Решение № 976 от 06.07.2023, Окръжен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 976 гр. Пловдив, 06.07.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VII СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и осми юни през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Стефка Т. Михова

Членове:

Борис Д. Илиев

Николай К. Стоянов при участието на секретаря Ангелинка Ил. Костадинова като разгледа докладваното от Николай К. Стоянов Въззивно гражданско дело № 20235300501478 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Делото е образувано по въззивна жалба на УМБАЛ „Свети Георги“ ЕАД, ЕИК 115576405, със седалище и адрес на управление гр. Пловдив, бул. „Пещерско шосе“ № 66 против Решение № 1105 от 14.03.2023 г., постановено по гр. д. № 8945 по описа на РС –Пловдив за 2022 г., в частта, с която са отхвърлени предявените от жалбоподателя против С. Д. Ф.,ЕГН **********, с адрес гр. Пловдив, ул. ***, искове за признаване за установено в отношенията между страните, че въззиваемата страна дължи на жалбоподателя сумата за разликата над 80 лева до 121,40 лева -представляваща стойността на предоставената медицинска помощ и услуги по време на болничния му престой на дата 17.06.2020 г. за която сума е издадена Заповед № 1493/02.03.2022 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по гр.д. № 2674/2022 г. по описа на Районен съд Пловдив, II гр.с.

В жалбата са релевирани доводи за неправилност и необоснованост на първоинстнационното решение, като се отправя искане до въззивния съд за неговата отмяна и постановяване на ново, с което исковата претенция да бъде уважена изцяло.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемата страна С. Д. Ф., чрез особения представител адвокат С., с който оспорват въззивната жалба като неоснователна. Моли се първоинстанционното решение да бъде оставено в сила.

Пловдивският окръжен съд, след като провери обжалваното решение съобразно правомощията си по чл.269 от ГПК, прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК и обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намери за установено от фактическа и правна страна следното:

1

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима и следва да бъде разгледана по същество.

Първоинстанционното производство е образувано по искова молба на УМБАЛ „Свети Георги“ ЕАД, ЕИК 115576405, със седалище и адрес на управление гр.

Пловдив, бул. „Пещерско шосе“ № 66, представлявано от изпълнителния директор проф. д-р К.Д., срещу С. Д. Ф., ЕГН **********, с адрес гр. Пловдив, ул. ***, с искане да бъде признато за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата от 121,40 лв., представляваща стойността на предоставената медицинска помощ и услуги по време на болничния му престой на дата 17.06.2020 г., ведно със законната лихва от датата на депозиране на заявлението в съда – 25.02.2022 г., до окончателното изплащане на вземането, дължими по Заповед № 1493/02.03.2022 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, издадена по гр.д. № 2674/2022 г. по описа на Районен съд Пловдив, II гр.с. Ищецът твърди, че на дата 17.06.2020 г. ответникът постъпил по спешност в УМБАЛ „Свети Георги“ ЕАД, гр. Пловдив след ужилване от оса и последвала загуба на съзнание. Тъй като спешното състояние не могло да бъде преодоляно в спешен кабинет, пациентът бил насочен към Клиника по клинична токсикология при УМБАЛ „Свети Георги“ ЕАД гр. Пловдив и бил хоспитализиран в клиниката на същата дата. Няколко часа по-късно ответникът бил дехоспитализиран по негово настояване, за което подписал декларация за отказ от лечение. Ответникът бил приет по Клинична пътека № 107 „Диагностика и лечение на отравяния и токсични ефекти от лекарства и битови отрови“, като при постъпването му била съставена История на заболяването с № 33513/2020 г. с приложена към нея епикриза и медицинска документация и опис на извършени медицински дейности. Твърди се, че към датата на постъпване в лечебното заведение и в периода на болничното му лечение ответникът бил неосигурен по смисъла на ЗЗО, като не бил възстановил правата си на здравноосигурено лице до изписването си от болницата. Поради това ищецът счита, че на основание чл. 109, ал. 1 ЗЗО ответникът следва да заплати стойността на оказаната му медицинска помощ по клиничната пътека в размер на 121,40 лв., съгласно действащия към датата на хоспитализацията ценоразпис на лечебното заведение и включващ лабораторни изследвания и консултативен преглед от специалист - 2 броя. В тази насока била и разпоредбата на чл. 52 ЗЗО. Ответникът не бил възстановил здравноосигурителните си права до изписването и не бил заплатил дължимите суми, въпреки изпратената му покана, поради което за събирането им ищецът депозирал заявление по чл. 410 ГПК. Въз основа на същото била издадена заповед за изпълнение на парично задължение по ч.гр.д. № 2674/2022 г. по описа на Районен съд Пловдив, II гр.с., връчена на длъжника по реда на чл. 47 ГПК, поради което било указано на заявителя да предяви иск за установяване на вземанията си по чл.422, ал.1 ГПК.

В подаден по реда на чл. 131 от ГПК отговор от ответника С. Д. Ф., чрез особения представител адв. И. С., оспорва иска като неоснователен и недоказан.

Оспорва се изложената в исковата молба фактическа обстановка и в частност, че ответникът е бил здравнонеосигурен и че се е ползвал от описаните от ищеца медицински услуги. Развиват се съображения, че поради наличието на спешно състояние на ответника, последният не дължал заплащане на оказаната му медицинска помощ, а стойността на същата на основание чл. 82, ал. 5 от Закона за здравето се заплащала от държавния или общинския бюджет, което изключвало отговорността на ответника. По изложените съображения моли за отхвърляне на иска.

При извършена служебна проверка по чл. 269 от ГПК, в рамките на дадените 2 му правомощия, съдът намира така обжалваното решение за валидно и допустимо.

Поради това, на основание чл. 269, изр. 2 от ГПК, следва да бъде проверена неговата правилност съобразно посоченото в жалбата, с изключение на случаите на установени нарушения на императивни материалноправни норми, които въззивният съд е длъжен да отстрани без да има изрично направено оплакване в тази насока, съгласно тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълкувателно дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

От фактическа страна по делото не се спори, че на 17.06.2020 г. ответникът е постъпил за лечение в УМБАЛ „Свети Георги“ ЕАД, тъй като е бил ужилен от оса, вследствие на което е последвала загуба на съзнание и анафилактичен шок. От представената медицинска документация се установява, че след преглед в спешния кабинет към болницата е насочен към лечебно заведение за болнична помощ. На същата дата ответникът е бил хоспитализиран в УМБАЛ „Свети Георги“ ЕАД, Клиника по клинична токсикология, по клинична пътека № 107 „Диагностика и лечение на отравяния и токсични ефекти от лекарства и битови отрови“. На същия ден -17.06.2020 г. ответникът е подписал декларация за отказ от лечение, като е напуснал лечебното заведение по собствено желание. От Декларация за информирано съгласие за оказване на болнична помощ и прилагане на диагностични и лечебни процедури от 17.06.2020 г., неоспорена от ответника и носеща неговият подпис, се установява, че ответникът е декларирал, че е запознат с условията, при които НЗОК заплаща на лечебното заведение извършената дейност и с ценоразписа на медицинската помощ и услуги, предоставени от УМБАЛ „Свети Георги“ ЕАД. Декларирал е, че поема отговорността и ще плати за оказаната му медицинска помощ и други услуги, в случай че алгоритъмът на клиничната пътека не бъде изпълнен, поради причина, за която болницата не отговаря. Установява се, че към процесната дата 17.06.2020 г. ответникът Ф. е бил здравнонеосигурен.

Районният съд е приел, че лабораторните изследвания, за който се претендира сумата от 41,40 лв., са направени преди пациентът да е бил хоспитализиран, поради това е отхвърлил предявения иск в тази част.

Основният спор между страните пред настоящата инстанция е дължимо ли е заплащане на извършените медицински услуги независимо, че пациентът не е здравно осигурен. Не се спори по този факт, както и по установените от първата инстанция факти че е оказана медицинска помощ в исковия период, както и че стойността на същата е 121,40лв. Следователно следва да се прецени приложима ли е в случая нормата на чл.82, ал.1, т.1 от ЗЗ, в който смисъл е и основното възражение на ответника. Отговорът на този въпрос е обусловен от отговор на въпроса дали предоставените в случая медицински услуги са свързани с медицинска помощ при спешни състояния. Какво е „спешно състояние“ е дефинирано в чл.99, ал.3 от ЗЗ остро или внезапно възникнала промяна в здравето на човека, която изисква незабавна медицинска помощ, а това е тази помощ, която е насочена към предотвратяване на смърт или тежки или необратими морфологични и функционални увреждания на жизнено значими органи и системи. Регламентацията на спешната помощ се съдържа в Наредба № 25/04.11.1999г., като дефиницията на „спешна помощ“ се съдържа в чл.2 – „всички медицински дейности, насочени към възстановяване на остро настъпили животозастрашаващи нарушения и поддържане виталните функции на организма“. В чл.7 пък от същата наредба е посочено че разходите по оказване на спешна медицинска помощ до хоспитализиране на пациента се поемат от държавата. В настоящия случай медицинската помощ е оказана в болнично заведение след хоспитализация на 3 пациента. Предвид изложеното, съдът намира, че извършените услуги не са безплатни, тъй като съгл. чл.82, ал.1, т.1 от ЗЗ във връзка с чл.7 от Наредба №25/04.11.1999г. разходите по оказване на спешна медицинска помощ се субсидират от държавния бюджет само до момента на хоспитализиране. Няма данни до момента на напускане на болничното заведение пациентът да е възстановил своите здравно осигурителни права.

Нормата на чл.109 от ЗЗО повелява, че „здравноосигурителните права на лицата, които са длъжни да внасят осигурителни вноски за своя сметка, се прекъсват, в случай че лицата не са внесли повече от три дължими месечни осигурителни вноски за период от 36 месеца до началото на месеца, предхождащ месеца на оказаната медицинска помощ, като лицата с прекъснати здравноосигурителни права заплащат оказаната им медицинска помощ“. Доколкото в процесния случай ответникът е бил с прекъснати здравно осигурителни права, оказана му е болнична помощ, то той дължи заплащане на същата по обявения от болничното заведение ценоразпис.

С оглед на изложеното, съдът намира, че жалбоподателят дължи заплащане на оказаната му медицинска помощ, за която сума е и издадена заповед за изпълнение.

Предявеният иск като основателен и доказан следва да бъде уважен. Не до същите правни изводи е достигнал първостепенният съд, поради което подадената въззивна жалба се явява основателна, а решението, в атакуваната с нея част, следва да бъде отменено, вместо което предявеният иск за признаване за установено в отношенията между страните, че ответникът дължи на жалбоподателя сумата за разликата над 80 лева до 121,40 лева -представляваща стойността на предоставената медицинска помощ и услуги по време на болничния му престой на дата 17.06.2020 г. за която сума е издадена Заповед № 1493/02.03.2022 г. за изпълнение на парично задължение по чл.

410 ГПК по гр.д. № 2674/2022 г. по описа на Районен съд Пловдив, II гр.с., уважен.

С оглед изхода на спора направените от жалбоподателя разноски следва да се присъдят в тежест на въззиваемата страна. Същата следва да бъде осъдена да заплати сумата от 25 лв. за държавна такса и 200 лв. депозит за особен представител или сумата от 225 лв. представляваща разноски пред въззивното производство. Освен това се дължат в пълен размер и направените пред първата инстанции разноски в размер на още 198,39 лв. Следва да се присъдят в пълен размер и дължимите разноски в заповедното производство – още 8,52 лв.

Мотивиран от горното, съдът

РЕШИ:

ОТМЕНЯ решение №1105/14.03.2023 г., постановено по гр. д. № 8945/2022 г. по описа на РС Пловдив в частта, с която е отхвърлен предявеният от УМБАЛ „Свети Георги“ ЕАД, ЕИК 115576405, със седалище и адрес на управление гр. Пловдив, бул.