Определение № 512 от 20.08.2024, Апелативен съд - Варна

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 512 гр. Варна, 20.08.2024 г.

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВАРНА, II СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесети август през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Ванухи Б. Аракелян

Членове:

Росица Сл. Станчева

Диана Д. Митева като разгледа докладваното от Росица Сл. Станчева Въззивно частно гражданско дело № 20243000500362 по описа за 2024 година за да се произнесе съобрази следното:

Производството е по реда на чл.274 и сл.ГПК, образувано по частна жалба на Р. Н. Д., чрез процесуален представител адв.Е., против определение № 2560/25.06.2024г. на ОС – Варна, постановено по гр.д. № 2113/2023г. и с което е оставена без разглеждане подадената от него молба с искане за допълване на постановеното по делото Решение № 450/25.04.2024г., на основание чл.250 ГПК.

По подробно изложени в жалбата доводи за неправилност и незаконосъобразност на обжалваното определение се иска неговата отмяна и уважаване на искането за допълване на първоинстанционното решение чрез произнасяне по предявен като евентуален иск с правно основание чл.59 ЗЗД.

В срока по чл.276 ГПК е постъпил отговор от насрещната страна – ответника К. О. К., с който жалбата се оспорва като неоснователна.

Частната жалба е подадена в срок, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и от легитимирана страна, поради което е процесуално допустима.

За да се произнесе по същество настоящият състав на АпС – Варна съобрази следното:

С постановеното по първоинстанционното дело решение № 450/25.04.2024г. ОС – Варна се е произнесъл по предявен от Р. Д. против К. К. иск за заплащане на сумата от 37 650 евро, представляваща сбор на суми от извършени от ищеца по сметка на ответницата банкови преводи, подробно описани в решението, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на предявяване на иска, на основание чл.55, ал.1, предл. първо ЗЗД.

1

С подадена в срока по чл.250 ГПК молба настоящият жалбоподател е поискал от съда да допълни така постановеното решение, излагайки доводи, че липсва произнасяне по предявената от него в условията на евентуалност искова претенция за заплащане на същата сума на основание чл.59 ЗЗД.

С обжалваното пред настоящата инстанция определение първостепенният съд е приел, че искането е направено в законоустановения срок, но същото следва да бъде оставено без разглеждане, тъй като не е налице непълнота на постановеното решение. Изложени са мотиви, че предявеният по делото иск е един и който съдът е приел, че е с правна квалификация чл.55, ал.1, предл. първо ЗЗД, а не сочената от ищеца норма на чл.59 ЗЗД.

Съгласно преобладаващата съдебна практика само при непълно произнасяне следва да бъде постановен акт по същество, т.е. по основателността на неразгледаната претенция, а когато не е налице непълнота искането за допълване се оставя без разглеждане, поради което и наведените в тази връзка в частната жалба оплаквания за незаконосъобразност са неоснователни. Основателни обаче са доводите за неправилност на изводите на съда за липса на предпоставките за допълване на постановеното от него решение.

Видно от материалите по делото е, че производството по гр.д. № 2113/2023г. е образувано по подадена от жалбоподателя Д. искова молба против К. К., в която са изложени фактически твърдения, че до началото на 2022г. с ответницата са имали продължителна връзка, без да са живели в едно домакинство като ищецът преобладаващо е пребивавал в чужбина. От тази връзка имат родено общо дете. Посочено е, че след раждането на детето ответницата не е била съгласна да отиде да живее при него, той е приел това нейно решение. Започнал да й изпраща пари за месечна издръжка на детето в размер на 500 евро. През 2016г. ответницата поискала да закупят апартамент, който да остане за детето, с което той се съгласил. Такъв бил закупен, но само на нейно име, като за заплащане на продажната цена същата изтеглила банков кредит, както и взела заем от неин близък. Ищецът започнал да й изпраща и суми за погасяване на кредита и заема. Впоследствие й превел сума в размер на 5 000 лева за закупуване на паркомясто, както и още 5 000 лева по нейна молба. През 2018г. ответницата поискала да закупят лек автомобил, за което той й превел подробно посочени суми. Впоследствие установил, че автомобилът е закупен отново само на нейно име. Поискала и той й предоставил и суми за обзавеждане на закупения апартамент. През 2022г. ответницата закупила още едно жилище. Изложени са твърдения, че в периода 2018г. – 2020г. е превел по банкова сметка на ответницата исковата сума, която не включвала изпратените пари за издръжката на детето. Твърди, че тези суми са били превеждани от него поради очакването му, че един ден с ответницата ще заживеят заедно като семейство, че същите се дават като вложения за техен общ дом и за финансова подкрепа на ответницата, с която ще създаде семейство. Счита, че предвид настъпилата окончателна раздяла същата се е обогатила неоснователно за негова сметка с тази сума, поради което е сезирал 2 съда с искане за осъждане на ответницата за нейното връщането.

С молба от 26.10.2023г. и в изпълнение на дадени от съда указания по реда на чл.129 ГПК ищецът е посочил, че исковата сума не е дадена в заем, а при липса на основание, поради което е формулирал петитум за осъждане на ответницата на основание чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД, а в условията на евентуалност на основание чл.59 ЗЗД.

По повод на постановено по делото определение по чл.389 ГПК и посочени в него две правни квалификации при мотиви за предявен един иск ищецът е депозирал молба от 01.11.2023г., в която е уточнил, че предявява иск по чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД, а в условията на евентуалност и по чл.59 ЗЗД.

Подобно становище е поддържано и в молба от 29.12.2023г. по повод извършения предварителен доклад с определението по чл.140 ГПК, както и в писмената защита по същество.

Няма спор, че правната квалификация на предявения иск се определя от съда въз основа на наведените от ищеца фактически основания /твърдения/ и формулирания петитум. В същото време именно чрез своите твърдения и петитум ищецът е този, който очертава предмета на правния спор и по който сезираният съд е длъжен да се произнесе.

Макар и искът по чл.59 ЗЗД да е субсидиарен, то той е различен по фактически състав от общите хипотези на неоснователното обогатяване по чл.55 ЗЗД, в частност на иска по чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД, по който се е произнесъл първоинстанционния съд. В хипотезата на дадено при начална липса на основание по чл.55, ал.1, предл. първо ЗЗД е налице даване и получаване на нещо без основание, поради което ищецът следва да докаже престирането на исковата сума, а ответникът основанието, на което твърди, че я е получил, вкл. и дали същата е получена в изпълнение на нравствен дълг.

При основателност на този иск ответникът следва да върне всичко, което е получил. Искът по чл.59 ЗЗД е приложим когато между страните няма друга обвързаност и по причина на обедняването на едната от тях другата се е обогатила, като в този случай обогатилият се дължи да върне на обеднелия това, с което се е обогатил до размера на обедняването. В тежест на ищеца е да докаже както своето обедняване, така и обогатяването на ответника и общите факти, от които произтичат обедняването и обогатяването, т.е. връзката между тях.

В случая с оглед наведените в исковата молба твърдения за мотивите относно престиране на исковата сума, за начина на тяхното разходване от ответницата и настъпилата между страните окончателна раздяла, и предвид формулирания изричен петитум с уточнителните молби, настоящият състав на съда намира за основателни доводите за предявен в условията на евентуалност иск с правно основание чл.59 ЗЗД. Аргумент за това са посочените по-горе различни фактически състави, както и обстоятелството, че в хипотезата на чл.59 ЗЗД нормата на чл.55, ал.2 ЗЗД е неприложима, поради което за даденото, което не съставлява изпълнение на нравствен дълг защитата срещу 3 неоснователно обогатилия би се реализирала именно чрез иска по чл.59 ЗЗД.

Ето защо следва да се приеме, че с постановеното първоинстанционно решение окръжният съд не се е произнесъл по предявения като евентуален иск по чл.59 ЗЗД, поради което и направеното искане за допълване на същото по реда на чл.250 ГПК се явява основателно.

Обжалваното определение следва да бъде отменено и делото върнато на първоинстанционния съд за произнасяне по този иск.

Водим от горното, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ОТМЕНЯ определение № 2560/25.06.2024г. на ОС – Варна, постановено по гр.д. № 2113/2023г. И ВРЪЩА делото на същия съд за произнасяне по същество на направеното от жалбоподателя искане по чл.250 ГПК.

Определението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4