Решение № 2447 от 19.05.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 2447 гр. Пловдив, 19.05.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, III ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и втори април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Свилена Ст. Давчева при участието на секретаря Величка Хр. Грабчева като разгледа докладваното от Свилена Ст. Давчева Гражданско дело № 20255330115191 по описа за 2025 година

Предявени са искове от В. Д. М., ЕГН: **********, чрез пълномощник адв. Д. М., против „Кредирект” ЕООД, ЕИК: 207024290, за установяване на недействителността на договор за потребителски кредит № ***, а в условията на евентуалност да се обяви за нищожна клаузата на чл. 3, т. 9 от договор за потребителски кредит № ***, предвиждаща заплащането на такса за експресно разглеждане в размер на 62,75 лв. и такса за удължаване в размер на 51 лева, както и да се осъди ответникът да заплати на ищеца сумата от 120 лева, недължимо платена по недействителен договор за кредит № ***, ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба – 25.09.2025 г., до окончателното изплащане на главницата, а в условията на евентуалност се иска ответникът да бъде осъден да заплати на ищеца сумата от 113,75 лева, от които 62,75 лева – недължимо платена по недействителна такса за експресно разглеждане и 51 лева за такса удължаване по договор за кредит № ***, ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба – 25.09.2025 г., до окончателното изплащане на вземането.

В исковата молба се твърди, че между страните бил сключен договор кредит № ***, с който на лицето се предоставил кредит в размер на 150 лева, платим на една вноска, при ГПР- 64,32 % и ГЛП- 50 %, при общо дължима сума от 156,25 лева. В чл. 3, т. 9 от договора било предвидено заплащането на такса експресно разглеждане в размер на 62,75 лева, а на 28.09.2024 г. между страните бил сключен Анекс към договора за кредит, посредством който срокът на договора бил удължен, за което се дължала такса в размер на 51,00 лева. Ищецът заплатил по кредита сума в размер на 150 лева главница, 6,25 1 лева лихва, 62,75 лева такса за експресно разглеждане и 51,00 лева такса удължаване срока на договора. Твърди се, че договорът за кредит бил нищожен. Първо- той не отговарял на изискванията по чл. 11 ал. 1 т. 9 от ЗПК, защото не били посочени условията по прилагане на приложимия лихвен процент, което препятствало възможността да се направи проверка дали посоченият е действителният такъв. Второ- договорът не отговарял и на изискванията по чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК- липсвала методика за формиране на ГПР, не било ясно и кои компоненти се включват в него.

Отделно от това, тъй като таксата за експресно разглеждане и таксата удължаване срока на договора не били включени в ГПР, се заобикаляла нормата на чл. 19 ал. 4 от ЗПК. Таксите представлявали разходи по кредита, които трябвало да се включат в ГПР. Излага, че посочването в договора на размер на ГПР, който не е реално прилагания в отношенията между страните, представлява заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от ЗЗП. При условията на евентуалност, счита клаузата чл. 3, т. 9 от договора, предвиждаща заплащане на такса за експресно разглеждане и такса удължаване срока на договора за нищожна, като противоречаща на добрите нрави и поради това, че са сключени при неспазване на нормите на чл. 143, ал.

1 и чл. 146, ал. 1 ЗЗП, доколкото сумите които се претендират в размер на 62,75 лева и 51 лева са в размер на над 60% от сумата от отпуснатия по договора кредит от 150 лева. Освен това с процесните клаузи се уговаряло допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение.

Моли предявените искове да бъдат уважени.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от пълномощника на ответника, с който се иска съединяване за съвместно разглеждане на шест дела между страните. Делата макар и да били по различни договори, имали един и същ предмет- оспорвала се една и съща клауза с уговорка за плащане на такса за експресно разглеждане. Моли за съединяване на делата. Поддържа още, че чрез упражняване на правото на иск ищецът злоупотребявал с права, като образувал отделни производства само, за да генерира разноски за сметка на ответника, поради което в условията на евентуалност се моли и да не му се присъждат разноски за повече от едно производство, защото процесуалното му поведение било недобросъвестно по аргумент от чл. 3 от ГПК. По същество се твърди, че договорът, евентуално клаузата на чл. 3, ал. 2, т. 9, не са нищожни. Основните параметри по договора били валидно уговорени, както и изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и 20 и ал. 2 ЗПК били спазени, както и изискванията на ЗПФУР. Твърди, че клаузите по договора са индивидуално уговорени. Твърди, че клаузата за експресно разглеждане не следва да бъде включвана в ГПР, същата не била задължително условие за сключване на договора. Таксата за удължаване на кредита също представлява допълнителна услуга, която не представлява условие за усвояване на кредита, поради което също не следва да бъде включена в ГПР. Нямало и заблуждаваща търговска практика, защото в договора ясно бил посочен размерът на ГПР.

Очевидно било, че потребителят договаря недобросъвестно по чл. 12 от ЗЗД.

Между страните имало сключени общо 8 договора за кредит, с идентични условия, като вместо да упражнява добросъвестно правата си по първия 2 договор, ищецът сключил нови и се ползвал от изтеглените суми. Нито имало заблуждаваща търговска практика на финансовата институция, нито клаузите на кредита били неравноправни, след като ищецът сключил общо 8 договора при такива условия. Платените по кредита суми били дадени на валидно правно основание и не подлежали на реституция. Моли за отхвърляне на иска, претендира на свой ред разноски.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното от фактическа страна страна:

С Определение № 3621/20.03.2026 год., постановено по настоящото делото, съдът е отделил като безспорно и ненуждаещо се от доказване, че между страните е сключен Договор за кредит *** с ГЛП 50% и ГПР 64,32%, както и че сумите за клаузата, предвиждаща заплащане на такса за експресно разглеждане и такса удължаване срока на договора не са включени в ГПР.

Видно от представения по делото Договор за потребителски кредит № *** /л.9-11 от гр.дело 1231/25 на РС Кърджали/, заемна сума по него е 150 лева, крайната сума, която ищецът е следвало да върне е в размер на 156.25 лева за срок от 1 месец. В чл. 3, ал.2, т. 9 от договора е предвидено заплащането на такса експресно разглеждане в размер на 62,75 лева. Изрично в чл. 3, ал.3 от договора е посочено, че в ГПР като разход се включва единствено възнаградителната лихва. С Анекс от 28.09.2024 към договора /л.13 от гр.дело 1231/25 на РС Кърджали/ страните са уговорили удължаване срока на договора с още 1 месец до 30.10.2024 год. и такса за удължаването в размер на 51.00 лева..

Видно от приетата по делото справка за извършени плащания /л.17/ по процесния договор от ищеца е заплатена сумата от общо 270 лева.

По правните аспекти на спора:

Предвид изложеното, съдът приема, че между ищеца и „Кредирект“ ЕООД е възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил заетата сума. Въпреки срокът за издължаване – два месеца, съдът счита, че сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон - ЗПК. Съобразно чл. 4, ал. 1, т. 6 ЗПК, разпоредбите на закона не се прилагат при договори за кредит със срок за погасяване на задължението до три месеца и при които се дължат незначителни разходи.

Съдът счита, че в настоящия случай разходите по договора не са незначителни за потребителя, особено съпоставено с ниския размер на усвоената по договора сума. Предвид изложеното, при обсъждане на твърденията на ищеца за частична недействителност на договора за кредит, съответно приложение намират нормите на ЗПК.

Съгласно чл. 22 ЗПК /в сила към момента на сключване на договора/, когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7-12 и т. 20, чл.

3

12 ал. 1 т. 7-9 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи. Относно таксата за експресно разглеждане, съдът намира, че не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Разпоредбата сочи, че договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в Приложение № 1 начин. В настоящия случай, таксата за експресно разглеждане представлява действие по усвояване на кредита във времево отношение. Доколкото се касае за възнаграждение по усвояването на кредита, с нея реално се заобикаля разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. С това допълнително плащане се покриват разходи, които следва да бъдат включени в ГПР, при което неговият размер би надхвърлил законовото ограничение. Така, с тази сума, реално се увеличава печалбата на кредитора, защото при плащането на всички задължения се получава едно допълнително възнаграждение. От разпоредбата на чл. 3, ал.3 от договора се установява, че таксата за експресно разглеждане не е включена в ГПР, като при включването й несъмнено действителния размер на ГПР би се различавал съществено от този, посочен в договора. Несъотвествието между действителния размер на ГПР и този, посочен в договора представлява нарушение изискването на чл.

11, ал.1, т.10 ЗПК, поради което на основание чл. 22 ЗПК договорът за потребителски кредит № 1139425 от 31.08.2024 год. се явява недействителен.

Предвид обявяването на договора за недействителен не е настъпило вътрешнопроцесуалното условие за разглеждане на предявените в условията на евентуалност искове за прогласяване нищожна клаузата на чл. 3, т. 9 от договор за потребителски кредит № ***, предвиждаща заплащането на такса за експресно разглеждане в размер на 62,75 лв. и такса за удължаване в размер на 51 лева.

По предявения иск по чл. 55, ал.1, предл. първо ЗЗД .

Предвид извода на съда за недействителност на процесния договор за кредит и на основание чл. 23 от ЗПК ищецът дължи единствено чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

Доколкото чистата стойност на кредита е 150 лева, а видно от представената справка за извършени плащания, ищецът е погасил сумата от общо 270 лева, то подлежащата на връщане сума е 120 лева. Това е и претендираната от ищеца сума с допуснатото изменение на исковата претенция с Протоколно определение на съда от 28.03.2025 год.

Предвид уважаването на главната претенция с правно основание чл. 55, ал.1, предл.1 ЗЗД, не следва да се присъства към разглеждане на предявения в условията на евентуалност иск да бъде осъден ответникът да заплати на 4 ищеца сумата от 113,75 лева, от които 62,75 лева – недължимо платена по недействителна такса за експресно разглеждане и 51 лева за такса удължаване по договор за кредит № ***.

Предвид гореизложените мотиви, предявените главни искове с правно основание чл. 26 ЗЗД, вр. чл. 22 ЗПК и чл. 55, ал.1, предл.1 ЗЗД следва да бъдат уважени като основателни.

По отношение на разноските:

Съобразно изхода на спора се поражда право на разноски за ищецът.

Същият е направил разноски за заплащане на държавна такса в размер на 100 лева.

На основание чл. 38, ал.2 от ЗАдв съдът следва да определи възнаграждение дължимо от ответника на процесуалния представител на М. – адв. Д. М.. При определяне на размера на следващото се възнаграждение следва да се съобразят разясненията, дадени в Решение по дело C‑ 438/ 22 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд. Съобразно т. 1 от постановеното решение чл. 101, § 1 ДФЕС вр. член 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. В т. 3 от цитираното решение на СЕС е посочено и че член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. Следва да се отбележи още, че в случая уважаването на исковете почива на един общ правопораждащ факт - договор за кредит, сключен между страните, който е обявен за недействителен, поради което не следва да се дължи възнаграждение за двете отделни искови претенции.