Решение № 890 от 28.02.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 890 гр. Пловдив, 28.02.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, ХХІІІ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на тридесети януари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Крум Б. Гечев при участието на секретаря Марина М. Кънева като разгледа докладваното от Крум Б. Гечев Гражданско дело № 20235330103511 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 235 и сл. ГПК.

Образувано е по искова молба на Р. Д. Й., с ЕГН: ********** от с. М., общ. М., чрез адв. С. Н. от АК – П. против „Креди Йес“ ООД, с ЕИК: BG 200 688 545, със седалище и адрес на управление: гр. Хасково, ул. „Лозарска“ № 12, с която е предявен установителен иск с правно основание чл. чл. 124, ал.1 ЗПК, вр. чл. 21, ал. 1 ЗПК и чл. 26, ал.1, предл. 2 ЗЗД, с който се иска да бъде прогласена за нищожност клаузата, обективирана в чл. 8 от сключения между страните Договор за паричен заем № ***/**** г. поради противоречие с добрите нрави.

Ищцата излага, че между нея и „Креди Йес“ ООД е сключен Договор за паричен заем № ***/**** г., по силата на който на ищцата е предоставен финансов ресурс в размер на 400 лева, при месечен лихвен процент на заема – 3.340 % и ГПР – 49, 101%.

Твърди се, че съгласно разпоредбата на чл. 6 от Договора същият следва да бъде обезпечен с гарант/и, отговарящ/ и на условията по чл.10, ал.2, т. 1 от Общите условия към договора за заем и с още едно от посочените подолу обезпечения по избор на заемателя: 1. Ипотека върху недвижим имот, съгл.чл.10, ал.2, т.З от Общите условия, 2. Особен залог върху движимо имущество, съгл.чл.10, ал.2, т.2 от Общите условия. 3. Банкова гаранция, съгл.чл.10, ал.2, т.4 от Общите условия, 4. Ценна книга издадена в полза на 1

Заемателя.”

Излага се още, че според чл. 8 от Договора - „С подписването на настоящия Договор, Заемателя декларира, че му е извиегно и се счита за уведомен, че в случай, че Заемателя не предостави договореното в чл.6 от настоящия Договор в тридневен срок от сключването му или предоставеното обезпечение не отговаря на условията, посочени в чл.10, ал.2, т.1 и т.4 от Общите условия към договора за заем, Заемателя дължи на Заемодателя неустойка в размер на 284, 51 лева, с начин па разсрочено плащане подробно посочен в Погасителния план към настоящия договор за заем.” Ищцата твърди, че е усвоила изцяло заемната сума, но не дължи плащане на неустойка за непредставено обезпечение по чл. 8 от Договора, доколкото клаузата е нищожна поради противоречие с добрите нрави, доколкото предвидената неустойка в размер на 284, 51 лева е загубила присъщите за неустойката обезщетителна функция, доколкото тя е над 50% от заетата сума в размер на 400 лева, без да зависи от вредите от неизпълнението на договорното задължение и по никакъв начин не кореспондира с последици от неизпълнението. Заемодателят не е търсил обезпечение на вземанията си по договора за кредит, тъй като обезщетението не служи за обезпечаване на изпълнение на задължението за погасяване па главницата и договорната лихва по дълга, а за неизпълнено условие за отпускане на кредита. Поради изложеното се предявява исковата претенция за прогласяване нищожност на тази клауза. Претендира се присъждане на разноски по реда на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдВ.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил писмен отговор на исковата молба от страна на ответника - „Креди Йес“ ООД. В отговора се твърди, че депозираната искова молба нередовна, доколкото не отговаря на изискванията на чл. 127, ал. 1, т. 2 ГПК. Излага се, че към исковата молба няма липсва приложен подписан от ищеца Договор за паричен заем с погасителен план и ОУ към него или заверен препис от същите. В условията на алтернативност се поддържа становище за неоснователност на исковата претенция.

Съдът, като съобрази събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Районен съд – Пловдив е сезиран с положителен установителен иск с правно основание чл. 124, ал.1 ЗПК, вр. чл. 21, ал. 1 ЗПК и чл. 26, ал.1, предл.

2 ЗЗД.

По предявените установителни искове съдът дължи произнасяне по релевираните от ищеца основания за недействителност на посочената клауза на основанията, изложени в исковата молба, с която е отправено искане до съда за установяване недействителността на клаузата за неустойка на няколко самостоятелни основания.

От събраните по делото доказателства се установява, че между страните е сключен Договор за паричен заем № ***/**** г., по силата на който ответникът е предоставил на ищеца сумата от 400 лв. срещу насрещното задължение на последния – кредитополучател, да върне сумата от общо 444, 2

49 лв. на 27 седмични вноски, всяка в размер от 16, 46 лв., с падеж на първата вноска на 06.02.2023г. и падеж на последната вноска на 07.08.2023г. Към договора е представен и погасителен план, обективиран в приложение, неразделна част от договора. Установен е месечен лихвен процент от 3, 340 % и годишен процент на разходите от 49, 101 %.

В клаузата на чл. 6 от Договора страните са уговорили, че заемателят поема задължение да представи обезпечение на договора – гарант, отговарящ на условията, установени в чл. 10, ал. 2, т. 1 от Общите условия и още едно от следните обезпечения: ипотека върху недвижим имот съгласно чл. 10, ал. 2, т.

3 от Общите условия, особен залог върху движимо имущество съгласно чл.

10, ал. 2, т. 2 от Общите условия, банкова гаранция съгласно чл. 10, ал. 2, т. 4 от Общите условия и ценна книга, издадена в полза на заемодателя.

В клаузата на чл. 8 от Договора е уговорена неустойка за неизпълнение на това задължение в размер на сумата от 284, 51 лв., която се заплаща разсрочено съобразно погасителния план към договора.

Договорът между страните е сключен при отнапред установени от кредитодателя Общи условия, като страните не спорят, че последните са неразделна част от условията на договора.

Следва да се пристъпи към разглеждане на първото, посочено от ищеца основание за недействителност на клаузата за неустойка, а именно – поради установяването й в противоречие с добрите нрави.

В клаузата на чл. 8, ал. 1 от Договора е уговорена неустойка за неизпълнение на задължението за осигуряване на обезпечение на договора в размер на сумата от 284, 51 лв., която се заплаща разсрочено, заедно с всяка от погасителните вноски.

По своята правна природа неустойката представлява форма на договорна отговорност. Тя служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, чийто размер е предварително определен от страните.

Поначало функциите на установена между страните неустоечна клауза са обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. В този смисъл съдът съобрази и задължителните за съдилищата разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, в мотивите на което е прието, че като клауза, уговорена в договора, неустойката е проявление на принципа на автономия на волята в частното право (чл. 9 ЗЗД). В посоченото решение е прието, че неустойката следва да се приеме за нищожна, ако единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.

Посочено е, че условията и предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка произтичат от нейните функции, както и от принципа за справедливост в гражданските и търговските правоотношения. Преценката за нищожност на неустойката поради накърняване на добрите нрави следва да се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора, а не към последващ момент, като могат да бъдат използвани някои от следните примерно изброени критерии: 1. естеството им на парични или на непарични и размерът на задълженията, изпълнението на които се обезпечава с 3 неустойка; 2. дали изпълнението на задължението е обезпечено с други правни способи-поръчителство, залог, ипотека и др.; 3. вид на уговорената неустойка (компенсаторна или мораторна) и вида на неизпълнение на задължението - съществено или за незначителна негова част; 4. съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнение на задължението вреди.

В настоящия случай неустойката е предвидена за неизпълнение на задължението на заемополучателя да осигури обезпечение на отговорността си към кредитора за заплащане на главното задължение по установения от заемодателя начин в чл. 6, ал. 1 от Договора във вр. с чл. 10 от Общите условия. Следователно задължението за заплащане на неустойка е уговорено като обезпечение за изпълнението на поетото в договора задължение за осигуряване на обезпечение на главното задължение на кредитополучателя да върне предоставената му в заем сума в срок, ведно с установеното възнаграждение на кредитора.

Така установеното задължение не може да се характеризира като неустоечна клауза, доколкото не изпълнява присъщите на неустойката функции за обезпечение изпълнение на задължението и обезщетение на вредите от неизпълнение на последното. Освен типичната обезпечителна и обезщетителна функция, на неустойката може да има и санкционен характер.

В случая неустойката е уговорена с оглед санкциониране на заемателя за виновното неизпълнение на договорното задължение за предоставяне на обезпечение. Задължението за осигуряване на обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем.

Предоставянето на обезпечение представлява допълнителна гаранция на кредитора за точното удовлетворяване на вземането му. Уговаряне на неустойка за неизпълнение на това задължение с фиксиран размер, чиято стойност е по-висока от установеното договорно възнаграждение, съдът намира за установено в разрез с добрите нрави. Това задължение всъщност съставлява скрито под формата на неустойка допълнително възнаграждение за кредитодателя, т.е. последното е установено в противоречие с разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК.

Този извод на съда – че с клаузата за неустойка, всъщност е предвидено допълнително възнаграждение за кредитора, се подкрепя и от начина, по който е установено това задължение, тъй като договора е предвидено неустойката да се заплаща на вноски подобно на главницата и възнаградителната лихва.

По така изложените съображения клаузата, установяваща задължение за заплащане на неустойка, с което задължение разходите по кредита се увеличават, чрез добавяне на допълнително възнаграждение за кредитора, е нищожна, поради установяването й в противоречие с добрите нрави.

Предвид гореизложеното, съдът намира, че предявеният иск за установяване недействителността на клаузата на чл. 8, ал. 1 Договора, поради установяването й в противоречие с добрите нрави е основателен, поради 4 което не следва да се пристъпва към разглеждане на останалите посочени от ищеца основания за недействителност на тази клауза.

При този изход на правния спор и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищеца следва да бъдат присъдени сторените от последния разноски, които видно от представения по делото списък по чл. 80 ГПК възлизат в размер на сумата от 50 лева за заплатена държавна такса.

В производството по делото ищецът е защитаван на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв от адв. С. Н., като съобразно Договор за правна защита и съдействие / л. 8/, е договорено възнаграждение при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 Закон за адвокатурата. По отношение на размера на хонорара, който следва да се определи в полза на адв. Н., съдът счита за нужно да акцентира върху следното: съобразно изричните разяснения, дадени в Решение на СЕС от 23.11.2017г. по съединени дела C ‑427/16 и C‑428/16 (постановено по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд), установените размери на минималните адвокатски възнаграждения в Наредбата и необходимостта от присъждане на разноски за всеки един от предявените искове, не са обвързващи за съда.

Посочено е, че освен до икономически необоснован и несправедлив резултат, директното прилагане на Наредбата във всички случаи води до ограничаване конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, § 1 ДФЕС. Посочените постановки са доразвити с постановеното Решение по дело C‑ 438/ 22 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд.