Решение № 1644 от 14.11.2025, Районен съд - Русе

РЕШЕНИЕ

№ 1644 гр. Русе, 14.11.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – РУСЕ, VI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Елена Ив. Балджиева при участието на секретаря Дарина Сп. Великова като разгледа докладваното от Елена Ив. Балджиева Гражданско дело № 20254520102136 по описа за 2025 година

Предявен е иск с правно основание чл. 22 ЗПК вр. чл. 26, ал.1 пр.1-3 ЗЗД.

Постъпила е искова молба от Р. П. С., ЕГН **********, чрез пълномощника си адв. Кр.Б. – АК Русе срещу „Адессо Кредит България“ ЕООД, в която твърди, че на 08.02.2024г. между страните бил сключен договор за паричен заем, по силата на който ответното дружество му предало заемна сума в размер на 200 лв., която следвало да върне на 6 месечни погасителни вноски, всяка от които по 36.82 лв. В договора било посочено, че заемателят декларира, че желае да се възползва от допълнителни услуги, като възможност за отлагане или намаляване на погасителни вноски, смяна на падеж, улеснена процедура за получаване на средства, срещу които услуги следвало да представи допълнително обезпечение в деня на подписване на договора – две физически лица за поръчители, отговарящи на определени в договора критерии или банкова гаранция. В случай на непредоставяне на това обезпечение, заемателят съгласно чл. 4, ал.2 от договора дължал неустойка в размер на 109,08лв.

Ищецът твърди, че сключения между страните договор е нищожен, тъй като са нарушени чл. 10, ал.1, чл. 11, ал.1 т.11 и т.12 ЗПК – не всички елементи от договора били изготвени със шрифт не по-малък от 12, погасителния план не съдържал необходимото по закон съдържание, липсвало посочване на това какво се включва в ГПР, същият надвишавал допустимия по закон размер, както и неправилно бил посочен в договора размерът на договорната лихва. Също така процесният договор противоречал и на добрите нрави по смисъла на чл. 26 ЗЗД, което становище обосновава с размера на разходите по кредита, изисканите обезпечения и дължимата 1 неустойка. Начинът на формулиране на последната давал основание и да се приеме, че процесният договор е недействителен и поради заобикаляне на закона и конкретно на чл. 33 ЗПК. С неустойката кредиторът прикривал по-високи разходи за потребителя, каквото са допустими по закон.

По изложените подробни съображения се иска да бъде признато за установено по отношение на „Адессо Кредит България“ ЕООД, че сключения с Р. П. С. договор е недействителен на основание чл.22 ЗПК. Претендират се и направените по делото разноски, включително и адвокатско възнаграждение в хипотезата на чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата.

В срока по чл.131 ГПК ответното дружество изразява становище за недопустимост на иска поради липса на правен интерес. В отговора са изложени подробни съображения за неоснователност на предявеният иск и е посочена съдебна практика в подкрепа на тези възражения. Моли се искът да бъде изцяло отхвърлен като неоснователен.

Съобразявайки становищата на страните, събраните по делото доказателства по вътрешно убеждение и приложимият закон, съдът прие за установено от фактическа страна следното:

Няма спор по делото, а и се установява от представените писмени доказателства, че на 08.02.2024г. между ответното дружество в качеството на кредитор и ищеца в качеството на кредитополучател е сключен договор за потребителски паричен кредит при следните параметри: сума на кредита 200лв., ГПР – 41,23%; фиксиран ГЛП – 35%, срок на кредита 6 месеца, брой погасителни вноски – 6, общ размер на всички плащания 220,92лв.

В чл. 4 от договора между страните е посочено, че заемателят декларира желанието си да се възползва от допълнителни услуги предоставяни от заемодателя – възможност за отлагане или намаляване на погасителни вноски, смяна на падеж, улеснена процедура за получаване на допълнителни средства, срещу които допълнителни услуги заемателят се задължава да предостави обезпечение на кредитора – две физически лица за поръчители с нетен трудов доход над 1000лв. месечно, с безсрочен трудов договор, да нямат неплатени осигурителни вноски, да нямат задължения към други финансови институции и пр. В чл. 4, ал.2 от договора е уговорена неустойка за неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение в размер на 109,08лв., която следва да се разсрочи, като към всяка погасителна вноска се добавят още 18,18лв.

Въз основа на така установената фактическа обстановка, съдът прави следните правни изводи:

Съдът е сезиран с иск за прогласяване недействителността на договор за кредит, 2 сключен между ищеца и „Адессо Кредит България“ ЕООД, вземанията по който се твърди последното да е прехвърлило на „Агенция за контрол на просрочени задължения“АД ЕИК:207172780 с договор за цесия от 16.12.2024г. В този случай съдебната практика приема, че надлежен ответник е цедента, а не цсионера. ВКС в свое решение № 127/30.07.2018 г., постановено по т.д.№ 1103/2017 г., ТК, ІІ т.о., приема, че при цесията длъжникът не се лишава от правата, които има към цедента, както и от възраженията, които може да му противопостави – по арг. от чл.103, ал.3 ЗЗД. Според ВКС, това означава, че цесията не лишава длъжника и от правото да иска унищожаване на договора, от който произтича вземането, поради порок на волята, чрез възражение във връзка с иск за изпълнение, предявен от цесионера, нито от правото на възражение за нищожност, както и да противопостави на цесионера отлагателни възражения, които има срещу цедента. Но ако има интерес да иска унищожаване чрез самостоятелен конститутивен иск, длъжникът трябва да предяви иска си срещу цедента, който си остава страна по договора, а по аргумент от по–силното основание следва да се приеме, че при наличие на правен интерес длъжникът може да предяви и иск за прогласяване нищожността на първоначалния договор, от който произтича прехвърленото на цесионера вземане, или на отделна негова част, но само срещу цедената, който е страна по същия. Поради това, настоящият състав намира предявения иск за допустим.

Изхождайки от предмета на договора за паричен заем и страните по него – физическо лице, което при сключване на контракта действа извън рамките на своята професионална компетентност и финансова институция по смисъла на чл.3, ал.1 от ЗКИ, предоставяща кредита в рамките на своята търговска дейност, съдът приема, че процесният договор има характеристиките на договор за потребителски кредит, чиято правна уредба се съдържа в действащия ЗПК, в който законодателят предявява строги изисквания за формата и съдържанието на договора за потребителски кредит, уредени в глава трета, чл.10 и чл.11.

Атакуваният в настоящото производство договор за паричен заем нарушава разпоредби от ЗПК, поради което е недействителен.

В него е визиран годишен процент на разходите, като абсолютна процентна стойност - 41.23 %. Не са посочени взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР по определения в Приложение № 1 начин, каквото е изискването на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. Съобразно разпоредбата на чл.19, ал.1 от ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредници за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. В договора липсва конкретизация относно начина, по който е формиран посоченият ГПР, което води и до неяснота 3 относно включените в него компоненти, а това от своя страна е нарушение на основното изискване за сключване на договора по ясен и разбираем начин (чл.10, ал.1 ЗПК). В чл.2.8 е указано, че при изчисление на ГПР са взети предвид следните допускания: договорът ще е валиден за посочения от него срок, всяка от страните ще изпълнява точно и в срок задълженията си, съответно няма да бъдат начислени разходи за събиране, мораторни лихви и неустойки. При липсата на данни за наличие на други разходи по кредита, може да се направи извод, че единственият разход за потребителя е предвидената в договора възнаградителна лихва и при това положение, не става ясно как е формиран ГПР от 41.23 %, т.е. какво друго е включено в ГПР извън фиксирания годишен лихвен процент – 35 %. Неясното определяне на ГПР е самостоятелно основание за нищожност на договора, съгласно чл.22 ЗПК.

В чл.11, ал.1, т.11 от ЗПК е предвидено, че кредиторът дължи да включи в съдържанието на договора за потребителски кредит условията за издължаване на кредита, включително погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, перидичността и датите на плащане на погасителните вноски. Т.12 от същата норма определя какво следва да е съдържанието на погасителния план – планът трябва да съдържа разбивка на всяка погасителна вноска, показваща погасяването на главницата, лихвата, изчислена на базата на лихвения процент и когато е приложимо допълнително разходи. В договора не се съдържа погасителен план със законовоустановеното съдържание, като само е посочен паричен размер на вноската и дати на плащане, без да е ясно какво точно ще се погасява с нея. Ирелевантен в случая е фактът, че както лихвения процент, така и ГПР са определени като фиксиран процент от общата сума, тъй като от тази уговорка не може да се извлече информацията за размера на включените в месечната погасителна вноска суми за главница, лихва и неустойка. Остава неизяснен въпросът дали и тези суми са с фиксиран размер във всяка погасителна вноска или първо се заплащат неустойката и лихвата и едва тогава се изплаща главницата. Тези данни имат съществено значение за изчисляване на дължимите лихви и разноски по обслужване на кредита, тъй като за база на изчислението им ще служи неизплатената част от главницата. Дори са се приеме, че кридитополучателят е изначално наясно какъв е процентът на оскъпяване на кредита, това не освобождава кредитодателя от задължението, вменено му с императивна правна норма от ЗПК, да информира своя съконтрагент за условията за заплащане на месечната погасителна вноска и за това каква част от главницата ще бъде платена с всяка месечна вноска и каква част представлява т.нар.”оскъпяване” на кредита. Неспазването на изискванията на чл.11 ал.1, т.11 и т.12 от ЗПК също е самостоятелно основание за нищожност на договора, съгласно чл.22 от ЗПК.

По отношение вземането за неустойка: За договорите за потребителски кредит на общо основание и съгласно чл.24 от ЗПК се прилагат правилата на чл.143 – 148 от ЗЗП. Макар и поместени в индивидуалния договор с ищцата, а не в общи условия към 4 него, клаузите на контракта не са индивидуално уговорени, по смисъла на чл.146, ал.2 от ЗЗП. Касае се до еднотипни договори за паричен заем, върху чието съдържание потребителят не може да влияе и това е служебно известно на съда от множеството дела, по които са представени идентични контракти между същия заемодател и различни потребители.

В глава четвърта от ЗПК е уредено задължение на кредитора преди сключване на договор за кредит да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. В съображение 26 от преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета относно договорите за потребителски кредити изрично се сочи: „В условията на разрастващ се кредитен пазар е особено важно кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите – членки следва да упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и следва да приложат необходимите средства за санкциониране на кредиторите в случаите, в които те процедират по този начин“.

В този смисъл клауза, като уговорената в чл.4 от договора за паричен заем, според която се дължи неустойка в размер на 109,08 лева при неизпълнение на задължението за осигуряване, в 30-дневен срок след крайния срок за плащане на задълженията по договора, на обезпечение чрез поръчителство на две физически лица, които да отговарят на определени условия, или банкова гаранция, се намира в пряко противоречие с преследваната от директивата цел, транспонирана в ЗПК. На практика подобна уговорка прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за извършване на предварителна оценка платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване размера на задълженията. По този начин на длъжника се вменява задължение да осигури обезпечение след като кредита е отпуснат и срокът на контракта е изтекъл, като ако не стори това дългът му нараства, т.е. опасността от свръхзадлъжнялост се увеличава.