Решение № 116 от 20.07.2026, Районен съд - Луковит

РЕШЕНИЕ

№ 116 гр. Луковит, 20.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ЛУКОВИТ в публично заседание на дванадесети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: МАЯ Й. КИРЧЕВА при участието на секретаря Т.Д.Й. като разгледа докладваното от МАЯ Й. КИРЧЕВА Гражданско дело № 20254320100268 по описа за 2025 година

Обективно и субективно съединени искове с правно основание чл. правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 22 ЗПК вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК и чл. чл.

26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД.

Производството по делото е образувано е по искова молба от А. Е. И., ЕГН ********** с постоянен адрес в [заличен адрес по GDPR], чрез адв. Д. Г. от АК Л. срещу:

„К.“ ЕАД, ЕИК [лични данни заличени] със седалище и адрес на управление в [заличен адрес по GDPR] и „А.Т.“ ЕООД, ЕИК [лични данни заличени] със седалище и адрес на управление в [заличен адрес по GDPR], с която са предявени обективно и субективно съединени искове, както следва: срещу „К.“ ЕАД установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 22 ЗПК вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК за прогласяване нищожността на Договор за потребителски кредит №****** от ****** г. поради противоречието му със закона, и срещу „А.Т.“ ЕООД установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД за прогласяване нищожността на Договор за предоставяне на поръчителство от ****** г. поради накърняване на добрите нрави.

В исковата молба се твърди, че на ****** г. между А. Е. И. и първия ответник „К.“ ЕАД е сключен Договор за потребителски кредит № ****** по силата на който на ищеца е предоставена сума в размер 2,500 лв., при следните условия: лихвен процент – 19.03%, ГПР – 20.78% със срок на погасяване 12 месеца и обща сума за връщане – 2,951.87лв. В чл. 4, ал.

1 от договора за заем е посочено, че кредитополучателят посочвайки в заявлението, че ще предостави обезпечение на кредита, следва в зависимост от посочения вид на обезпечението да предостави на банкова гаранция съгласно Общите условия в срок до 10 дни от подаване на заявлението; или да сключи договор за предоставяне на поръчителство с одобрено от „К.“ юридическо лице в срок до 48 часа от подаване на заявлението. В който случай срокът за одобрение на заявлението е 24 часа от предоставянето на обезпечението. В ал. 2 на чл. 4, е посочено, че ако в посочения срок не се предостави съответното обезпечение на кредита, ще се счита, че заявлението не е одобрено. А така също срокът за одобрение на заявлението без обезпечение е 14 дни от подаване на заявлението.

1

Със сключването на договора за заем ищецът е сключил и договор за предоставяне на поръчителство с посочено от кредитора дружество, а именно втория ответник „А.Т.“ ЕООД за което дължи допълнително възнаграждение в размер на 2,430.92 лв.

Твърди се, че процесният договор за заем е недействителен на основание неточно посочено ГПР, а договорът за поръчителство – нищожен на основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД. Също така и нищожност на чл. 4 от договора за потребителски кредит, поради поставеното задължение за предоставяне на обезпечение при крайно завишени изисквания – предоставяне на банкова гаранция или да сключи договор за предоставяне на поръчителство с дружество, избрано от кредитора. При обезпечаване на кредита с поръчителство, кредитополучателят е ограничен от правото си да избира кой да бъде поръчител по кредита му, а и това може да бъде само предварително одобрено от кредитора юридическо лице. По този начин не се отчита интереса на потребителя, а само този на кредитодателя, което води до неравнопоставеност в правата и задълженията на страните.

Правата на потребителя не са защитени, тъй като той няма възможност да избере сам поръчител с който успешно да обезпечи задължението си към кредитора и да си учреди с него безплатно поръчителство.

Навеждат се твърдения, че потребителят не е имал право на избор на поръчител и възможност за индивидуално договаряне. Посочено е, че едноличен собственик на капитала на дружеството „А.Т.“ ЕООД е „К.“ АД, който е и кредитор на длъжника по договора за кредит, т. е. юридическото лице – поръчител, предварително одобрено от кредитора е свързано с него лице. Това налага извода, че се касае за „скрито“ възнаграждение за кредитора, уговорено в противоречие с принципите на справедливостта в гражданските и търговските отношения, с цел разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, водещо до оскъпяване на кредита за потребителя отвъд законоустановеният максимум. Задължението за заплащане на възнаграждение в определен размер на дружеството – гарант, възникващо непосредствено след възникване на задължението за връщане на паричната сума, без да се отчита дали страната кредитополучател би изпълнявала добросъвестно или би допуснала неизпълнение на своите договорни задължения по договора за заем, представлява уговорка нарушаваща добрите нрави.

Твърди се, че клаузата на чл. 4 от договора за заем е съставена предварително и върху съдържанието й потребителят не би могъл да влияе, а съгласно чл. 143 от ЗЗП неравноправна клауза в договор с потребител е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравноправие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. Според чл. 146, ал. 1 от ЗЗП, неравноправните клаузи в договорите са нищожни.

Навеждат се твърдения за недействителност на договора за потребителски кредит. Възнаграждението по договора за предоставяне на поръчителство е пряко свързано с договора за паричен заем и представлява разход по него, тъй като икономическата тежест се понася от потребителя, който го заплаща наред с другите парични задължение по договора за потребителски кредит. Така нареченото възнаграждение е пряк разход, свързан с кредита, доколкото същото се дължи, независимо дали отговорността на гаранта е ангажирана при евентуално неизпълнение от страна на длъжника или не. Възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция е установено като услуга в полза на заемодателя, а в случая е задължително условие за отпускане на заема. Сочи, че възнаграждението за гаранта всъщност представлява допълнително възнаграждение за заемодателя за предоставянето на сумата /скрита възнаградителна лихва/, уговорено в противоречие с 2 принципите на справедливостта в гражданските и търговските отношения и с разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК.

Твърди се, че в ГПР не са включени всички разходи, водещи до оскъпяване на кредита, а именно таксата възнаграждение за поръчителство в размер на 2,430.92 лв. Този разход, известен изначално на кредитора, не е включен в изчисляването на ГПР и е посочен такъв в размер значително по-нисък от реалния, което води до пълната недействителност на договора за заем.

Навеждат се твърдения и относно нищожност на договора за предоставяне на поръчителство, като противоречащ на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, нарушаващ принципа на добросъветност, справедливост и еквиталентността на престациите. Посочено е на първо място, че възнаграждението в общ размер от 2,430.92 лв. се дължи без насрещна престация. Изискването правните сделки да съответстват на добрите нрави, за да бъдат валидни, предполага еквивалентност на насрещните престации на страните при двустранните договори. В случая несъответствието в престациите води до извода, че добрите нрави са накърнени, което води до нищожност. Съгласно чл. 8, ал. 5 от договора за предоставяне на поръчителство, възнаграждението се дължи на „К.“ ЕАД – дружеството-майка и заемодател, което води до увеличаване на дължимата сума по заема.

Сочи се също взаимна свързаност на Договора за заем, който е основанието за сключването на Договора за предоставяне на поръчителство: дружеството - заемодател е собственик на капитала на дружеството - гарант; договорите за заем и предоставяне на гаранция са сключени в един и същи ден; налице е еднакъв период на дължимост на сумите по двата договора, с един и същи начален период и краен срок на погасяване, една и съща главница; възнаграждението за поръчителя и за кредитора са в едно общо Приложение №1 към Договора за поръчителство. Възникването на задължение за заплащане на възнаграждение в определен размер на дружеството – поръчител, възникнало непосредствено след възникване на задължението за връщане на паричната сума, без да се отчита дали страната заемополучател би изпълнявала добросъвестно или би допуснала неизпълнение на своите договорни задължения по договора за заем, представлява уговорка, която нарушава добрите нрави.

Претендира присъждане на адвокатски хонорар при условията на чл. 38, ал. 1, т. 3, предл. 2 от Закона за адвокатурата и представя договор за правна защита и съдействие, а така също присъждане на ищеца сторените от него разноски.

В срока по чл. 131 от ГПК ответникът „К.“ ЕАД, представлявано от изп. Директор И.К., чрез юрк. В.Т. е депозирал писмен отговор, с който оспорва предявените искове изцяло по основание и размер.

Ответникът не оспорва сключването на Договор за потребителски кредит № ******/****** г. между „К.“ ЕАД и А. Е. И., както и сключването на Договор за предоставяне на поръчителство от ****** г. с поръчител „А.Т.“ ЕООД и потребител А. Е. И..

Сочи се, че договорът за потребителски кредит е сключен за главница от 2664.80 лева, а не посочените в ИМ – 2500.00 лева, за срок от 12 месеца, фиксиран ГЛП от 19.03 % и ГПР от 20.78 %. Не се оспорва, че ищецът е усвоил цялата предоставената му съгласно договора за кредит главница. С отговора ответникът прави уточнение, че 2500.00 лева от главницата са усвоени от кредитополучателя за потребителски цели, а със сумата от 164.80 лева е заплатена дължима от него застрахователна премия. В тази си част кредитът има характеристиките на стоково финансиране, тъй като с отпусната главница 3 кредитополучателят е закупил услуга (застраховка), а дължимото за услугата възнаграждение е заплатено от кредитодателя от името и за сметка на кредитополучателя директно към доставчика на услугата. Оспорено е твърдението на ищеца, за нищожност на процесния договор за потребителски кредит, тъй като съдържанието му не отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, във вр. с чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Не оспорва твърдението на ищеца, че при изчисляване на ГПР възнаграждението за предоставяне на поръчителство, дължимо и платимо на „А.Т.“ ЕООД, не е включено като разход по смисъла на чл. 19 ЗПК, тъй като не отговаря на легалната дефиниция за общ разход по кредита, формулирана в § 1, т, 1 от Допълнителните разпоредби на ЗПК, Сключването на договор за предоставяне на обезпечение и съответно заплащането на възнаграждението за предоставено поръчителство, макар и разход за допълнителна свързана с договора за кредит услуга, не е задължително условие за получаване на кредита и предоставянето на кредита не е в резултат на търговски клаузи и условия между „К.“ ЕАД и „А.Т.“ ЕООД. Оспорват се твърденията, че за ищеца е било задължително да сключи договор за предоставяне на поръчителство с другия ответник. Оспорва също така, че към момента на сключване на договора за кредит кредиторът е знаел какъв е размерът на дължимото възнаграждение за предоставяне на поръчителство. Счита, че договорът за предоставяне на поръчителство между ищеца и „А.Т.“ ЕООД е договор за поръчка по смисъла на чл. 280 и сл. от ЗЗД и уговореното по него възнаграждение не попада в обхвата на общи разходи по кредита. Относно твърденията за свързаност на дружеството кредитор и дружеството поръчител, ответникът изразява мнение, че евентуална недействителност на основанията, изложени в исковата, молба би довела единствено до отпадане на задължението на кредитополучателя да заплати на поръчителя възнаграждение за предоставената услуга, но не и до недействителност на самия договор за потребителски кредит, нито на сключения във връзка със същия договор за поръчителство. Не се възразява относно приемане на представените с исковата молба писмени документи, със заявка за ползване от тях за доказване на твърденията направени с отговора. Приложен е възпроизведен на хартиен носител на осн. чл. 184 от ГПК заверен препис от електронен документ – Договор за потребителски кредит № ******/ ****** г., ведно с Приложение № 1 към него и Общи условия. Претендира всички направени в настоящото производство разноски, включително юрисконсултско възнаграждение в размер на 150,00 лева, на основание чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ, приета с ПМС № 4 от 6.01.2006 г., във връзка с чл.78, ал. 8 ГПК. В условията на евентуалност, в случай че съдът приеме, че на процесуалния представител на ищеца са дължими разноски, отправя искане за определяне възнаграждение в справедлив размер спрямо ниската правна и фактическа сложност на производството, следва да бъде под определения в Наредба № 1/2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа (загл. изм. - ДВ, бр. 14 от 2025 г.).