Решение № 5136 от 12.09.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 5136 гр. София, 12.09.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-А СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и трети ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Виолета Йовчева

ЧЛ.ве:

Мариана Георгиева

Димитър Ковачев при участието на секретаря Христина Сп. Кръстева като разгледа докладваното от Виолета Йовчева Въззивно гражданско дело № 20221100511945 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на ищеца ЕТ „Б.*** – В.Й.“ срещу решение № 11162/07.02.2022г. по гр.д. № 24392/2021г. на Софийски районен съд, 144 състав, поправено с решение от 30.09.2022г. по същото дело, с което е отхвърлен предявения от въззивника срещу „Л.“ АД иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за заплащане на сумата 11 123. 18 евро, от която сумата 10 443. 18 евро – платена на основание чл. 2.4. б. „е“ и „ii“такса за предсрочно погасяване на кредит по договор за заем, бизнес кредит с клиентски номер № 6695/12.06.2020г. и сумата 680 евро – платена такса за заличаване на ипотека.

С решението са присъдени разноски съобразно изхода на спора.

Във въззивната жалба се твърди, че решението е неправилно и необосновано, поради неправилно приложение на материалния и процесуалния закон. Поддържа се, че таксата за предсрочно прекратяване на договора има характер на компенсаторна неустойка, която многократно надхвърля обичайния размер за обезщетевяне на вредите от предсрочно изпълнение на парично задължение. Сочи, че клаузата на чл. 2.4. б. „е“ и „ii“ противоречи на добрите нрави, тъй като се начислява върху основа, която 1 включва лихви за бъдещи периоди. Излага доводи, че при уговорения размер на възнаградителна лихва в размер на 24 % годишно, респ. месечен размер на погасителната вноска от 700 евро, таксата за предсрочно погасяване на кредита се съизмерява с 15 месечни лихви само поради упражненото законно право на длъжника да погаси предрочно задълженията си. Твърди, че предвидената по чл. 41, ал. 3 от Закона за кредитите за недвижими имоти за потребители /ЗКНИП/ такса за предсрочно прекратяване е в размер на 1% от главницата, в случай, че заемът се погаси преди изтичането на 12 месеца от срока му. Сочи, че нормата може да бъде съобразена, независимо, че не е приложима в случая, при преценка валидността на процесната клауза. Излага отделни съображения, че дължимостта на такса върху възнаградителна лихва след прекратяване на договора противоречи на добрите нрави. По отношение на иска за връщане на заплатената такса за заличаване на ипотека в размер на сумата 680 евро твърди, че клаузата на чл. 4.4, б. „h“ от договора е нищожна, поради противоречие с добрите нрави, тъй като уговореният размер надхвърля многократно /повече от 4 пъти/ нормативно определените минимуми за съответните услуги. Моли съда да отмени решението като неправилно и да уважи иска до пълния предявен размер за неоснователно заплатените на ответника суми.

Въззиваемият – ответник „Л.“ АД оспорва жалбата в депозиран писмен отговор. Поддържа, че са правилни изводите на СРС, че вземането му по чл. 2.4. от договора е с характер на неустойка, която има за цел да обезщети нереализираните от заемодателя доходи от лихва по ползване на предоставената в заем сума, с оглед нейното предсрочно връщане. Излага доводи, че не е налице неоснователно обогатяване, тъй като процесната сума възлиза на около 1/10 от договорените и несъбрани лихви по кредита, както е приел СРС. Поддържа, че с оглед търговския характер на договора, ЗКНИП е неприложим. Твърди, че са правилни мотивите в обжалвания акт, че искът за връщане на сумата 680 евро като такса за заличаване на ипотеката е недоказан. Моли съда да потвърди решението, с присъждане на разноски.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на оспорения съдебен акт:

2

При извършената служебна проверка по чл. 269, изреч. 1 от ГПК, въззивният съд намира, че първоинстанционното решение е валидно и процесуално допустимо.

При преценка на обжалваното решение по същество по реда на чл. 269 ГПК, въззивният съд намира, че същото е неправилно.

Предявен е иск с правно основание чл. 55, ал.1, пр. 1 от ЗЗД за заплащане на сумата 11 123. 18 евро, от която сумата 10 443. 18 евро – заплатена такса за предсрочно прекратяване на договор за заем Бизнес кредит с клиентски № 6696/12.06.2020г. и сумата 680 евро – платена такса за заличаване на ипотека.

По иска за връщане на сумата 10 443. 18 евро:

По делото е безспорно установено, че страните са били обвързани от договор за заем Бизнес кредит с клиентски № 6696/12.06.2020г., обезпечен с договорна ипотека, учредена с нотариален акт № 120/2020г. на нотариус И., с район на действие гр. Варна, по силата на който ответното дружество е предоставило на ищеца ЕТ сума в размер на 35 000 евро, срещу задължението на заемополучателя да върне заетата сума, заедно с натрупаната върху него лихва по реда, предвиден в чл. 2.3 и чл. 2.4 – чл. 2.1 от договора, в срок от 180 месеца от датата на сключване на договора. По делото също няма спор, че договорът е прекратен чрез предсрочното погасяване на всички дължими суми на 24.03.2021г. /чрез плащане от трето за спора лице за сметка на ищеца/, като към този момент, дължимите суми са: 34 801. 02 евро – главница; 313. 15 евро – редовна лихва; 680 евро – заличаване на ипотека и 10 443. 35 евро допълнителна такса, съгласно т.2.4 /е/ /ii/ от договора. Уговорената възнаградителна лихва по договора е фиксирана в размер на 24 % на година върху усвоената и непогасена част от главницата – чл. 2.2. /а/ от договора.

По делото също е безспорно установено, че процесните суми за заплатени на ответника – платежно нареждане за цялата дължима сума по договора в размер общо на 90 432. 40 лв., съгласно договор за заем от 24.03.2021г., представен по делото.

Спорният във въззивното производство въпрос е относно валидността на клаузата на чл. 2.4 /е/ /ii/ от договора, като основание за връщане на заплаетната на ответника сума от 10 443. 35 евро, като дадена при начална липса на основание.

3

Съгласно цитираната клауза, заемополучателят има право да погаси предсрочно заема, при условие, че заплати такса за предсрочно погасяване в размер на 8. 5 % от всички вноски, които заемополучателят би дължал според погасителния план към договора, ако заемът не бе изцяло или частично погасен предсрочно. Съгласно представения погасителен план, месечният размер на всяка погасителна вноска възлиза на сумата 720. 40 евро /главница и лихва/, или общо дължимата главница и договорна лихва до крайния падеж на договора на 12.06.2035г. е в размер общо на сумата 129 672 евро. /180 вноски + 72.40 евро/. Към момента на доброволното плащане през м. март 2021г. са били падежирали 9 вноски по договора. Процесната такса е начислена върху останалите непадежирали 171 вноски.

СРС е отхвърлил иска по съображения, че клаузата е валидна, тъй като размерът на сумата, с която заемодателят е обезщетен поради предсрочно погасяване на кредита, е около 1/10 от несъбраните и договорени между страните лихви, респ. не е накърнено равновесието в имуществената сфера на търговците.

Настоящият съдебен състав намира, че клаузата на чл. 2.4 /е/ /ii/ от договора е нищожна, поради противоречие с добрите нрави. Основателни са възраженията на въззиваемата страна, че в случая защитата по ЗКИНП е неприложима. Независимо от изложеното, уговорената такса противоречи на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал.1 пр. 3 ЗЗД. Накърняване на добрите нрави е налице, когато е нарушен правен принцип, независимо дали е изрично законодателно формулиран. Уговорката за заплащане на такса в размер на 8. 5 % върху непогасената част от заема, включително възнаградителната лихва, противоречи на принципа на справедливост и добросъвестност в гражданските и търговските отношения и ограничава правото на длъжника да изпълни преди срока. Неоснователни са доводите на ответното дружество, че не е налице неоснователно обогатяване за него. Търговецът има право на справедливо обезщетение при предсрочно прекратяване на договора за евентуални негови разходи, които са непосредствено свързани с предсрочното погасяване на кредита. В тази връзка са основателни доводите на ищеца, че при преценка на размера на претендираното обезещетение, може да се вземе предвид само като база за сравнение нормата на чл. 41, ал. 2 ЗКНИП, съгласно която неговият размер е 1 %. Същият размер е предвиден и в чл. 32, ал. 8 ЗПК.

Цитираните закони не изключват възможността търговецът да претендира по4 голямо обезщетение, но при доказване по общия ред на действителните вреди. Извън горното, уговореният размер от 8. 5 % върху всички непадежирали вноски, при договорна лихва в размер на 24 %, е несъразмерен /повече от 1/3 от възнаграждението/ на очакваните от заемодателя вреди и противоречи и на принципа на справедливост. Отделно от това, в случая при предсрочно погасяване на заема, вземането на кредитора за непадежиралите възнаградителни лихви не е възникнало, поради което не може да се претендира обезщетение за неизпълнение върху вземане, което не съществува.

Извън горното, основателни са доводите на въззивника - ищец, че е налице и нарушение на разпоредбата на чл. 70, ал. 3 ЗЗД, съгласно която при лихвоносно парично задължение длъжникът може да плати преди срока и да приспадне лихвите за времето до края на срока.

По изложените съображения клаузата на на чл. 2.4 /е/ /ii/ от договора е нищожна.

По иска за връщане на сумата 680 евро:

Съгласно клаузата на чл. 4.4 /h/ от договора, въз основа на която е заплатена на ответника процесната сума, при пълно изплащане или погасяване по друг начин на заема и на всички дължими лихви, неустойки, такси и всякакви други разноски, заемодателят издава нотариало заверена молба – съгласие за заличаване на учредените обезпечения по настоящия договор и анексите към него. За заличаването заемателят заплаща на заемодателя такса в размер на 1 % от размера на заема, посочена в 2.1 /а/ главницата от 35 000 евро, но не по-малко от 680 евро. В клаузата на чл. 4.1 /f/ е предвидено отделно, че всички разноски, свързани с учредяване на обезпечения за задълженията на заемополучателя – държавни такси, местни данъци и такси, нотариални такси, такси за оценка и застраховане на имоти в полза на заемодателя, включително и такси за подновяване и заличаване на съответното обезпечение и др., са за сметка на заемополучателя.

С оглед изложеното, настоящият съдебен състав намира, че не става ясно за какво насрещно задължение е уговорена таксата по чл. 4.4 /h/ от договора.

Заплащането на таксата за заличаване на ипотеката от заемополучателя е уговорено в друга отделна клауза, поради което с процесната клауза на чл. 4.4 /h/, уговорената отделно такса в значителен разер като процент от главницата за заличаване на ипотеката противоречи на принципа на добросъвестността, 5 респ. води до неоснователно обогатяване за заемодателя. Не се налага различен извод от принципа за свобода на договаряне, с оглед гореизложеното, че липсва уговорено насрещно поведение на кредитора срещу получаване на посочената такса. Не се налага различен извод от обстоятелството, че таксата се претендира в минималния уговорен размер от 680 евро, тъй като липсва разграничение при какви условия се дължи от заемополучателя уговорената такса от 1% от заема и какви точно разходи включва, извън тези по чл. 4.1 /f/, които са отделно уговерени за сметка на длъжника. Ето защо клаузата на чл. 4.4 /h/ от договора също противоречи на добрите нрави и е нищожна.

Поддържаното в хода на първоинстанционното производство възражение от ответника за липса на активна материалноправна легитимация на ищеца не се поддържа във въззивното производство. Независимо от това, следва да се отбележи, че същото е неоснователно, тъй като плащането на процесната сума е направено за сметка на ищеца ЕТ, съгласно представения договор от 18.03.2021г. и разместването на имуществени блага рефлектира в неговата правна сфера.