Решение № 1102 от 19.05.2023, Районен съд - Бургас

РЕШЕНИЕ

№ 1102 гр. Бургас, 19.05.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – БУРГАС, XXXVI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и пети април през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: ДАРИНА К. Й.А при участието на секретаря ЖАСМИНА Н. СЛАВОВА като разгледа докладваното от ДАРИНА К. Й.А Гражданско дело № 20222120105778 по описа за 2022 година

Производството е образувано по исковата молба на Х. Й. К., ЕГН **********, чрез адв. К. Т. от БАК против Р. Д. К., ЕГН **********, с която се иска на основание чл.439 ГПК да бъде прието за установено по отношение на ответника, че ищецът не дължи претендирана суми по изпълнително дело № 20222120400739 по описа за 2022 г. при ДСИ Т. М. при БРС, а именно: сумата от 1754 лв. – представляващо присъдени разноски по изп.лист издаден по гр.д.№ 163/2012 г. на БОС.

В исковата молба се твърди, че вземането е погасено по давност, тъй като от постановяване на съдебното решение до подаване на исковата молба са изминали повече от пет години и вземането е погасено към 01.05.2018 г. – преди образуване на изпълнителното производство. Затова се сочи, че същото не се дължи. Ангажирани са писмени доказателства. Претендират се разноски.

В предоставения срок за отговор по чл. 131 ГПК ответникът е оспорил иска като неоснователен. Посочва се, че давностният срок не е изтекъл, тъй като е бил моногократно прекъсван с признанията на ищеца, че ще заплати доброволно сумата. Затова с оглед близката родствена връзка между страните и фактът, че обитават едно и също жилище, кредиторът не е предприел по-рано действия по принудителното събиране на вземането.

Направено е искане за допускане до разпит на трима свидетели.

Предявеният иск е с правно основание чл. 439 ГПК.

Съдът, като взе предвид исканията и доводите на страните, събраните по делото доказателства и съобрази разпоредбите на закона, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

По делото не се спори, че с решение № 88/01.04.2013 г. по гр.д.№ 163/2012 г. на БОС е било отменено извършено дарение от Р. Д. К. в полза на нейния син Х. Й. К., като със 1 същото решение в полза на Р. К. са присъдени 1754 лв. – разноски по делото. Решението е влязло в сила на 07.05.2013 г.

За присъдените разноски от 1754 лв. е издаден изпълнителен лист № 260179 от 23.06.2022г. и въз основа на същия е образувано изпълнително дело № 20222120400739 на Държавен съдебен изпълнител при РС-Бургас.

В хода на процеса е разпитана в качеството на свидетел Г.П.Т. – близка приятелка на ответника Р. К., която посочва, че отношенията между страните са влошени и през 2013 г. са водили дело за апартамента. Р. й споделила, че е спечелила делото и половината от апартамента ще е за нея, а другата половина за Х., който ще й плати и разноските.

Свидетелят посочва, че Р. й е споделяла многократно, че Х. й е обещал да й плати разноските, като й казвала: „обещани са ми, ще ми ги даде” и това се случвало през 2016г., 2017г. и 2018 г., както и след 2018 г. Това свидетелят знае от Р.. Уточнява, че е чула това само от нея и по нейни думи той много пъти й е обещавал да даде парите, но не знае с какъв тон и какви думи.

Съгласно разпоредбата на чл.439 ГПК, длъжникът може да оспорва, чрез иск изпълнението, като се основава само на факти, настъпили след приключването на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание. В случая страните не спорят, че до 2022 г. не са били предприемани други действия по принудително събиране на вземането. Спорният по делото въпрос е дали давността е била прекъсната с извършено от ищеца признание.

Според чл.116, б. а ЗЗД давността се прекъсва с признаване на вземането от длъжника. По приложението на тази разпоредба е прието тълкувателно решение № 4/2019г. по т.д.№ 4/2019 г. на ОСГТК, с което се разяснява, че признаването на вземането по чл. 116, б. „а“ ЗЗД е изявление с удостоверителен характер или действие на носителя на задължението, с което той потвърждава категорично и недвусмислено съществуването на все още неизпълнено конкретно задължение към неговия кредитор. Същото следва да бъде направено, след като е започнала да тече погасителната давност и преди нейното изтичане.

То може да бъде обективирано изрично (макар и без изискване за форма) или чрез конклудентни действия, но следва да бъде ясно и недвусмислено изявление на длъжника за наличие на конкретен дълг към момента на извършването му.

Въпреки близките родствени отношения на страните и фактът, че живеят в едно домакинство, по делото е безспорно, че отношенията им са трайно влошени още от 2013г.

Неразбирателствата и водените други дела между тях внасят съмнение в тезата за доброволно признание и заявено намерение за плащане от страна на длъжника. Такова не се установява по кагеторичен начин и от събраните по делото доказателства. Съдът приема, че от показанията на единствения разпитан по делото свидетел Т. не се установя с необходимата степен на достоверност, че от страна на длъжника Х. К. е било направено ясно и недвусмислено признание на дълга, годно да прекъсне давността. Свидетелят Т. не е възприела лично изявление на ищеца, а единствено преповтаря и преразказва чутото от своята приятелка. Не е посочен конкретен разговор или момент на извършено признание, като общото посочване на 2016г., 2017г. и 2018 г. не установява как, кога, по какъв повод и начин е воден разговор между страните. Още повече, че от влизане в сила на решението през 2013 г. до образуване на изпълнителното производство са изминали почти десет години. Не става ясно кога ищецът е отправил това изявление и кога то е било възприето от кредитора, а единствено, че Р. К. е била уверена в това, че той ще й заплати сумата доброволно.

Посоченото от свидетеля, че “по нейни думи той много пъти й е обещавал да й даде парите през всичките години” е прекалено общо и не възпроизвежда възприето от свидетеля 2 конкретно признание. Ето защо, съдът приема, че по делото не е надлежно пълно и главно доказано възражението на ответника за прекъсване на давността.

По изложените съображения и съгласно разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД вр. чл. 110 ЗЗД съдът приема, че вземането по издадения изпълнителен лист се явява погасено по давност. Предвиденият в закона петгодишен срок е започнал да тече през 2013 г. и е изтекъл през 2018 г. Следователно искът за недължимост на сумите се явява основателен и следва да бъде уважен изцяло.

Предвид изхода на делото и съгласно чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищеца следва да бъдат присъдени направените от него разноски за заплатена държавна такса от 69.80лв. и адвокатско възнаграждение в размер от 650лв.

Мотивиран от горното и на основание чл. 235 ГПК, Бургаски районен съд РЕШИ:

ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на Р. Д. К., ЕГН **********, с адрес ............................, че Х. Й. К., ЕГН **********, със съдебен адрес в ................................, не дължи на Р. Д. К., ЕГН **********, претендирана суми по изпълнително дело № 20222120400739 по описа за 2022 г. при ДСИ Т. М. при БРС, а именно: сумата от 1754 лв.

(хиляда седемстотин петдесет и четири лева) – представляващо присъдени разноски по гр.д.

№ 163/2012 г. на БОС, за което е издаден изпълнителен лист от 23.06.2022г.

ОСЪЖДА Р. Д. К., ЕГН **********, с адрес ............................, да заплати на Х. Й.

К., ЕГН **********, със съдебен адрес в ................................, сумата от 719.80 лв.

(седемстотин и деветнадесет лева и осемдесет стотинки) – разноски по делото.

Решението подлежи на обжалване пред Бургаски окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.

Съдия при Районен съд – Бургас: _______________________

3