Решение № 345 от 07.07.2022, Апелативен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 345 гр. Пловдив, 07.07.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 1-ВИ ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на осемнадесети май през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Надежда Ив. Желязкова

Каличкова

Членове:

Славейка Ат. Костадинова

Красимира Д. Ванчева при участието на секретаря Цветелина Юр. Диминова като разгледа докладваното от Красимира Д. Ванчева Въззивно търговско дело № 20225001000201 по описа за 2022 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производство по чл.258 и сл. от ГПК.

С решение №260019 от 09.02.2021 г.,постановено по т.д.№244/2019 г. по описа на Окръжен съд-П.,са отхвърлени предявените обективно съединени искове от „Е.“ ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр. В., ул. „Я.“ № 1, ет. 2 срещу О., Булстат ***, с адрес: гр. В., бул. „Х.“ № 35, от които иск за заплащане на сумата от 140 991.08 лева с ДДС, представляваща възнаграждение по сключен между страните договор за възлагане на обществена поръчка от 16.02.2009 г. за извършени услуги за месец октомври 2016 г. по част „Ч.“ на стойност 107 657.75 лева с ДДС и по част „О.“ на стойност 33 333.33 лева с ДДС, ведно със законната лихва върху главницата от датата на исковата молба - 30.10.2019 г. до окончателното й изплащане, на основание чл. 79, ал. 1 вр. чл. 266, ал. 1 от ЗЗД, и акцесорен иск за заплащане на сумата от 40 574.11 лева,представляваща обезщетение за забавено плащане на възнаграждението за октомври 2016 г. в размер на законната лихва за периода от 28.12.2016 г. до датата на предявяване на иска, на основание чл. 86 от ЗЗД, като неоснователни.

Със същото решение е осъден ищеца „Е.“ ЕООД, ЕИК ***, да заплати на ответната О., Булстат ***, сумата от 5 140.17 лева разноски за първа инстанция, а именно адвокатско 1 възнаграждение.

Срещу горното решение е подадена въззивна жалба от „Е.“ЕООД-гр.В.,с ЕИК ***,с която решението се обжалва изцяло с твърдения за постановяването му при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила,необоснованост и противоречие с материалния закон.Поддържаните от жалбоподателя твърдения за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила са описани в раздел I-ви,т.1-т.5 от жалбата.Развит е и довода,че съдът е нарушил правилата на тълкуване на чл.20 от ЗЗД,като е приел,че възнаграждението е уговорено по единични цени и се определя при приемането на работата,съответно е постановил решението си в противоречие материалния закон.Поддържа се още,че решението е немотимирано-не съдържа фактически констатации,а само преразказ на доказателства по делото,което според жалбоподателя е нарушение на чл.235,ал.2 и чл.236,ал.2 от ГПК.Заявено е още,че първоинстанционният съд се е произнесъл по назаявени от ответниците възражения.Конкретните си доводи в тази насока жалбоподателят излага в т.7-ма от раздел I-ви на въззивната жалба.Поддържани са и аргументи за неправилно кредитирани и оценени свидетелски показания. Жалбоподателят счита още,че съдът погрешно е приел,че установените от съдебно-икономическата експертиза разходи,направени от ищеца,не са свързани с изпълнение на процесния договор,защото бил налице друг договор с о. Сърница.Изложените са и твърдения за необсъдени доказателства,събрани по делото.Според дружествотожалбоподател,допуснатите от съда съществени нарушения на съдопроизводствените правила,съчетани с погрешното тълкуване на договора,са довели и до необоснованост на фактическите изводи на съда.Поддържа в тази насока,че по делото не е събрано нито едно годно доказателство,обуславящо извод на съда,че е налице отклонение от поръчката и че са налице недостатъци,които да обосновават извод за пълно неизпълнение по смисъла на чл.265,ал.2 от ЗЗД.Подробни доводи за твърдяното противоречие със закона на обжалваното решение са изложени в раздел III-ти от въззивната жалба.В частност жалбоподателят намира за неправилен извода на съда,че работата не е била приета от възложителя.Изложени са и твърдения за неправилност на решението в частта му,с която съдът е отказал да се произнесе по евентуалните искове.

Въз основа на всички поддържани във въззивната жалба съображения,дружествотожалбоподател моли да бъде отменени обжалваното решение и да се постаниви друго,с което да се приеме основателност на предявените искови при условията за тяхното съединяване,както и да бъдат присъдени на дружеството сторените разноски за двете инстанции.

От въззиваемата О.,чрез пълномощника й адв. Д.С.,е подаден в законния срок писмен отговор на въззивната жалба,който е с вх.№264443 от 22.04.2021 г.В същия е изложено становището,че жалбата е неоснователна и са несъстоятелни съдържащите се в нея оплаквания за допуснати нарушения на съдопроизводствените правила от първоинстанционния съд,за необоснованост на решението и за противоречието му със закона.Въззиваемата о. счита обжалваното първоинстанционно решение за правилно и 2 обосновано и намира,че събраните по делото доказателства са преценени в тяхната съвкупност,а правните изводи на съда са направени въз основа именно на събраните доказателства.В обобщение,О. моли обжалваното съдебно решение да бъде потвърдено като правилно.Претендира разноски.

Пловдивският апелативен съд,като се запозна с акта,предмет на обжалване,както и с наведените от жалбоподателя оплаквания,а също и със събраните по делото доказателства и доводите на страните,намира за установено следното:

Въззивната жалба е процесуално допустима,тъй като е подадена от правен субект,имащ правен интерес да обжалва конкретното първоинстанционно решение и при подаването й е спазен двуседмичния срок по чл.259,ал.1 от ГПК.Ето защо въззивната жалба подлежи на разглеждане и преценка по същество.

Извършвайки служебно проверка за валидността на обжалваното решение по реда на чл.269 от ГПК,Пловдивският апелативен съд намира,че същото решение е валиден съдебен акт,тъй като е постановено от надлежен съдебен състав,в пределите на правораздавателната власт на съда,в изискуемата писмена форма,решението е подписано,волята на съда е ясно и недвусмислено изразена,като диспозитива на решението кореспондира изцяло с мотивите му.

Извършвайки проверка по реда на чл.269 от ГПК за процесуалната допустимост на обжалваното решение,Пловдивският апелативен съд намира,че решението се явява процесуално допустимо и в частност-че с решението си съдът се е произнесъл по предявени по делото и допустими осъдителни искове.

Съгласно разпоредбата на чл.269 от ГПК,по въпросите относно законосъобразността и правилността на обжалваното решение,въззивният съд е ограничен от изложеното в жалбата.В тази връзка,преценявайки оплакванията в жалбата и събраните по делото доказателства,Пловдивският апелативен съд приема следното:

По т.д.№244/2019 г. по описа на ОС-П. са предявени от „Е.“ЕООД с ЕИК *** против О. с БУЛСТАТ *** следните осъдителни искове:главен иск за заплащане на основание чл.

79, ал. 1 вр. чл. 266, ал. 1 от ЗЗД на сумата от 140 991,08 лв.,представляваща възнаграждение по сключен между страните договор за възлагане на обществена поръчка от 16.02.2009 г.,дължимо за извършени от ищеца услуги за м. октомври 2016 г. по част „Ч.“ на стойност 107 657.75 лева с ДДС и по част „О.“ на стойност 33 333.33 лева с ДДС, ведно със законната лихва върху главницата от датата на исковата молба - 30.10.2019 г. до окончателното й изплащане и кумулативно съединен акцесорен иск за заплащане на сумата от 40 574.11 лева, представляваща обезщетение по чл.86 от ЗЗД за забавено плащане на възнаграждението за месец октомври 2016 г. в размер на законната лихва за периода от 28.12.2016 г. до датата на предявяване на иска, а при условие на евентуалност, в случай, че съдът отхвърли главния иск, като приеме, че между страните не съществува договор,е предявен иск за заплащане на сумата от 101 115.30 лева, представляваща стойността на разноските, направени през месец октомври 2016 г. по водена от ищеца чужда работа без пълномощие, изразяваща се в 3 сметосъбиране, сметоизвозване на твърди битови отпадъци на територията на О., поддържане на Ч.та на всички територии за обществено ползване, вкл. нерегламентираните сметища, поддържане на зелените площи и О., конкретизирани по вид и размер, ведно със законната лихва върху главницата от датата на исковата молба до окончателното й изплащане, на основание чл. 61 от ЗЗД, и акцесорен иск за заплащане на сумата от 29 098.74 лева, представляваща обезщетение по чл.86 от ЗЗД за забавено плащане на главницата от 101 115.30 лева,което обезщетение е в размер на законната лихва за периода от 28.12.2016 до датата на предявяване на иска.Поискано е от ищеца да му се присъдят и сторените съдебни разноски.На основание чл.127,ал.4 от ГПК,в исковата молба е посочена и банкова сметка на дружеството-ищец при „У.“АД,по която да бъдат изплатени исковите суми от ответника.

Горните искове се основават на следните твърдения:

Твърди се,че на 16.02.2009 г. между ищеца и ответната о. е сключен в писмена форма с нотариална заверка на подписите,договор за възлагане на обществена поръчка,по силата на който ищецът се е задължил ежемесечно да извършва сметосъбиране,сметоизвозване на твърди битови отпадъци на територията на О.,както и поддържане на Ч.та на всички територии за обществено ползване,включително нерегламентираните сметища, поддържане на зелените площи и О.,почистване на тротоари и улици,които не са от четвъртокласна пътна мрежа от сняг и лед при зимни условия,опесъчаване и лугиране срещу задължението на О. да заплаща възнаграждение,определено в чл.9 от договора и в ценова офертанеразделна част от договора-също с нотариална заверка на подписите.Твърди се,че срокът на договора е бил определен до 01.03.2019 г.,а в приложението към същия договор било предвидено,че ориентировъчната обща стойност на услугите по договора на месечна база е 117 492,57 лв. без ДДС /140 991,08 лв. с ДДС/,като същото съдържало и ценообразуването на отделните дейности,включени в услугите-негов предмет.В т.5 от заключителните разпоредби на договора било изрично посочено,както се твърди в исковата молба,че ценовата оферта,с която кандидатът е спечелил процедурата по възлагане на обществена поръчка,е неразделна част от същия.А в чл.10 от договора било предвидено,че действително извършените видове и количества работи подлежат на заплащане въз основа на двустранно подписани протоколи между ищеца и ответника,като действително извършени се считат само тези видове и количества работи,които са отразени в двустранните протоколи.

Предвидено било още че срокът за плащането е 30 дневен от представяне на акта за действително извършени работи за съответния месец и фактура.

На следващо място се твърди от ищеца,че той през месец октомври 2016 г. е извършил услугите,предмет на договора,както в частта „Ч.“,така и в частта „О.“,като е описал в исковата молба отделните услуги и в двете посочени части и твърди,че ответникът е отказал да подпише протоколи за действително извършените видове и количества работи през посочения месец.В тази връзка ищецът,както твърди,изпратил на ответника нотариална покана,с която му дал 14-дневен срок да направи възражения по изпълнението,но такива не били направени от последния и това било удостоверено в констативен протокол на нотариус.Ищецът заявява,че в срока по чл.303а,ал.4 от ТЗ,ответникът не е възразил срещу 4 изпълнението в качествено или количествено отношение,поради което и работата следва да се счита за приета.Твърди още,че за извършената работа е издал две проформа фактури,както следва:фактура №** от 05.12.2016 г. за извършената работа по предмета на договора в част „Ч.“ на стойност от 107 657,75 лв. и фактура №********** от 05.12.2016 г. за извършената работа по договора в част „О.“ на стойност от 33 333,33 лв.Фактурите били изпратени с нотариална покана и съответно получени от ответника,като общата стойност на двете фактури без ДДС е 117 492,57 лв.,съответно 140 991,08 лв. с ДДС-точно толкова,колкото е предвиждал договора на месечна база,че е дължимото възнаграждение.

Ищецът твърди също така,че изискуемостта на вземанията по договора за изработка,какъвто е и процесният договор,настъпва от момента на извършване на съответната работа за месеца и изтичане на 30-дневния срок по чл.10 от договора.И доколкото ответникът отказал след декември 2015 г. да участва изобщо в съставянето на актовете по чл.10 от договора,както и да получава издадените от ищеца фактури,то е очевидно,според ищеца,че срокът за плащане,предвиден в същия текст е започнал да тече от изтичане на съответния месец.Т.е.,ищецът счита,че изискуемостта на вземането за възнаграждението по договора за м. октомври 2016 г.,е настъпила на 30.11.2016 г.,а длъжникът е изпаднал в забава от 28.12.2016 г.,когато е изтекъл срока по връчената му втора нотариална покана и съставен констативен протокол на нотариус.Затова намира,че от 28.12.2016 г. до датата на предявяване на иска,на основание чл.86 от ЗЗД за него-ищеца е възникнало вземане за обезщетение в размер на законната лихва върху неплатеното възнаграждение за м. октомври 2016 г. в размер на 40 574,11 лв.