Решение № 2293 от 12.05.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 2293 гр. Пловдив, 12.05.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, IX ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и осми април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Анна Д. Дъбова при участието на секретаря Петя Г. Карабиберова като разгледа докладваното от Анна Д. Дъбова Гражданско дело № 20245330117217 по описа за 2024 година

Производството е образувано по предявен от С. С. Г. против „Кеш Пойнт България“ ЕООД за приемане за установено в отношенията между страните на основание чл. 124, ал. 1 ГПК, че клаузата, установяваща задължение за заплащане на неустойка от Договор за потребителски кредит № *** от 25.04.2024 г., е нищожна, поради установяването й в противоречие със закона и добрите нрави и на основание чл. 22 ЗПК във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.

В исковата молба са изложени твърдения, че между страните е сключен Договор за потребителски кредит № *** от 25.04.2024 г., по силата на който в полза на ищеца е отпусната сумата от 1 100 лв., с договорна лихва от 303, 37 лв. (50 %) и годишен процент на разходите – 62, 69 %. Поради неизпълнение на задължението си в три дневен срок от подписването на договора да предостави обезпечение на паричните си задължения измежду банкова гаранция и поръчителство на две лица, била начислена неустойка в размер на 1 044, 63 лв. Описаните суми следвало да бъдат върнати на 9 месечни погасителни вноски до 27.01.2025 г. Твърди, че в нарушение на чл. 11, ал. 1, т.

10 ЗПК в договора не е посочен начина на изчисляване на годишния процент на разходите, като липсва яснота относно начина на формиране на общо дължимата сума. Сочи, че договорената неустойка представлява скрито възнаграждение по кредита и с включването й в годишния процент на разходите последният би бил над 50 %, поради което счита, че е допуснато нарушение на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Излага съображения за нищожност на клаузата 1 за неустойка противоречаща на добрите нрави. Твърди, че клаузата за неустойка е недействителна, поради установяването й в противоречие с добрите нрави и поради нейната прекомерност. Твърди, че клаузата за неустойка противоречи на материалния закон, в точност на разпоредбата на чл. 71 ЗЗД, установяваща, че при непредставяне на обезпечение длъжникът губи преимуществата на срока, като в случая било установено непредставянето на обезпечение да е свързано с допълнителни разходи за кредитополучателя – длъжник. Счита, че клаузата за неустойка противоречи и на разпоредбата на чл. 33 ЗПК, което води до нейната недействителност на основание чл. 21, ал. 1 ЗПК. По така изложените съображения се моли за уважаване на предявения иск.

В срока по чл. 131, ал. 1 ЗЗД ответникът „Кеш Пойнт България“ ЕООД е депозирал отговор на исковата молба. Сочи, че при Районен съд – Пловдив са образувани общо две дела между страните по идентични искови молби, като с последните се оспорват идентични кредитни продукти. Твърди, че образуването на няколко производства представлява акт на злоупотреба с процесуални права, доколкото се цели облагодетелстване на ищеца с получаване на разноски във всяко производство. Излага подробни съображения за неоснователност на предявените искове. Оспорва изложените в исковата молба твърдения, че сключения между страните договор за кредит е със съдържанието, посочено в исковата молба. Твърди, че при сключване на договора не е допуснато соченото нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК, доколкото в договора за кредит ясно е посочен годишния процент на разходите и по какъв начин се формира последния с посочване на компонентите по чл.

19, ал. 1 ЗПК. Сочи, че годишният процент на разходите не надхвърля размера на пет пъти законната лихва за забава. Твърди, че договорът за потребителски кредит е сключен по волята на ищеца, който е попълнил искане за сключване на договор за кредит и е получил подробна информация за желания от него кредитен продукт. Сочи, че потребителят е разполагал и с възможност в рамките на 14 дни да се откаже от договора без да е обвързан по никакъв начин от неустойката, както и без никакви последици, свързани със заплащането на такси и разноски. Твърди, че към момента на сключване на договора потребителят е бил уведомен за икономическите последици от сключване на договора, като вместо да упражни правото си на отказ от договора ищецът е сключил още два договора за потребителски кредит, като е бил наясно с условията им. Сочи, че между страните са сключени 3 идентични договора за кредит в периода от 2023 г. до 2024 г., като последните са сключени единствено със цел потребителя да се обогати за сметка на ответника. По така изложените съображения се моли за отхвърляне на предявените искове, ведно със законните последици.

Съдът, като съобрази събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Районен съд – Пловдив е сезиран с установителен иск с правно 2 основание чл. 124, ал. 1 ГПК за установяване недействителността на клаузата за неустойка.

От събраните по делото доказателства се установява, че между страните е сключен Договор за потребителски кредит № *** от 25.04.2024 г., по силата на който ответникът е предоставил на ищцата сумата от 1 100 лв. срещу насрещното задължение на ищцата да върне предоставения й за възмездно ползване финансов ресурс на 9 месечни погасителни вноски – първите три в размер от 45, 83 лв., а следващите - в размер от 210, 98 лв., ведно с начислената възнаградителна лихва или сумата в общ размер от 1 403, 37 лв.

Установен е годишен лихвен процент от 50 % и годишен процент на разходите от 62, 69 %.

С разпоредбата на чл. 5 от договора страните са постигнали съгласие, че заемополучателят следва да обезпечи задължението си с осигуряване на поне едно от следните обезпечения: банкова гаранция или поръчител, отговарящ на следните условия: поръчителство от едно или две физически лица, които отговарят кумулативно па следните условия: имат осигурителен доход общо в размер на най-малко 7 пъти размерът на минималната работна заплата за страната; в случай на двама поръчители, размерът на осигурителния доход па всеки един от тях трябва да е в размер на поне 4 пъти минималната работна заплата за страната; не са поръчители по други договори за заем, сключени от Заемодателя; не са заемаетели по сключени и непогасени договори за заем, сключени със Заемодателя; нямат кредити към банки или финансови институции с класификация различна от "Редовен", както по активни, така и по погасени задължения, съгласно справочните данни на ЦКР към БНБ; да представят служебна бележка от работодателя си или друг съответстващ документ за размерът на получавания от тях доход.

С клаузата на чл. 11 от договора страните са уговорили, че при неизпълнение на задължението на длъжника да осигури посоченото обезпечение в тридневен срок от сключване на договора, последният следва да заплати неустойка на кредитора в размер на сумата от 1 044, 63 лв. на вноски.

По своята правна природа неустойката представлява форма на договорна отговорност. Тя служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, чийто размер е предварително определен от страните. Поначало функциите на установена между страните неустоечна клауза са обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. В този смисъл съдът съобрази и задължителните за съдилищата разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, в мотивите на което е прието, че като клауза, уговорена в договора, неустойката е проявление на принципа на автономия на волята в частното право (чл. 9 ЗЗД). В посоченото решение е прието, че неустойката следва да се приеме за нищожна, ако единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Посочено е, че условията и предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка произтичат от нейните функции, както и от принципа за справедливост в 3 гражданските и търговските правоотношения. Преценката за нищожност на неустойката поради накърняване на добрите нрави следва да се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора, а не към последващ момент, като могат да бъдат използвани някои от следните примерно изброени критерии: 1. естеството им на парични или на непарични и размерът на задълженията, изпълнението на които се обезпечава с неустойка; 2. дали изпълнението на задължението е обезпечено с други правни способипоръчителство, залог, ипотека и др.; 3. вид на уговорената неустойка (компенсаторна или мораторна) и вида на неизпълнение на задължението съществено или за незначителна негова част; 4. съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнение на задължението вреди.

Така установеното задължение не може да се характеризира като неустоечна клауза, доколкото не изпълнява присъщите на неустойката функции за обезпечение изпълнение на задължението и обезщетение на вредите от неизпълнение на последното. Освен типичната обезпечителна и обезщетителна функция, на неустойката може да има и санкционен характер.

В настоящия случай неустойката е предвидена за неизпълнение на задължението на заемополучателя да осигури обезпечение на отговорността си към кредитора за заплащане на главното задължение по установения от заемодателя начин в чл. 5 от Договора. Следователно задължението за заплащане на неустойка е уговорено като обезпечение за изпълнението на поетото в договора задължение за осигуряване на обезпечение на главното задължение на кредитополучателя да върне предоставената му в заем сума в срок, ведно с установеното възнаграждение на кредитора.

Уговаряне на неустойка за неизпълнение на това задължение с фиксиран размер, чиято стойност е по-висока от установеното договорно възнаграждение, съдът намира за установено в разрез с добрите нрави. Това задължение всъщност съставлява скрито под формата на неустойка допълнително възнаграждение за кредитодателя, т.е. последното е установено в противоречие с разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК.

Този извод на съда – че с клаузата за неустойка, всъщност е предвидено допълнително възнаграждение за кредитора, се подкрепя и от начина, по който е установено това задължение, тъй като договора е предвидено неустойката да се заплаща на вноски подобно на главницата и възнаградителната лихва.

По така изложените съображения предявения иск за установяване недействителността на клаузата за неустойка следва да се уважи, доколкото последната е установена в противоречие с добрите нрави. Предвид изложеното не следва да се пристъпва към разглеждане на останалите наведени в исковата молба основания за недействителност на неустоечната клауза.

По отношение на отговорността за разноските:

При този изход на правния спор и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищцата следва да бъдат присъдени сторените от последната разноски в 4 размер на сумата от 50 лв. за заплатена държавна такса.

В производството по делото ищцата е защитавана на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв.

Съобразно изричните разяснения, дадени в Решение на СЕС от 23.11.2017 г. по съединени дела C‑427/16 и C‑428/16 (постановено по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд), установените размери на минималните адвокатски възнаграждения в Наредбата и необходимостта от присъждане на разноски за всеки един от предявените искове, не са обвързващи за съда. Посочено е, че освен до икономически необоснован и несправедлив резултат, директното прилагане на Наредбата във всички случаи води до ограничаване конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, § 1 ДФЕС. Посочените постановки са доразвити с постановеното Решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд. Съобразно т. 1 от постановеното решение чл. 101, § 1 ДФЕС вр. член 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. В т. 3 от цитираното решение на СЕС е посочено и че член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.