Кредисимо“ ЕАД против Е. И. С. осъдителен иск с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 899, 58 лв. – частично от сумата в обща размер от 3 395, 28 лв., която сума от 899, 58 лв. е формирана от вноските с настъпил падеж от 10.07.2023 г. до 10.03.2024 г. по договор за потребителски кредит № ....., ведно със законна лихва, считано от датата на депозиране на исковата молба в съда – 29.04.2024 г., до окончателното изплащане на задължението.

При условията на евентуалност е предявен осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД за заплащане на сумата от 3 395, 28 лв., представляваща чистата стойност по договор за потребителски кредит № ....., ведно със законна лихва, считано от датата на депозиране на исковата молба в съда - 29.04.2024 г., до окончателното изплащане на задължението.

Производството по делото е образувано след като с Определение № 6846/05.06.2024 г., постановено по гр.д. № 4457/2024 г. по описа на Районен съд – Пловдив, IX граждански състав, съдът е отделил за самостоятелно разглеждане, предявения извън срока по чл. 211 ГПК насрещен иск.

Ищецът твърди, че между страните е сключен договор за потребителски кредит № ...., по силата на който в полза на потребителя е предоставена сумата 1 от 3 395, 28 лв., от която 3 000 лв. – усвоена сума от потребителя и 395, 28 лв.

– застрахователна премия, заплатена от потребителя чрез „Кредисимо“ ЕАД в полза на застрахователя. Твърди, че по отношение на сумата от 395, 28 лв. кредита има характеристиките на стоков кредит, като потребителят е закупил услуга застраховка. Сочи, че ответникът е поел задължение да върне сумата в общ размер от 5 026, 64 лв., включваща задължение за заплащане на договорна лихва от 1 631, 03 лв., на 24 месечни вноски. Твърди, че към датата на депозиране на исковата молба е настъпила изискуемостта на вноските с падеж от първа до девета, като с исковата молба обявява вземането за предсрочно изискуемо, поради настъпила забава. Твърди, че пълният размер на вземането е от 3 395, 28 лв., от което претендира частично сумата от 899, 58 лв., формирана от вноските с настъпил падеж от 10.07.2023 г. до 10.03.2024 г.

При условията на евентуалност, ако съдът приеме, че договорът за кредит е недействителен претендира на основание чл. 23 ЗПК сумата за главница.

В законоустановения за това срок по чл. 131, ал. 1 ГПК ответната страна Е. И. С. е депозирала отговор на исковата молба, с който излага съображения за нейната неоснователност. Излага подробни съображения за недействителност на договора на основание чл. 22 ЗПК във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, доколкото в посочения в договора годишен процент на разходите на са включени всички задължения по договора. С отговора на уточнителна молба сочи, че застрахователната премия не следва да се включва в главницата по кредита и последната е в размер на сумата от 3 000 лв., а не както е посочено в исковата молба от 3 395, 28 лв. Сочи, че застрахователната премия представлява разход по кредита и следва да е включен в годишния процент на разходите. Позовава се на съдебна практика. По така изложените съображения се моли за отхвърляне на предявените искове.

Съдът, като съобрази събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Районен съд – Пловдив е сезиран с осъдителен иск с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД и предявен при условията на евентуалност иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД във вр. с чл. 23 ЗПК.

С доклада по делото, обявен за окончателен и допълнен с определение, постановено в открито съдебно заседание, проведено на 30.09.2025 г., съдът е обявил за служебно известно следното обстоятелство: че между Е. И. С. и „Кредисимо“ ЕАД е сключен договор за потребителски кредит № ....... г., по силата на който ответникът е предоставил на ищцата сумата от 3 000 лв., с установена застрахователна премия от 395, 28 лв. С договора ищцата поела задължение да върне сумата от общо 5 026, 61 лв. на 24 месечни погасителни вноски в срок до 10.06.2025 г., при установен годишен лихвен процент от 40 % и годишен процент на разходите от 48, 21 %.

2

Съгласно разпоредбата на чл. 155 ГПК не подлежат на доказване общоизвестните и служебно известните на съда факти, за които съдът е длъжен да съобщи на страните.

Следователно в производството по делото е установено, че между страните е сключен договор за кредит при горепосочените условия.

С влязло в законна сила на 02.11.2024 г. Решение № 3858/01.10.2024 г. по гр.д. № 4457/2024 г. по описа на Районен съд – Пловдив, съдът е приел за установено в отношенията между страните „Кредисимо“ ЕАД и Е. И. С., че сключеният между страните договор за потребителски кредит № ....... г. е недействителен на основание чл. 22 ЗПК във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.

С решението по гр.д. № 4457/2024 г. по описа на Районен съд – Пловдив със сила на пресъдено нещо е установено в отношенията между страните, че сключения между тях договор е недействителен на основание чл. 22 ЗПК във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.

Предвид установената недействителност на договора за кредит следва да се отхвърли предявения от ищеца главен иск с правно основание чл. 240, ал.

1 ЗЗД.

Предвид изложеното следва да се пристъпи към разглеждане на предявения при условията на евентуалност иск с правно основание чл. 55, ал.

1, предл. първо ЗЗД във вр. с чл. 23 ЗПК:

С оглед недействителността на договора за кредит следва да намери приложение разпоредбата на чл. 23 ЗПК, съгласно която когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.

Задължението по договора за кредит е изискуемо, тъй като е настъпил крайният падеж на задължението. Между страните не е налице спор, че сумата по кредита е усвоена, поради което за длъжника е възникнало задължението за връщане по реда на чл. 23 ЗПК чистата стойност по кредита.

Чистата стойност на предоставения кредит е в размер на сумата от 3 000 лв., която се формира от получената от кредитополучателя сума. Към нея не следва да се прибавя застрахователната премия от 395, 28 лв., доколкото последната представлява разход по кредита. В този смисъл съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК общ разход по кредита за потребителя са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.

От представената от ищеца справка за осъществени плащания по делото се установява, че от страна на длъжника не са постъпили плащания в изпълнение на задълженията по договора за кредит. Така представената 3 справка не е оспорена от ответната страна, поради което не са налице заплатени суми, които следва да се съобразят.

Предвид изложеното предявения при условията на евентуалност осъдителен иск е основателен до размер на сумата от 3 000 лв. и следва да бъде отхвърлен за разликата до пълния му предявен размер от 3 395, 28 лв.

По отношение на отговорността за разноските:

При този изход на правния спор и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищеца следва да бъдат присъдени сторените от последния разноски за заплатена държавна такса от 135, 81 лв. за заплатена държавна такса с оглед основателността на евентуалния осъдителен иск, като държавната такса е определена от съда с оглед цената на предявения при условията на евентуалност иск. На основание чл. 78, ал. 8 ГПК ищецът претендира юрисконсултско възнаграждение от 150 лв. Съдът, при съобразяване на действителната фактическа и правна сложност на делото и уважената част от предявените искове, определи размерът на юрисконсултското възнаграждение на основание чл. 78, ал. 8 ГПК във вр. с чл. 37 ЗПП и чл. 25, ал. 1 от Наредба за заплащането на правната помощ, в размер от 100 лв. Следователно в полза на ищеца следва да се присъдят разноски от 235, 81 лв.

В производството по делото ответната страна е защитавана на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв., поради което и с оглед изхода на правния спор в полза на процесуалния представител на ответната страна – а. Д. В. М., следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение по всеки един иск, определено на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв.

С представения на л. 118 по делото Договор за правна защита и съдействие е уговорено адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 1, т.

2 ЗАдв. за оказване на процесуално представителство в полза на материално затруднено лице, като се претендира адвокатско възнаграждение в размер на сумата от 800 лв. с ДДС - съгласно приложения на л. 117 – гръб, по делото списък на разноските.

С оглед неоснователността на главния иск и частичната неоснователност на евентуалния иск следва да се определи общо адвокатско възнаграждение.

Съобразно изричните разяснения, дадени в Решение на СЕС от 23.11.2017 г. по съединени дела C‑427/16 и C‑428/16 (постановено по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд), установените размери на минималните адвокатски възнаграждения в Наредбата и необходимостта от присъждане на разноски за всеки един от предявените искове, не са обвързващи за съда. Посочено е, че освен до икономически необоснован и несправедлив резултат, директното прилагане на Наредбата във всички случаи води до ограничаване конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, § 1 ДФЕС. Посочените постановки са доразвити с постановеното Решение по дело C‑ 438/22 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд. Съобразно т. 1 от постановеното решение чл. 101, § 1 ДФЕС вр. член 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че 4 наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. В т. 3 от цитираното решение на СЕС е посочено и че член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.

При съобразяване на така посочената практика и с оглед липсата на фактическа и правна сложност на производството по делото съдът намира, че възнаграждението следва да бъде определено в размер на сумата от 300 лв..

Към така посочения размер на възнаграждението следва на основание § 2 а от Наредбата да се добави данък добавена стойност като се присъди сумата от по 360 лв. с ДДС. За да достигне до този извод съдът съобрази, че с актуалната практика на Върховния касационен съд, обективирана в Определение № 739 от 20.02.2024 г. на ВКС по гр. д. № 736/2023 г., IV г. о., ГК се приема, че при отправено до съда основателно искане за присъждане на адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗА, изхождащо от адвокат, регистриран по ДДС (факт, който може да бъде установен чрез справка в публичния регистър по чл. 80, ал. 1 ДОПК), в полза на адвоката следва да се присъди възнаграждение в приложимия за конкретното дело минимален размер по Наредба № 1/2004 г., изчислен върху защитения материален интерес, към който следва да се прибави 20 % ДДС.