Решение № 785 от 20.07.2024, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№ 785 гр. София, 03.07.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 2-РИ ГРАЖДАНСКИ, в публично заседание на пети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Иво Дачев

Членове:

Мария Георгиева

Асен Воденичаров при участието на секретаря Красимира Г. Георгиева като разгледа докладваното от Иво Дачев Въззивно гражданско дело № 20241000500692 по описа за 2024 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и следв. от ГПК.

С решение № 271 от 16.01.2024 г., постановено по гр. д. № 3140/2023 г. на СГС, Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на ищеца И. И. В. на основание чл. 2, ал. 1, т. 3, предл.1-во от ЗОДОВ сумата 15 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди, произтичащи от незаконно повдигнато и поддържано обвинение в извършване на престъпление по чл. 194, ал.1, вр. чл.20, ал.2 НК, по което ищецът е оправдан с влязла в сила присъда № 373514 от 28.03.2018 г., постановена по н.о.х.д. № 16501/2013 г. на СРС, както и сумата 1300 лв. - обезщетение за имуществени вреди на същото правно основание за платено адвокатско възнаграждение по договори за процесуално представителство от 10.10.2012 г. и от 27.10.2016 г. за правната защита в посоченото наказателно производство, ведно със законна лихва върху сумите, считано от датата на влизане в сила на оправдателната присъда на 10.11.2022 г. Със същото решение искът за разликата над 15 000 лв. до пълния предявен размер от 30 000лв. е отхвърлен, като неоснователен.

Недоволни от така постановеното решение са останали и двете страни, които в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК го обжалват с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон.

Ищецът И. В. обжалва решението в частта, в която искът за 1 неимуществените вреди е отхвърлен за разликата до пълния предявен размер от 30 000 лв. като поддържа, че неправилно, в нарушение на материалноправната норма на чл. 52 ЗЗД, макар да бил установен целият фактически състав на чл. 2, ал.1, т.3 ЗОДОВ, включително тежките последици от воденото срещу него наказателно производство, което оказало влияние върху личния му живот и професионалната му реализация, съдът е отхвърлил иска до пълният му предявен размер. Моли решението в обжалваната част да бъде отменено, а искът за неимуществените вреди – уважен изцяло.

Прокуратурата на Република България обжалва решението в осъдителните му части. Изложени са съображения, че пред първата инстанция не са били представени годни доказателства, които да установяват действително търпените от ищеца вреди като пряк и непосредствен резултат от повдигнатото му обвинение. Относно присъдената сума в обезщетение на неимуществените вреди се сочи нарушаване принципа на справедливост, закрепен с чл. 52 ЗЗД, доколкото присъденият размер на обезщетението не съответства на претърпените вреди и в този смисъл се явява прекомерен.

Относно присъдената сума от 1300 лв. за адвокатско възнаграждение за процесуално представителство пред СГС са наведени аргументи, че същото не съответства на фактическата и правна сложност на делото. Искането към въззивния съд, поддържано от прокурора в съдебно заседание, е да бъде намален размерът на присъдените обезщетения.

Страните взаимно оспорват жалбите си.

Софийският Апелативен съд, като взе предвид събраните доказателства по делото и изложените от страните доводи и възражения в пределите на правомощията си по чл. 269 ГПК, приема от фактическа и правна страна следното:

Предявени са искове с правно основание чл. 2, ал.1 , т.3 от ЗОДОВ от И.

В. срещу Прокуратурата на Република България, съответно за заплащане на сумата от 30 000 лв., представляваща обезщетение за претърпените неимуществени вреди вследствие на воденото срещу ищеца наказателно производство, по което е бил привлечен като обвиняем и по което е бил оправдан, както и за заплащане на сумата от 1300 лв. - обезщетение за имуществените вреди от същото незаконно обвинение, изразяващи се в направени разходи за адвокатско възнаграждение за процесуално представителство пред две съдебни инстанции.

От фактическа страна не се спори, а и при съвкупна преценка на събраните по делото доказателства се установява, че досъдебно производство № ЗМ-3306/2005 г. по описа на 03 РУ-СДВР, пр. пр. 61219/2005 г. по описа на СРП, е образувано на 06.12.2005 г. за това, че на 29.11.2005 г. около 00:45 часа в гр. София, от денонощен магазин „Волтрон“ на бул. „Александър Стамболийски" №186, са отнети чужди движими вещи (хранителни стоки) от владението на П. В. М. - продавач консултант в магазина, без негово съгласие с намерението противозаконно да се присвоят - престъпление по чл. 195, ал.1, т.5, вр. чл. 194, ал.1 от НК. Видно от приетия протокол за разпит на 24.01.2006 г. ищецът И. В. е разпитан в качеството му на уличено лице, с което му е 2 повдигнато обвинение за така извършеното престъпление. С Постановление от 24.01.2006 г. на В. е определена мярка за неотклонение „парична гаранция“ в размер на 50 лева.

С Постановление от 16.02.2006 г. воденото срещу ищеца И. В. дознание ЗМ-3306/2005 г. по описа на 03 РУ-СДВР е преобразувано в предварително производство по сл. д. № 131/2006 г. по описа на Столична следствена служба, по което отново е привлечен като обвиняем с постановление от 17.11.2010 г.

Обвинителният акт е внесен от Софийска районна прокуратура в СРС на 09.02.2011 г. и въз основа на него е образувано н.о.х.д. № 2273/2011 г. на СРС, НО, 16 състав, което обаче с разпореждане на съдията-докладчик от 09.05.2011 г. е прекратено и делото е върнато на СРП за отстраняване на допуснати нарушения в досъдебното производство – индивидуализиране на вещите, които са предмет на престъплението, установяване на ЮЛ, претърпяло вреди от престъплението, привличане на В. като обвиняем при задължително участие на защитник.

С Постановление от 18.11.2011 г. ищецът И. В. отново е привлечен като обвиняем за описаното по-горе деяние. На 30.11.2011 г. Софийска районна прокуратура е внесла обвинителен акт против И. И. В. за престъпление по чл.

194, ал.1, вр. чл. 20, ал.2 от НК. Образувано е н.о.х.д. № 22917/2011 г. на CPC, НО, 16 състав, което с разпореждане на съдията - докладчик от 03.01.2012 г. отново е прекратено и върнато на СРП за отстраняване на допуснати нарушения в досъдебното производство.

На 08.07.2013 г. ищецът В. за пореден път е привлечен като обвиняем по горепосоченото наказателно производство. На 23.09.2013 г. Софийска районна прокуратура е внесла за трети път обвинителен акт против него и е образувано н.о.х.д. № 16501/2013 г. на СРС, НО, 16 състав. В съдебната фаза на производството пред Софийски районен съд са проведени общо 15 открити съдебни заседания в периода от 17.11.2014 г. до 28.03.2018 г., на които ищецът И. В. се е явявал лично. С Присъда № 373514 от 28.03.2018 г. постановена пон.о.х.д. № 16501/2013 г. по описа на СРС, НО, 16 състав, И. И. В. е признат за невиновен в извършването на престъплението по така повдигнатото му обвинение.

Срещу постановената присъда е подаден протест вх. № 1025854/ 10.04.2018 г. от СРП. С разпореждане от 13.09.2022 г. въззивният състав е насрочил делото за разглеждане в открито заседание, като е указал на подсъдимия да посочи, желае ли делото да продължи, въпреки изтеклата на 29.11.2020 г. абсолютна давност. С молба от 04.10.2022 г. И. В. е заявил, че желае наказателното производство да продължи. В хода на въззивното производство е проведено едно открито съдебно заседание на 10.10.2022 г., като с Решение № 716/10.11.2022 г., постановено по в.н.о.х.д. № 3607/2022 г. на СГС, НО, IV въззивен състав, е потвърдена оправдателната присъда, която е влязла в сила на 10.11.2022 г.

В приетата справка за съдимост от 31.03.2023 г. е отразено, че ищецът И.

И. В. е осъждан осем пъти за извършени от него умишлени престъпления, за които му е било налагано наказание „лишаване от свобода“: с присъда по 3 н.о.х.д. № 6652/2003 г. на СРС, с присъда по н.о.х.д. № 800/2004 г. на СРС, с присъда по н.о.х.д. № 8598/2003 г. на СРС и с присъда по н.о.х.д. № 10343/2006 г. на СРС, реабилитиран на основание чл.88а от НК от 11.09.2020 г., както и със споразумение по н.о.х.д. № 13596/2008 г. на СРС, със споразумение по н.о.х.д. № 9782/2008 г. на СРС, споразумение по н.о.х.д. № 2200/2010 г. и със споразумение по н.о.х.д. № 15793/2010 г. на СРС, реабилитиран на основание чл.88а от НК от 28.04.2022г. Видно от справката за пребиваване на лице в следствения арест, ищецът е бил задържан неколкократно, като последният му престой в ареста е продължил повече от шест месеца. Установява се от справката от Министерството на правосъдието, ГДИН, рег. № 4044/07.04.2023 г., че ищецът е пребивавал в местата за лишаване от свобода първоначално за срок от три месеца през 2004 г., след това за срок от шест месеца през 2006 г., през 2009 г. постъпил в затвора в гр.

София за изтърпяване на наказание „лишаване от свобода“ за срок от две години, след което е изтърпял общо наказание от още три години лишаване от свобода и е освободен през 2012 г.

От показанията на свидетелката П. Н. се установява, че познавала В. повече от 10 години. След като се запознали и заживели заедно, ищецът искал да започне нов живот, да си намери стабилна работа и да заживее спокойно със семейството си. Свидетелката сочи, че това дело се е отразило зле на психиката и емоционалното състояние на ищеца. Той се тормозел много и бил притеснен на всяко заседание, не спял. Много пъти било връщано това дело.

И. си търсел работа и искал да се внедри нормално в обществото, за да помага на детето си, което се родило през 2016 г. Ищецът имал проблеми със започване на работа, защото не можел да извади свидетелство за съдимост заради това дело. Според свидетелката ищецът се притеснявал, че делото продължавало изключително дълго. Опасявал се, че ще го осъдят за нещо, което не е извършил. Страхувал се, че ако го осъдят, няма кой да се грижи за детето му, което имало здравословни проблеми. Това влияело и на отношенията в семейството му, както и на тези с работодателите, изнервял се, ставал избухлив. От показанията на свидетелката се установява още, че докато се водело делото срещу ищеца, той имал планове да живее и работи в чужбина, но това нямало как да се случи, тъй като трябвало да се явява постоянно на съдебни заседания.

При така установената фактическа обстановка съдът намира от правна страна следното:

Предявеният иск за неимуществените вреди е частично основателен.

Формално са налице всички елементи от фактическия състав на чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ: срещу ищеца е било повдигнато обвинение в извършване на престъпление от общ характер, за което той е бил оправдан, в резултат на което са причинени вредоносни последици, които се намират в пряка причинна връзка с неправомерно образуваното и водено от Прокуратурата наказателно производство. Отговорността на държавата за причинените вреди е обективна, като извъндоговорният й характер – за непозволени действия – налага тя да бъде определена като форма на деликтната отговорност.

Разпоредбата на чл. 4 от ЗОДОВ, аналогично на чл. 51, ал. 1 от ЗЗД, 4 установява принципа на пълна обезвреда: на поправяне подлежат всички вреди от непозволеното увреждане, както имуществените, така и неимуществените, при това - както претърпените, така и онези, които неминуемо пострадалият ще търпи, ако са пряка е непосредствена последица от увреждането. Обезщетението за неимуществените от тях се определя от съда по справедливост, както предписва чл. 52 от ЗЗД, тъй като съгласно препращащата норма на § 1 от заключителните разпоредби на ЗОДОВ, за неуредените случаи се прилагат гражданските закони. Както това е прието в т.

II на Постановление на Пленума № 4/1968 г. на ВС, понятието справедливост в чл. 52 ЗЗД не е абстрактно, а винаги свързано и детерминирано от конкретните факти, от значение за спорното право. С решение № 480 от 23.04.2013 г. по гр. д. № 85/2012 г. на ВКС, IV г.о. и мн. др. е прието, че обезщетението за неимуществени вреди в хипотезата на чл. 2, ал. 1, т.3 от ЗОДОВ е за увреждане на неимуществени права, блага или правнозащитими интереси. Вредите се изразяват в нравствените, емоционални, психически терзания на личността, накърнената чест, достойнство, доброто име в обществото. Целта на обезщетението е да възстанови психическото и емоционално равновесие на пострадалото лице. Нормално е да се приеме, че по време на цялото наказателно производство лицето, обвинено в престъпление, което не е извършило, изпитва неудобства, чувства се унизено, а също така е притеснено и несигурно; накърняват се моралните и нравствените ценности у личността, както и социалното му общуване. Когато, обаче, лицето претендира вреди над обичайните, всички конкретно твърдени от него негативни последици, обуславящи завишен размер на обезщетението, следва да бъдат надлежно доказани.