Определение № 416 от 05.11.2026, Апелативен съд - Велико Търново

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 416 гр. Велико Търново, 05.11.2026 г.

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, ВТОРИ НАКАЗАТЕЛЕН

СЪСТАВ, в публично заседание на пети ноември през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ПЕТЯ СТОЯНОВА

Членове:

АЛЕКСАНДЪР ГРИГОРОВ

СЛАВКА Д.А при участието на секретаря ГАЛЯ Г. СТАНЧЕВА в присъствието на прокурора Д. Янк. Л. като разгледа докладваното от АЛЕКСАНДЪР ГРИГОРОВ Въззивно частно наказателно дело № 20264000600350 по описа за 2026 година и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството по чл.64 ал.7 - ал.9 от НПК.

С определение №660/27.10.2026г. по частно наказателно дело №803/2026г. ОС-Плевен е постановил: Взема мярка за неотклонение “задържане под стража” по отношение на Х. Д. Д., обвиняем по досъдебно производство ЗМ №244/26 по описа на ОД МВР Плевен (пр.пр.№3841/26 по описа на ОП Плевен).

Недоволен от постановеното определение е останал Х. Д. Д., като го обжалва чрез адвокат Г. М. - САК с твърдение, че атакувания съдебен акт е неправилен и иска да се отмени и се вземе по-лека мярка за неотклонение – „домашен арест“, чието изпълнение да се контролира чрез електронно наблюдение.

В съдебно заседание представителят на ВТАП изразява становище, че частната жалба е неоснователна и следва атакувания съдебен акт да бъде потвърден.

В съдебно заседание адвокат Х. Б., защитник на обвиняемия Х. Д. Д. изразява становище, че поддържа частната жалба, не е налице опасност от укриване и следва да се постанови мярка домашен арест с електронно наблюдение.

В съдебно заседание обвиняемия Х. Д. Д. не се явява за изразяване на лично становище.

Настоящият въззивен състав разгледа подадената частна жалба, с 1 изложените доводи, взе предвид становището на страните и с оглед данните по делото, намери за установено следното:

Частната жалба е процесуално допустим, тъй като е подаден в срока по чл.64 ал.7 от НПК и от надлежна страна.

По основателността на частната жалба.

За да постанови крайния резултат ОС-Плевен правилно е приел, че Х.

Д. е привлечен с постановление от 27.10.2026г. на Окръжна прокуратура Плевен в качеството на обвиняем за това, че на 08.10.2026 г., на общински път PVN1151, км 9+500, в област Плевен, при управление на лек автомобил нарушил правилата за движение по пътищата, установени в чл. 20, ал. 2 ЗДвП, като по непредпазливост причинил смъртта на четири лица - В. В. А., К. В.

Ж., П. Я. П. и В. С. П.Я. П. и В. С. П., като случаят е особено тежък. Деянието е квалифицирано като престъпление по чл. 343, ал. 3, б. „б“, предложение второ, във връзка с ал. 1, във връзка с чл. 342, ал. 1 НК, за което е предвидено наказание лишаване от свобода от петнадесет до двадесет години.

На следващо място обосновано ОС-Плевен е приел, че е налице обосновано предположение, че обвиняемият е извършил престъплението, за което е привлечен като обвиняем, като в тази насока са налице и доказателства, че обвиняемият е съпричастен към причиняването на смъртта на четиримата пострадали. В тази насока правилно ОС-Плевен се е позовал на огледа на местопроизшествието и фотоалбума към него, съдебната автотехническа експертиза (предварително становище) и показанията на свидетел.

Правилно е посочено от ОС-Плевен, че при преценката за наличието на обосновано предположение съдът съобразява, че досъдебното производство се намира в начална фаза, поради което не се изисква окончателно установяване на всички обстоятелства, относими към правната квалификация на деянието.

Правилно е посочено, че обвиняемият, според наличните доказателства, е управлявал автомобила със скорост, надвишаваща 170 км/ч, при въведено ограничение от 70 км/ч, като управлението е осъществено около 23 часа, в тъмната част на денонощието, по пътен участък с неравна и напукана настилка, без пътна маркировка и с последователни завои. Правилно съдът се е позовал и на обстоятелството, че обвиняемият не е пътувал сам, а е превозвал още две лица в управлявания от него автомобил.

Към съображенията на първата инстанция следва да се добави във връзка с възражението относно обоснованото предположение, че производството по чл.64, 65 от НПК изисква преценка за наличие на обосновано предположение за извършено престъпление и това е минимално необходимото за вземане на мярка за неотклонение. От друга страна то е и максимално допустимото, горна граница като преценка, от гледна точка на съда, относно участието на лицето в деянието. Тази граница не може да се премине и е неприемливо доказателствения материал да се оценява над 2 границата на обоснованото предположение, тъй като ще се навлезе в сферата на приложение на чл.303 ал.2 от НПК, което е недопустимо в производство по чл.64 и 65 от НПК. Неслучайно законодателят е посочил в чл.303 ал.1 от НПК, че предположенията са недопустими при постановяване на присъда, а съгласно чл.56 ал.1 от НПК са достатъчни ако са обосновани. В този аспект както първата, така и настоящата инстанция се произнасят само до границата на обоснованото предположение. Във връзка с това следва да се отчете и, че извода на ОС-Плевен е в достатъчна степен мотивиран относно наличието на обосновано предположение.

ОС-Плевен правилно е обсъдил това, че обвиняемият е неосъждан и предходните нарушения на правилата за движение. Относно последните действително е видно, че не са с особена тежест, но няма как да не се вземе предвид това, че обвиняемия е придобил правоспособност м.март 2024г. и за периода от м август 2024г до м.август 2025г. има шест установени нарушения.

Това определено показва пренебрегване на установените в ЗДП правила.

Правилно, също така, ОС-Плевен обсъжда и приложимостта на законовата презумпция за наличие на реална опасност (чл. 63, ал. 2, т. 3 НПК) при първоначално вземане на мярката за неотклонение „задържане под стража“, тъй като законът предвижда наказание лишаване от свобода от петнадесет до двадесет години. Правилно в тази насока ОС-Плевен отчита, че обвиняемият е изправен пред перспективата за налагане на изключително тежко наказание лишаване от свобода и това може да създаде мотив за укриване от правосъдието. Правилно е посочено, че чистото съдебно минало, обучението като студент по медицина и добрите характеристични данни не са достатъчни, за да оборят презумпцията за реална опасност.

Към горните съображения на ОС-Плевен може да се добави и това, че в Решение от 26.07.2001 г. на ЕСПЧ по делото на Илийков срещу България (ILiikov v. Bulgaria), по жалба № 33977/96 г., четвърто отделение съдът е посочил в т. 80. „Строгостта на предвиденото наказание е съществен елемент при оценката на риска от укриване или извършване на ново престъпление.

Съдът приема, че с оглед на сериозните обвинения срещу жалбоподателя властите са можели основателно да счетат, че такъв първоначален риск е налице.“ Неслучайно чл.56 ал.3 от НПК поставя на първо място, при определяне на мярката за неотклонение, степента на обществена опасност на престъплението. В случая тя на база предвиденото в чл.343 ал.3 б.“б“ от НК тежко наказание/лишаване от свобода от петнадесет до двадесет години/ е изключително висока.

На следващо място правилно ОС-Плевен обсъжда и възраженията на защитата, свързани с увреденото здравословно състояние на обвиняемия и становището на адв. М., че то е несъвместимо с условията на задържане в арест. В тази насока правилно е посочено, че държавата, в случая е длъжна да осигури адекватно медицинско обслужване, съобразено с конкретните здравни нужди на обвиняемия. Не може да се оспори и виждането на първата 3 инстанция, че временно ограничената подвижност на обвиняемия води до известно занижаване на риска от укриване, но не и до степен, която може да опровергае законовата презумпция.

Към горните съображения на ОС-Плевен, относно здравословното състояние на обвиняемия, следва да се има предвид Наредба №2 от 22.03.2010 г. за условията и реда за медицинското обслужване в местата за лишаване от свобода, която е издадена на основание чл.128 ал.3 от ЗИНЗС. Съгласно §1 от ДР "лишени от свобода" са освен другите посочени и задържаните под стража по реда на Наказателно-процесуалния кодекс. Това означава, че тя се прилага и спрямо жалбоподателя. Освен, че съгласно чл.1 от Наредбата тя урежда условията и редът за медицинското обслужване на лишените от свобода в затворите, поправителните домове и арестите, в чл.52 ал.1 се посочва, че когато се налага изменение на мярката за неотклонение задържане под стража по здравословни причини, ЛКК дава становище за това, дали те са основателни от медицинска гледна точка. В ал.2 от същия текст се посочва, че предложението за замяна на мярката за неотклонение задържане под стража по здравословни причини се отправя до прокурора, упражняващ ръководство и надзор на наказателното производство. Цитираните разпоредби означат, че по всяко време, когато възникнат основания могат да се предприемат необходимите действия относно здравословното състояние на лицето.

По оплакванията в частната жалба.

Оплакванията се свеждат до това, че опасността от укриване е изведена от тежестта на очакваното наказание и младата възраст на обвиняемия. В определението не са посочени конкретни данни за намерение или подготовка за укриване. Обучението му като редовен студент, подкрепата на родителите, чистото съдебно минало и ограничената подвижност след произшествието следва да се оценят в съвкупност при прилагането на оборимата презумпция по чл. 63, ал. 2, т. 3 НПК. Още се посочва, че нe с е оспорва обоснованото предположение за съпричастност, но се поддържа възражението срещу квалификацията „особено тежък случай“. Изключително високата обществена опасност на дееца е изведена от механизма на произшествието, въпреки признатите от съда положителни личностни данни и липсата на трайно противоправно поведение.

На следващо място в частната жалба се излагат съображения, че съдът признава сериозността на травмите и нуждата от последващо лечение, но се позовава общо на задължението на държавата да осигури медицинска помощ.

Изписването от болница не установява само по себе си, че необходимите грижи могат да бъдат осигурени в ареста. Иска се да се изиска актуална медицинска справка за състоянието на обвиняемия, нуждата от чужда помощ 4 и реално осигуряваните лечение и грижи, както и какви медицински специалисти работят към ареста в град Плевен.

Във връзка с обоснованото предположение и приложението на презумпцията по чл. 63, ал. 2, т. 3 НПК бяха изложени съображения по-горе, при обсъждане мотивите на първата инстанция, поради което не е необходимо да се повтарят.

Относно здравословното състояние на обвиняемия във връзка с мярката за неотклонение задържане под стража също бяха изложени съображения, при обсъждане на мотивите на първата инстанция и не следва да се повтарят.

Относно искането за събиране на доказателства/което не се поддържа в съдебно заседание/ - актуална медицинска справка за състоянието на обвиняемия, нуждата от чужда помощ и реално осигуряваните лечение и грижи, както и какви медицински специалисти работят към ареста в град Плевен, следва да се отбележи, че наличните в достатъчна степен дават представа за здравословното състояние на обвиняемия. Освен това както се посочи по-горе, налице е съществена нормативна регламентация, която гарантира медицинските грижи към обвиняемите, включително и при промяна на здравословното състояние. Още следва да се добави, че относно здравословното състояние на обвиняемия има съвсем актуална епикриза, от която е видно, че на 27.10.2026г. обвиняемият е изписан от клиниката по ****.

Окончателната диагноза е **** (****), което означава ****. Придружаващи заболявания не са посочени. Отбелязано е, че състоянието му е с подобрение и на база на това което пише в края на епикризата състоянието му е значително подобрено. Предписан е ****.

Предвид горното здравословното състояние не може да преодолее наличната опасност от укриване предвид предвиденото тежко наказание.

Пред настоящата инстанция се представи характеристика, която определя обвиняемия като отличен, дисциплиниран, коректен и дори за пример ученик, но това също няма как преодолее наличната опасност от укриване предвид предвиденото тежко наказание.

С оглед гореизложеното жалбата е неоснователна и атакувания съдебен акт подлежи на потвърждаване.