Решение № 4469 от 29.09.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 4469 гр. Пловдив, 29.09.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, IV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и трети септември през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Весела П. Кърпачева при участието на секретаря Таня Г. Ангелова като разгледа докладваното от Весела П. Кърпачева Гражданско дело № 20265330104237 по описа за 2026 година

Съдът е сезиран с искова молба от Д. Л. Л., чрез адв. Н., против „Изи Асет Мениджмънт” АД, ЕИК: 131576434 и „Файненшъл България“ ЕООД, ЕИК: 202513690, с която са предявени обективно и субективно съединени установителни искове с правно основание чл.124, ал.1 ГПК, във вр. чл.26, ал.1 ГПК, във вр. чл.22 ЗПК, както следва:

1)за признаване за установено по отношение на ответника „Изи Асет Мениджмънт” АД, ЕИК: 131576434, че договор за паричен заем № ***** г., сключен между страните е недействителен поради нарушение на чл.22 ЗПК, във вр. чл.11, ал.1, т.10 ЗПК;

2)за признаване за установено по отношение на ответника „Файненшъл България“ ЕООД, ЕИК: 202513690, че договор за предоставяне на гаранция № **** г., сключен между страните е нищожен на основание чл.26, ал.2, предл.4 ЗЗД, при условията на евентуалност, за прогласяване на нищожността на клаузата по чл.3, ал.1 от договора, включваща задължение за заплащане на възнаграждение за дружеството гарант в размер на 309,23 евро.

В исковата молба се твърди, че между ищцата и ответника „Изи Асет Мениджмънт” АД, в качеството му на заемодател, е сключен договор за паричен заем № ***** г., с предоставена заемна сума от 1400 лв. (715,81 евро), както и че между ищцата и ответника „Файненшъл България“ ЕООД, е сключен договор за предоставяне на поръчителство от същата дата. Излага твърдения, че договореният фиксиран лихвен процент в размер на 40 % по процесния договор нарушавал добрите нрави и внасял неравноправие между правата и задълженията на потребителя и доставчика на финансовата услуга. Намира, че е налице основание за нищожност на уговореното възнаграждение. Излага подробни съображения за нарушение на нормите на чл.11, ал.1, т.10 и т.11 ЗПК. Твърди, че действително прилагания между страните размер на ГПР е различен от посочения в договора за кредит от 47,53 %. Поддържа, че уговореното възнаграждение за фирмата поръчител е разход по кредита, който следвало да бъде включен при изчисляване на ГПР, което не било сторено и водело до 1 несъответствие на действително прилагания между страните ГПР. Излага съображение за нищожност на договора за предоставяне на гаранция, като противоречащ на Директива 2008/48, транспонирана в ЗПК. Предвид изложените твърдения предявява настоящите искове, моли за тяхното уважаване и присъждане на сторените по делото разноски.

В срока по чл. 131 ГПК, ответникът „Изи Асет Мениджмънт” АД е депозирал писмен отговор, със становище за нередовност на исковата молба и неоснователност на предявения иск. Навежда доводи за недопустимост на предявените искове, поради липса на правен интерес от търсената защита, както и за злоупотреба с процесуални права. По основателността на иска, излага съображения за неоснователност. Сочи, че лихвеният процент е в съответствие с ЗПК, както и че не са нарушени клаузите на чл.11, ал.1, т.9 и т.10 ЗПК. Сочи, че ГПР включвал всички разходи по кредита, като това било само лихвеното задължение, като възнаграждението за поръчителство не се включвало в ГПР и не следвало да се включва. Сочи, че договорът за предоставяне на поръчителство бил отделно правоотношение, възникнало след сключването на договора за заем. Предвид изложеното моли за отхвърляне на исковете.

Депозиран е писмен отговор и от ответника „Файненшъл България“ ЕООД, в срока по чл.131, ал.1 ГПК, със становище за нередовност на исковата молба и недопустимост на иска. Твърди, че процесният договор за предоставяне на гаранция е действителен, тъй като отговарял на законовите изисквания. Сочи, че договорът за гаранция не бил аксесорен на договора за паричен заем и не представлявал договор за поръчителство. Оспорва изложените доводи на ищеца, че договорът за предоставяне на гаранция е лишен от основание. Предвид изложените твърдения, моли за отхвърляне на исковете и присъждане на сторените разноски.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото писмени доказателства и доказателствени средства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

По обхвата на контрола за законосъобразност на договорите, осъществяван от настоящата инстанция:

Съгласно трайната съдебна практика в случаите, когато е сезиран с нарочен установителен иск за прогласяване на недействителност на договор, съдът е обвързан от основанията за недействителност, посочени от ищеца в исковата молба. Недопустимо е при формулирани фактически основания и петитум съдът да се самосезира с решаване на подобен, но различен по предмет спор за недействителност на сделката, тъй като счита, че на друго основание тя е нищожна, респ. унищожаема.

Ако процедира по този начин, съдът се произнася по непредявен предмет на иска и актът му подлежи на обезсилване. При предявен установителен иск с правна квалификация чл. 26 ЗЗД с изрично посочени в исковата молба основания за недействителност силата на пресъдено нещо обхваща порочността, респективно липсата на порочност на атакуваната сделка само на посочените основания и не лишава ищеца от възможността в същото производство да съедини и други искания за недействителност на същата сделка или да стори това в отделен процес. Това е така, защото ищецът по иск за недействителност на договор, за разлика от ответника по иск за изпълнение на договорно задължение, не е длъжен в рамките на един иск или един процес да изчерпи всичките си правоизключващи възражения. Колко от тях, кои и кога ще бъдат въведени зависи от суверенната преценка на ищеца, като съдът е обвързан от наведените фактически и правни основания. В този изричен смисъл решение № 949 от 7.09.2010 г. по гр. д. № 653/2009 г. на ВКС, IV г. о., решение № 868/15.02.2010 г. гр. дело № 2976 по описа за 2008 г., ВКС, решение № 233/ 31.07.2015 г., по гр.д. № 4380 по описа за 2014 г., ВКС, IV г.о., решение № 198/ 10.08.2015 г., по гр.д. № 5252 по описа за 2014 г., ВКС, IV г.о., решение № 33/02.07.2015 г., по гр.д. № 3903/2014 г., ВКС, I г.о., решение № 267/03.10.2011 г., по гр.д. №1362 по описа за 2010 г., ВКС, IІІ г.о., решение № 495 от 21.11.2011 г. по гр. д. № 696/2011 г. на ВКС.

Съгласно изложените по-горе принципни положения, съдът дължи да разгледа 2 предявените установителни искове за прогласяване на нищожността на двата процесни договора само на изложените в исковата молба основания.

По безспорните между страните обстоятелства:

Между страните не е спорно, че на **** г. между ищеца и „Изи Асет Мениджмънт“ АД е сключен договор за паричен заем № ***, по силата на който на ищеца е предоставена заемна сума в размер на 715,81 евро, при годишен лихвен процент от 46,50 % и ГПР – 59,09 %. Заемната сума следвало да се върне на 21 седмични погасителни вноски, всяка в размер на 37,54 евро лв. Съгласно чл.4 от договора заемателят се задължавал в 3-дневен срок от сключване на договора да предостави на заемодателя едно описаните обезпечения, в това число и банкова гаранция с бенефициер – заемодателя, за сумата по чл.2, т.7 (788,32 евро) със срок на валидност – 30 дни след крайния срок на плащане на задълженията по настоящия договор. На основание цитираната клауза от договора за заем между кредитополучателя (настоящ ищец), в качеството му на потребител и „Файненшъл България“ ЕООД (настоящ ответник), като гарант е сключен договор за предоставяне на гаранция № **** от ****. Съгласно чл.1 от договора гарантът се задължава да издаде гаранция за плащане (за изпълнение на парични задължения) в полза на „Изи Асет Мениджмънт“ АД с цел гарантиране на изпълнението на всички задължения на потребителя по договора за паричен заем. В чл.3, ал.1 от договора е уговорено възнаграждение на гаранта в размер на 382,03 евро, платимо разсрочено на вноски, всяка от които в размер на 18,19 евро на посочените падежи, които съвпадат с падежите по договора за паричен заем. Съгласно чл.3, ал.3 от договора „Изи Асет Мениджмънт“ АД е овластено да приема вместо гаранта изпълнение на задължението на потребителя за плащане на възнаграждение по този договор съгласно ал.1 и всички други вземания на гаранта по този договор.

По основателността на иска на наведените основания:

Съгласно чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя.

При тълкуване обхвата на закрилата, предоставяна от закона с разпоредбата на чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК следва да се съобрази и нормата на § 2 от ДР на ЗПК, съгласно която този закон въвежда разпоредбите на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета. От изложеното следва, че при съмнение в действителния смисъл на законовите разпоредби същите следва да бъдат тълкувани с оглед постигане целите на цитираната Директива 2008/48/ЕО.

Съгласно съображение 19 от Директивата, за да се даде възможност на потребителите да взимат своите решения при пълно знание за фактите, те следва да получават адекватна информация относно условията и стойността на кредита и относно техните задължения, преди да бъде сключен договорът за кредит, която те могат да вземат със себе си и да обмислят. С оглед осигуряване на възможно найпълна прозрачност и сравнимост на предложенията за сключване на договор, тази информация следва да включва по-специално годишния процент на разходите, приложим за кредита и определян по еднакъв начин навсякъде в Общността.

В съображение 24 от същата директива пък е посочено, че е необходимо на потребителя да се предостави изчерпателна информация, преди да сключи договора за кредит, независимо от това, дали в маркетинга на кредита участва кредитен посредник, или не.

Според съображение 31 от Директивата, за да се даде възможност на потребителя да познава своите права и задължения по договор за кредит, този договор следва да съдържа цялата необходима информация по ясен и кратък начин.

С оглед горецитираните цели на Директивата следва да се приеме, че нарушение 3 на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК, водещо до недействителност по смисъла на чл. 22 от ЗПК ще е налице не само, когато в договора изобщо не е посочен ГПР, но и когато формално е налице такова посочване, но това е направено по начин, който не е достатъчно пълен, точен и ясен и не позволява на потребителя да разбере реалното значение на посочените цифрови величини, както и когато формално е налице такова посочване, но посоченият в Договора размер на ГПР не съответства на действително прилагания между страните. И в трите хипотези е налице еднотипно нарушение на чл.

11, ал.1, т.10 ЗПК, доколкото потребителят е реално лишен от информация за действителния размер на приложимия ГПР, което право Директивата и ЗПК му признават и гарантират.

В конкретния случай спорът между страните се концентрира върху третата хипотеза, а именно дали посоченият в чл.2, т.8 от договора годишен процент на разходите в размер на 59,09 % отговаря на действително приложимия между страните ГПР, което би довело до недействителност и на акцесорния договор за предоставяне на гаранция.

Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в това число тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

В този смисъл е и съображение 20 от Директива 2008/48/ЕО, съгласно което общите разходи по кредита за потребителя следва да включват всички разходи, включително лихва, комисионни, такси, заплащане за кредитни посредници и всякакви други видове разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит, с изключение на нотариални разходи.