Решение № 126 от 08.01.2020, Софийски градски съд

Р Е Ш Е Н И Е

№ .........

08.01.2020г., гр. София

В ИМЕТО НА

НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-В въззивен състав, в публично заседание на единадесети декември две хиляди и деветнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА

ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА ТОНЕВА

Мл. съдия ГАБРИЕЛА ЛАЗАРОВА при секретаря

Антоанета Луканова, като разгледа докладваното от съдия Тонева гр.дело № 1401 по описа за 2019 година, за да постанови решение, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

С решение № 531136 от 10.11.2018г. по гр.д. № 13803/2018г. Софийски районен съд, 74 състав признал за установено по предявените установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 150 ЗЕ и чл.

86, ал 1 ЗЗД, че Е.К.Н., ЕГН **********, дължи на „Т.С.” ЕАД, ЕИК ******, сумата 650.40 лв. за доставена и незаплатена топлинна енергия за периода 01.05.2014г.

– 30.04.2015г., ведно със законната лихва от датата на депозиране на заявление по чл. 410 ГПК – 23.11.2017г., до окончателното плащане, както и сумата 160.23 лв. – мораторна лихва за забава за периода 16.09.2015г. – 14.11.2017г. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответницата е осъдена да заплати на ищеца сумата 750 лв. - разноски за заповедното и за исковото производство. Решението е постановено при участието на трето лице помагач на страната на ищеца - „Т.с.“ ЕООД.

Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответницата Е.К.Н., която го обжалва изцяло с оплаквания за неправилност - неправилно приложение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. На стр. 2 от атакуваното решение съдът приел за доказателство за собственост на имота нотариален акт от 22.11.2017г., който очевидно бил извън процесния период, и следователно не било доказано право на собственост или вещно право на ползване за процесния период. Неправилно СРС не се съобразил с константната съдебна практика относно тригодишната давност. Задълженията за топлинна енергия били периодични и за тях се прилагал тригодишният давностен срок по чл. 111, б.

„в“ ЗЗД, а по силата на чл. 119 ЗЗД с погасяването на главните вземания се погасявали и вземанията за лихви. Неправилно също първоинстанционният съд приел, че заключенията на СТЕ и ССЕ не са оспорени, след като това било направено с нарочни становища. Експертизите бил изготвени въз основа на непредставени по делото документи и не следвало да се кредитират. Абсурдно било, че делото е с участието на „Т.с.“ ЕООД, след като това дружество нямало никакво участие.

Освен това с решение № 4777/13.04.2018г. на ВАС по адм.д. № 1372/2016г. се отменяла методиката за дялово разпределение, което означавало, че начислението на ТЕ до момента е било погрешно. Съдът неправилно приел дължимост на лихвите, след като ищецът не ангажирал доказателства относно датата на публикуване на сумите в сайта на дружеството, респ. не установил изпадането в забава на ответника за този период. Със суми за връщане от изравнителни сметки от ищеца били прихванати суми от изравнителни сметки към други фактури, вземанията по които не били ликвидни, и без по делото да са представени доказателства за съгласие на ответницата за прихващане. Ищецът не ангажирал и доказателства за изправността на уредите, чрез които се е измервала ТЕ в процесния период, както и доказателства за отчитане на индивидуалните разпределители или за пречки за отчет. Моли съда да отмени атакуваното решение и вместо това постанови друго, с което да отхвърли предявените искове. Претендира разноски за настоящата инстанция, както и присъждане на адвокатско възнаграждение на пълномощника й на основание чл. 38, ал. 2 вр. ал. 1 т. 2 ЗА.

Въззиваемата страна „Т.С.” ЕАД не е депозирала отговор на жалбата в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК и не взема становище по същата.

Третото лице помагач на ищеца – „Т.С.”

ЕООД, не взема становище по жалбата.

Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна, в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

За да се произнесе по основателността на жалбата, Софийски градски съд като въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства съобразно чл. 235, ал. 2 и 3 и чл. 12 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи, при което намира за установено следното:

Първоинстанционният съд е бил сезиран с обективно кумулативно съединени положителни установителни искове: с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД за сумата от 650.40 лв. – главница, представляваща цена на доставена топлинна енергия в топлоснабден имот в гр. София, с аб. № 349634, за периода 01.05.2014г. - 30.04.2015г., и с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 160.23 лв., представляваща лихва за забава в плащането на главницата за периода 16.09.2015г.

- 14.11.2017г.

Претендирана е и законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявление по чл. 410 ГПК – 23.11.2017г., до изплащане на вземането. За сумите е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по гр.д. № 82877/2017г. на СРС, 74 състав.

С отговора на исковата молба, депозиран в срока по чл. 131 ГПК, ответницата е оспорила предявените искове с редица възражения, част от които се поддържат и във въззивната жалба - за липса на договорно правоотношение между страните; за липса на доказателства за доставеното количество ТЕ, за редовността на уредите за отчет и за извършен реален отчет на ИРРО в имота. Релевирано е и евентуално възражение за погасяване по давност на част от вземанията за главница и лихви.

Акцесорната претенция е оспорена единствено с възражение за недължимост предвид недължимостта на главницата и евентуално – като погасена по давност. Искала е от съда да отхвърли предявените искове.

Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г., ОСГТК на ВКС).

Атакуваното решение е валидно и допустимо. Възражението на длъжника срещу издадената заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК за исковите суми е постъпило в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК, а установителните искове са предявени в срока по чл. 415, ал. 1 /сега ал. 4/ ГПК и исковете са допустими. С оглед релевираните в жалбата непреклудирани доводи решението следва да бъде потвърдено по следните съображения:

Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ в относимата му за спора редакция, всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за дялово разпределение по чл. 140, ал.

1, т. 2 на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинна енергия при условията и по реда, определени в съответната наредба по чл. 36, ал. 3.

Според чл. 150, ал. 1 ЗЕ, продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие на клиенти на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от КЕВР, в които се определят правата и задълженията на топлопреносното предприятие и на клиентите; редът за измерване, отчитане, разпределение и заплащане на количеството топлинна енергия; отговорността при неизпълнение на задълженията; условията и редът за включване, прекъсване и прекратяване на топлоснабдяването; редът за осигуряване на достъп до отоплителните тела, средствата за търговско измерване или други контролни приспособления и пр. Според изричната разпоредба на чл. 150, ал. 2 ЗЕ, Общите условия влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от клиентите.

Според задължителните разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 2/17.05.2018г. по тълк.д. № 2/2017г. на ОСГК на ВКС, правоотношението по продажба на топлинна енергия за битови нужди е регламентирано от законодателя в специалния ЗЕ като договорно правоотношение, произтичащо от писмен договор, сключен при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от Комисията за енергийно и водно регулиране (КЕВР) (чл. 150, ал. 1 ЗЕ). Писмената форма на договора не е форма за действителност, а форма за доказване. Съгласно чл. 149 и чл. 150 ЗЕ страна (купувач) по договора за продажба на топлинна енергия за битови нужди е клиентът на топлинна енергия за битови нужди, какъвто е и „битовият клиент”, който според легалното определение в т. 2а от § 1 ДР ЗЕ (ДВ, бр. 54 от 17.07.2012г.) е клиент, който купува енергия за собствени битови нужди. Присъединяването на топлофицирани жилищни сгради с изградени инсталации към топлопреносната мрежа, както на заварените от ЗЕ, така и на новоизградените сгради, се извършва въз основа на писмен договор (чл. 138, ал. 1 ЗЕ и чл. 29 - чл. 36 Наредба № 16-334 от 06.04.2007г. за топлоснабдяването) със собствениците или титулярите на вещното право на ползване върху топлоснабдените имоти в сградите, които поради това са посочените от законодателя в чл. 153, ал. 1 ЗЕ клиенти на топлинна енергия за битови нужди, дължащи цената на доставената топлинна енергия по сключения с топлопреносното предприятие договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично известни общи условия. Предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи условия на топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна енергия те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет - доставка на топлинна енергия за битови нужди (чл. 153, ал. 1 ЗЕ) и дължат цената на доставената топлинна енергия. Клиенти на топлинна енергия за битови нужди могат да бъдат и правни субекти, различни от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, ако ползват топлоснабдения имот със съгласието на собственика, респективно носителя на вещното право на ползване, за собствени битови нужди, и същевременно са сключили договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за този имот при публично известните общи условия директно с топлопреносното предприятие.

В случая, противно на поддържаното от въззивницата, по делото е установено по безспорен начин от приетия нотариален акт № 197/22.11.2011г., че в процесния период същата е била собственик на процесния имот с аб. № 349634. Не е било спорно и по делото се установява, че сградата, в която се намира процесният имот, е присъединена към топлопреносната мрежа. Относимите към процесния период Общи условия на ищеца от 2014г. са публикувани във вестник „24 часа”, в брой от 10.02.2014г., и същите са влезли в сила с изтичане на 30 дни от публикацията.

Ответницата не твърди и не установява да е подала заявление по реда и в срока по чл. 150, ал. 3 ЗЕ, с което да е предложила специални условия, нито да е сключено допълнително писмено споразумение между нея и ищеца, поради което същата е обвързана от влезлите в сила ОУ на договора. Поради това ответницата, в качеството й на собственик на топлоснабдения имот, е клиент на топлинна енергия за битови нужди и дължи цената на доставената в имота ТЕ. Нещо повече – в случая по делото е прието и заявление-декларация, видно от което на 27.02.2012г. ответницата е поискала да бъде открита партида на нейно име за имота с аб. № 349634.

Въззивният съд намира за неоснователни и доводите в жалбата във връзка с отчитането на доставената в имота топлинна енергия и установяването на нейното количество.

Съгласно

ЗЕ в относимата му за спора редакция, разпределението на топлинната енергия в сграда - етажна собственост се извършва по система за дялово разпределение – чл. 139, ал. 1 ЗЕ. Начинът за извършване на дяловото разпределение е регламентиран в чл. 139 - чл. 145 ЗЕ и в подзаконовите актове по прилагането му. Общото консумирано количество топлинна енергия в сграда - етажна собственост, присъединена към една абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, се разпределя на ТЕ за горещо водоснабдяване и ТЕ за отопление, а ТЕ за отопление от своя страна – на ТЕ за отопление на имот, ТЕ, отдадена от сградна инсталация и ТЕ от отоплителните тела в общите части на сградата. Според чл. 143, ал. 3 ЗЕ, ТЕ, отдадена от сградна инсталация се разпределя между всички клиенти пропорционално на отопляемия обем на отделните имоти по проект. Съгласно легалната дефиниция в § 1, т. 38 ЗЕ, „отопляем обем на имот” включва обема на всички собствени и/или ползвани от абоната помещения и съответните припадащи се части от общите части на сградата, предвидени за отопление по проект.