Решение № 94 от 26.01.2022, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 94 гр. София, 21.01.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-Б СЪСТАВ, в публично заседание на тридесети ноември през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател: Теменужка Симеонова

Членове:

Хрипсиме К. Мъгърдичян

Божидар Ив. Стаевски при участието на секретаря Михаела Огн. Митова като разгледа докладваното от Хрипсиме К. Мъгърдичян Въззивно гражданско дело № 20211100508642 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение от 25.03.2021 год., постановено по гр.дело №49493/2020 год. по описа на СРС, ГО, 40 с-в, са отхвърлени предявените от С. М. ДЖ. срещу „ЕОС М.“ ЕООД искове с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че ищецът не дължи на ответника следните суми, за които е бил издаден изпълнителен лист на 13.09.2012 год. по ч.гр.дело №41760/2012 год. по описа на СРС: 20 593.67 лв. – главница по договор за потребителски кредит №FL545675 от 16.08.2010 год., 1 814.56 лв. – договорна /възнаградителна/ лихва за периода от 16.09.2010 год. до 22.08.2012 год., 90.28 лв. – наказателна лихва за периода от 16.01.2012 год. до 22.08.2012 год. и 1 124.96 лв. – разноски по делото и ищецът е осъден да заплати на ответника на основание чл. 78, ал. 3 ГПК направените разноски по делото в размер на 100 лв.

Срещу решението е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ищеца С. М. ДЖ.. Жалбоподателят поддържа, че неправилно първоинстанционният съд бил приел, че е уведомен за извършената цесия между „Юробанк България“ АД и ответното дружество – чл. 99, ал. 4 ЗЗД. За това обстоятелство липсвали доказателства по делото. Конституирането на цесионера по изпълнителното дело не водело до възникване или погасяване на права на страните, тъй като било направено по вече прекратено по силата на закона изпълнително производство. Правилно СРС бил приел, че е настъпила перемпция на 03.12.2014 год. Съгласно приетото в т. 10 от Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 год. на ВКС по тълк.дело № 2/2013 год., ОСГТК, прекратяването на изпълнителното дело 1 ставало по право и нова давност започвала да тече от последното валидно изпълнително действие. По процесното изпълнително дело №20127880401301 по описа на частен съдебен изпълнител М.К., с рег.№788 на КЧСИ, не били предприемани никакви изпълнителни действия, считано от 03.12.2012 год., в продължение на две години. Неправилно обаче СРС бил приел, че по време на висящ изпълнителен процес давност не тече, прилагайки ППВС № 3/1980 год. Горепосоченото Тълкувателно решение трябвало да се прилага и по отношение на дела, образувани преди 26.06.2015 год., тъй като същото, както и Постановленията на Пленума на ВС нямали нормативен характер. В тази и чл. 130, ал. 2 ЗСВ. С молба на ответника от 22.04.2019 год. било образувано ново изпълнително дело №20197880400207 по описа на частен съдебен изпълнител М.К., с рег.№788 на КЧСИ. От 03.12.2012 год. започвала да тече нова давност и процесните вземания били погасени по давност на 03.12.2017 год. На основание чл. 111, б. „в“ ЗЗД вземанията за лихви се погасявали с изтичането на кратката тригодишна давност. Дори да се приемело, че новата давност е започнала да тече от 03.12.2014 год., то в този случай вземанията за лихви били погасени по давност на 03.12.2017 год. Освен това уведомлението за цесията, за което било посочено, че е подписано от Калоян Диков, не било подписано от посоченото лице, а и последното не разполагало с представителна власт. Ето защо моли решението на СРС да бъде отменено, а исковете – уважен. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.

Ответникът по жалбата „ЕОС М.“ ЕООД счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено. Поддържа, че по делото е доказано, че ищецът бил уведомен за цесията преди процеса, а и освен това бил уведомен за нея с отговора на исковата молба, като изискването по чл. 99, ал. 4 ЗЗД било спазено. Към момента на образуването на първото процесно изпълнително дело било в сила ППВС №3/1980 год., в което било прието, че погасителната давност не тече, докато трае изпълнителният процес относно принудителното осъществяване на вземането. Даденото разрешение с т. 10 от от Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 год. на ВКС по тълк.дело № 2/2013 год., ОСГТК, се прилагало от датата на обявяването му и само по отношение на висящите към този момент изпълнителни производства, но и към тези, които са приключили преди това. Т.е. посоченото Тълкувателно решение нямало обратно действие, а новият давностен срок бил започнал да тече след обявяването на Тълкувателното решение. След настъпването на основанията по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК било образувано ново изпълнително дело, преди изтичането на предвидения в закона давностен срок, като още с молбата за образуването му било поискано осъществяването на изпълнителни действия, които били предприети и прекъсвали давността. Дори и да се приемело, че новият давностен срок е започнал да тече на 03.12.2014 год. с настъпването на перемпция по първото изпълнително дело, то до датата на образуването на второто изпълнително дело на 22.04.2019 год. не бил изтекъл петгодишният срок. Освен това следвало да се има предвид, че по отношение на главницата от 20 593.67 лв. бил приложим петгодишният давносетн срок, а по отношение на акцесорните вземания било недопустимо предявяването на самостоятелен отрицателен установителен иск.

Претендира и присъждането на юрисконсултско възнаграждение.

2

Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за установено следното:

Предявен е за разглеждане отрицателен установителен иск с правно основание чл. 439, ал. 1 вр. с чл. 124, ал. 1 ГПК.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав намира, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение на императивни правни норми.

Решението на СРС е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:

Безспорно е във въззивното производство, а и от събраните писмени доказателства се установява, че изпълнително дело №20127880401301 по описа на частен съдебен изпълнител М.К., с рег.№788 на КЧСИ, е било образувано по молба от 03.12.2012 год. на „Юробанк И Еф Джи България“ АД /чийто правоприемник е „Юробанк България“ АД/ въз основа на изпълнителен лист от 13.09.2012 год., издаден по ч.гр.дело №41760/2012 год. по описа на СРС, ГО, 50 с-в /издаден на основание заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК/, срещу С. М.

ДЖ. за процесните суми, като с молбата е било поискано налагането на запор върху вземанията на длъжника по банковите му сметки в търговски банки и на частния съдебен изпълнител били възложени правата по чл. 18 ЗЧСИ.

На 11.12.2012 год. на ищеца е била връчена покана за доброволно изпълнение, ведно с препис от заповедта за изпълнение по чл. 417 ГПК.

На 11.12.2012 год. са били наложени запори върху банкови сметки на длъжника в четири търговски банки, като с писма от 15.12.2012 год. и 17.12.2012 год. „УниКредит Булбанк“ АД и „Обединена българска банка“ АД уведомили частния съдебен изпълнител, че по банковите сметки няма налични авоари.

На 08.01.2016 год. е бил наложен запор върху трудовото възнаграждение на ищеца, получавано от „С.Е.Е.Е.“ ЕООД /обстоятелство за което е налице извънсъдебно признание на ищеца, обективирано в негово електронно писмо от 08.01.2016 год. – л. 218 от първоинстанционното дело/.

Междувременно процесните вземания са били прехвърлени на „ЕОС М.“ ЕООД по силата на сключен с „Юробанк България“ АД договор за цесия от 18.01.2016 год., като на 05.08.2017 год. ответното дружество е подало молба до частния съдебен изпълнител за конституирането му като взискател по делото на основание чл. 429 ГПК.

С постановление от 08.04.2019 год. горепосоченото изпълнително дело е било прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 2 вр. с чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК по писмено искане на взискателя от 26.03.2019 год. Видно е от направените от частния съдебен изпълнител 3 отбелязвания на гърба на изпълнителния лист, че прекратяването на изпълнителното дело е настъпило на 03.12.2014 год.

Не се спори също така, че изпълнително дело №20197880400207 по описа на частен съдебен изпълнител М.К., с рег.№788 на КЧСИ, е било образувано по молба от 22.04.2019 год. на ответното дружество срещу ищеца въз основа на същия изпълнителен лист, като с молбата е било поискано да бъде наложен запор върху вземанията на длъжника и насрочването на опис на движими вещи на адреса на длъжника.

В периода 10.06.2019 год. – 11.06.2019 год. са били наложени запори върху банкови сметки на длъжника в търговски банки, за което ищецът бил уведомен на 14.06.2019 год.

На 25.06.2019 год. е бил наложен запор върху трудовото възнаграждение на ищеца, получавано от „С.Е.Е.Е.“ ЕООД, като с писмо от 02.07.2019 год. последното е отговорило, че признава за основателно вземането, върху което е наложен запора, че ищецът получава основно месечно трудово възнаграждение в размер на 2 000 лв. /брутно/ и че ще внася дължимите суми по запора в специалната сметка, посочена в запорното съобщение, при спазване на указанията, дадени с него.

Видно е от изготвена от частния съдебен изпълнител сметка и удостоверение, че в периода от 03.07.2019 год. до 01.09.2020 год. работодателят на ищеца е превеждал суми, като към 03.09.2020 год. оставащият размер на задължението по изпълнителното дело възлиза на 20 784.51 лв., от които главница в размер на 19 250.06 лв., лихви към главница в размер на 5.35 лв. и такси по чл. 79 ЗЧСИ в размер на 1 529.10 лв.

С постановление от 15.10.2020 год. горепосоченото изпълнително производство е било спряно /виж чл. 432, ал. 1, т. 1 ГПК/ с оглед определението от 14.09.2020 год., постановено по ч.гр.дело №44020/2020 год. по описа на СРС, ГО, 56 с-в, с което е било допуснато обезпечение по реда на чл. 390, ал. 1 ГПК на отрицателните установителни искове /които са били предявени впоследствие от ищеца срещу ответното дружество и са предмет на настоящото производство/.

Исковият ред за защита по чл. 439 ГПК на длъжника, срещу когото е издадена заповед за изпълнение, е приложим при позоваване на факти, които са новонастъпили – след влизане в сила на заповедта за изпълнение. В разглеждания случай ищецът основава отрицателните си установителни искове на изтекла давност, която счита, че е започнала да се отброява от 03.12.2012 год. – когато твърди, че е било извършено последното валидно изпълнително действие по първото водено срещу него изпълнително дело №20127880401301 по описа на частен съдебен изпълнител М.К..

Въззивният съд приема, че относими към настоящия материален спор са единствено твърдените от ищеца новонастъпили факти – текла давност за времето след влизане в сила на издадената срещу него заповед за изпълнение. Без значение за основателността на исковете по чл. 439 ГПК срещу конституирания в изпълнителното производство нов кредитор /цесионер/ е установяване на надлежното уведомяване на длъжника /ищцата/ по смисъла на чл. 99, ал. 4 ЗЗД за извършената цесия, тъй като този факт не рефлектира върху 4 дължимостта на вземанията – те съществуват и следва да бъдат удовлетворени принудително от съдебния изпълнител, като не освобождава длъжника от отговорност за погасяването им. Съдебният изпълнител е този, който провежда изпълнението и съответно носи отговорност за своите действия, които освен това подлежат и на съдебен контрол, така че ако изпълни, чрез него в изпълнителното производство, длъжникът се освобождава от дълга си – в този смисъл Решение № 209 от 28.11.2018 г. на ВКС по т. д. № 2530/2017 г., I т. о., ТК.

На следващо място, настоящият съдебен състав счита, че при осъществяването на принудително изпълнение въз основа на влязла в сила заповед за изпълнение, изпълняемото право е облечено в изпълнителна сила, която възниква в момента на изтичане на срока за възражение по чл. 414, ал. 2 ГПК. С влизането в сила на заповедта за изпълнение – чл. 416 ГПК, се получава ефект, аналогичен на силата на пресъдено нещо и длъжникът не може да релевира възраженията си срещу дълга по общия исков ред, извън случаите на чл. 424 ГПК и чл. 439 ГПК, тъй като същите са преклудирани, с което се получава ефект на окончателно разрешен правен спор за съществуване на вземането – арг. и от чл. 371 ГПК, поради което и намира приложение разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД, а неподаването на възражение в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК може да се приравни по правни последици на признание на вземането от длъжника по чл. 116, б. „а“ ЗЗД – целта на регламентираното в действащия ГПК заповедно производство е да се установи дали претендираното вземане е спорно, а признанието на дълга може да бъде изразено и с конклудентни действия, доколкото същите манифестират в достатъчна степен волята на длъжника да потвърди съществуването на конкретен дълг към кредитора – виж Решение № 100 от 20.06.2011 г од. на ВКС по т. д. № 194/2010 год., II т. о., ТК, Решение № 131 от 23.06.2016 год. на ВКС по гр. д. №5140/2015 год., ІV г. о., ГК.