Определение № 5156 от 11.11.2025, Върховен касационен съд

Личните данни в текста са заличени.

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 5156 гр. София, 11.11.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГО 1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и седми октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Мими Фурнаджиева

Членове:

ВЕ.слав Павков

Борис Д. Илиев като разгледа докладваното от Борис Д. Илиев Касационно гражданско дело № 20258002102660 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на А. Г. Г., ЕГН **********, чрез пълномощника му по делото адв. П. Т., против Решение №271 от 12.03.2025г. по в. гр. д. №3390/2024г. по описа на Окръжен съд- Пловдив, с което е било потвърдено Решение № 132 от 09.10.2024г., постановено по гр.д. № 647/2023г. по описа на Районен съд– Първомай, I състав, с което е отхвърлен предявеният от А. Г. Г., ЕГН **********, против Е. Г. Г., ЕГН **********, иск с правно основание чл. 26, ал. 2, изр. 1, предл. 5 от ЗЗД за прогласяване нищожността на договор за покупко- продажба, обективиран в нотариален акт № 2 от 17.01.2017 г., т. I, рег. № 29, нот.д. № 2/2017 г. по описа на нотариус Гергана Йончева с район на действие Районен съд – Първомай, по силата на който А. Г. Г. е продал на Е. Г. Г. следния недвижим имот: 1/2 ид.ч. от поземлен имот 1828 в кв. 116а по действащия регулационен план на гр.

Първомай, одобрен със Заповед № РД-15-666/1994 г., цЕ.ят с площ от 485 кв. м., за който поземлен имот е отреден УПИ Х-1828, ведно с втория жилищен етаж от двуетажната двуфамилна жилищна сграда със застроена площ от 120 кв. м., с източната половина от избения етаж на същата жилищна страда, която включва две избени помещения и коридор, общо с площ от 60 кв. м., с гараж и помещение в източната половина на приземния етаж с площ общо от 60 кв. м., с източната половина на тавана с площ от 60 кв. м., както и със 1 стълбището, което обслужва източната половина от сградата, и с 1/2 ид. ч. от общите части на сградата, като привиден поради абсолютна симулация.

В касационната жалба се излагат доводи за неправилност на обжалваното решение- касационно основание по чл.281, т.3 от ГПК, като се иска отмяната му и уважаване на предявения иск. Към жалбата е представено изложение по чл.284, ал.1, т.3 от ГПК, в което касаторът се позовава на основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал.1, т.1 и чл.280, ал.2, пр.3 от ГПК.

Срещу подадената касационна жалба е постъпил отговор от ответната страна по нея Е. Г. Г., ЕГН **********, чрез пълномощника му по делото адв. К. Г., с който се изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и за неоснователност на жалбата.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение.

За да се произнесе по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение, съобрази следното:

С обжалваното решение въззивният съд е приел, че от 2016г. до 2021г. ищецът А. Г. Г. и ответницата Е. Г. Г. са съжителствали на семейни начала, като имат дете, родено на 16.06.2017г. На 17.01.2017г. между тях е бил сключен договор за покупко-продажба, обективиран в нотариален акт за покупко-продажба на недвижими имоти № 2 от 17.01.2017 г., т. I, рег. № 29, нот.д. № 2/2017 г., с който ищецът е продал на ответницата процесния недвижим имот. С нотариален акт за учредяване на договорна ипотека върху недвижим имот № 70 от 24.03.2017 г., т. I, рег. № 411, нот.д. № 65/2017 г. имотът е бил ипотекиран от нея в полза на „Банка ДСК“ ЕАД за обезпечаване на задълженията й по договор за ипотечен кредит от 22.03.2017г., с който й е бил отпуснат кредит в размер на 93 700 лева със срок на изплащане 300 месеца. В първото съдебно заседание пред първоинстанционния съд ищецът е признал, че му е била предоставена част от сумата по отпуснатия на ответницата ипотечен кредит. На 28.02.2023г. ответницата, чрез пълномощника си адвокат Таня Чечкова, е предявила против ищеца иск за определяне на местоживеенето, упражняването на родителските права, 2 режима на лични отношения и издръжката на малолетното дете Калоян Александров Г.. В исковата молба е посочено, че в началото на 2017г. ответникът й сподЕ.л, че има сериозни финансови проблеми и му трябват над 130 000 лева. Предложил да й прехвърли правото на собственост върху къщата си в гр. Първомай, след което ответницата изтеглила кредит в размер на 94 000 лева, обезпечен с ипотека на къщата, а средствата предоставила на него. Към 2017г. против ищеца е било образувано изпълнително дело № 20128200400522 по описа на ЧСИ Тодор Луков, рег. № 820 на КЧСИ, с предмет: публично общинско вземане за данък, както и изпълнително дело № 16110000141/2011 г. по описа на ТД на НАП Пловдив с предмет: публични задължения за здравни и социални осигуровки, данъци и глоби.

Съдът е приел, че представената по делото искова молба, по която е било образувано по гр.д. № 3058/2023 г. по описа на Районен съд – Пловдив, IV бр.с., съставлява начало на писмено доказателство по смисъла на чл.165, ал.2 от ГПК, създаващо вероятност за наличие на симулация при сключване на оспорената сделка. В същата не се съдържа пряко изявление на ответницата, че процесната покупко-продажба е симулативна, но с оглед изложените обстоятелства за причината за прехвърляне на собствеността, може да се приеме, че представлява индиция за привидност на сделката. За ирелевантно е счетено обстоятелството, че исковата молба е подписана от пълномощник на ответницата, доколкото законът не забранява документът, имащ характер на начало на писмено доказателство, да изхожда от упълномощено от страната лице. В случая пълномощникът е бил упълномощен да подаде исковата молба, в която се съдържа изявлението, следователно същото обективира именно волята на ответницата. При наличие на начало на писмено доказателство свидетелски показания за установяване на симулацията съгласно чл. 165, ал. 2 от ГПК са допустими. Според съда обаче от събраните по делото доказателства не може да се направи извод, че сключената между страните сделка е привидна. За да се приеме, че е налице симулация, е необходимо да се установи, че договарящите от самото начало са били с ясното съзнание, че не желаят правните последици на сделката, като само се създава привидна обвързаност между тях пред трети лица, а в случая това не се установява. Показанията на свидетеля Д. А., който единствен от разпитаните свидетЕ. засяга въпроса за евентуална симулация, не са достатъчно убедителни, за да се проведе чрез тях пълно и главно 3 доказване на исковата претенция. Показанията са твърде пестЕ.ви и общи, в тях липсва каквато и да е било конкретика по отношение на точните уговорки и изявления на страните в насока, че не са желаЕ. постигането на прехвърлителния ефект от сделката- нито че ищецът е заявил, че в техните отношения той ще продължи да е собственик, нито че ответницата се е съгласила да не придобива правото на собственост. На следващо място съдът е посочил, че показанията на посочения свидетел се отнасят за период от няколко месеца преди сключване на сделката, като липсват доказателства тази уговорка да е била още валидна към датата на сключване на договора за покупко-продажба, а е напълно възможно страните да са променили намерението си до момента на сделката. Свидетелят също така обяснява нуждата от прехвърляне на собствеността с опасността имотът да послужи за удовлетворяване на кредиторите на ищеца, а не с възможността за отпускане на кредит за погасяване на задълженията на ищеца и ипотекиране на имота като обезпечение, в каквато насока са твърденията в исковата молба. Съдът е посочил, че за действителността на договора може да се съди и от факта, че към датата на сключването му страните са имали отношения, аналогични на съпружеските, което прави вероятно и логично намерението им за действително прехвърляне на правото на собственост на ответницата, на която ищецът е имал доверие, като по този начин от една страна ще бъде препятствана възможността за принудително изпълнение върху имота, а от друга страна същият ще остане и за в бъдеще за тяхно общо ползване.

Твърденията, че ответницата не е владяла имота, които по принцип могат да бъдат косвено доказателство за привидността на сделката, са категорично оборени от показанията на свидетЕ.те Г. и Нейчева, които потвърждават, че ответницата е живяла там, в т.ч. след раждането на детето, когато собствеността вече й е била прехвърлена, като дори след раздялата й с ищеца е влязла в къщата, разбивайки вратата, като по този начин е демонстрирала собственическите си права. Фактът, че ответницата не е открила партиди за ток и вода, не е решаващ в случая, доколкото между страните няма спор, че тя не живее и не ползва имота. Относно плащането на цената по делото липсват доказателства, които да оборват изявлението на ищеца, обективирано в процесния нотариален акт, че тя е платена предварително, като в тази връзка отново следва да се отчетат близките семейни отношения между страните, както и последващото предоставяне на ищеца на парични средства от 4 ипотечния кредит, което обстоятелство същият признава. За недоказани са приети твърденията на ищеца за наличие на уговорка по смисъла на чл. 209 от ЗЗД за обратно изкупуване на имота след изплащане на кредита, тъй като не се установяват с никакви доказателства по делото.

В касационната жалба срещу така постановеното решение се излагат доводи, че съдът неправилно е преценил събраните по делото доказателства и установените посредством тях факти, за да приеме за неоснователен иска за прогласяване на нищожността на сделката като сключена при абсолютна симулация.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 от

ГПК, обосновавайки основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК, касаторът твърди, че с решението въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по следните въпроси- 1.Следва ли съдът при иск по чл. 17 ЗЗД за установяване абсолютна симулация на договор за покупко-продажба да разгледа и цени събраните в хода на делото косвени доказателства в тяхната съвкупност и да ги кредитира като верига, доказващи основния факт? 2. Как следва да се цени писмено изявление на страната, направено пред държавен орган за неизгоден за нея факт, служещо за “начало на писмено доказателство“ по смисъла на чл. 165, ал. 2 ГПК? 3. Как следва да се установи субективният факт- отношението на страните към конкретния правен резултат, по предявен иск за установяване на абсолютна симулация по чл. 17 ЗЗД? По тези три въпроса се твърди, че са били разрешени от въззивния съд в противоречие с казуалната практика на ВКС. 4. Длъжен ли е съдът служебно да следи за нищожността на правни сделки, които са от значение за решаване на правния спор или следва да се произнесе по въпроса за нищожността само ако заинтересованата страна е направила възражениe за нищожност? По този въпрос се твърди, че е бил разрешен в противоречие със задължителната практиката на ВКС, обективирана в ТР №1/2020 от 27.04.2022 г. по т.д. №1/2020 г. на ОСГТК.

Иска се допускане на касационно обжалване на въззивното решение и при условията на чл.280, ал.2, пр.3 от ГПК поради очевидната му неправилност.

Според настоящия състав на съда не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

5

Съгласно разпоредбата на чл.280, ал.1 от ГПК на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е:1.решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд; 2. решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз; 3. от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, а съгласно ал.2 на същата разпоредба независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност.