Решение № 840 от 15.03.2022, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 840 гр. Пловдив, 15.03.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XXII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети февруари през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Людмила Людм. Митрева при участието на секретаря Величка Хр. Грабчева като разгледа докладваното от Людмила Людм. Митрева Гражданско дело № 20215330114954 по описа за 2021 година

Производството по делото е по реда на чл.124 и сл. ГПК.

Образувано е по искова молба от Д. Й. Т. срещу „Креди Йес“ ООД, с която са предявени обективно кумулативно съединени искове за прогласяване за недействителна клаузата за възнаградителна лихва и за клаузата за неустойка за неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение, предвидени в договор за паричен заем №***, поради непосочване на условията за прилагане на лихвения процент, нарушение по чл.11, ал.1, т.9 ЗПК, поради нарушение на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, както и поради противоречие на клаузите с добрите нрави .

Твърди се, че между страните е сключен паричен заем № ***, по който ответникът е заемодател, а ищецът заемател. По договора е предоставена на ищеца сума в размер на 500 лева. Предвидена е за целия срок на договора фиксирана лихва в размер на 77.79 лева.

Срокът на издължаване на кредита е 8 месеца. Посочен е месечен лихвен процент от 3.330 % и ГПР 47.751 %. Общо дължимата сума по договора била 577.79 лева. В договора, в чл.8, била уговорена неустойка за неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение във фиксиран размер от 374.21 лева. Излагат се доводи, че клаузите за възнагрдителна лихва и неустойка са недействителни, доколкото договорът не отговарял на изискванията на чл.11, ал.1, т.9 и т. 10 ЗПК. Лихвата била нищожна доколкото надхвърляла трикратния размер на законната лихва. В договора не бил посочен и начин по който е изчислен ГПР, наред с това ГПР надвишавал 50 %, което било основание за нищожност на договора на основание чл.19, ал.5 ЗПК. Недействителна сама по себе си е и клаузата за неустойка, която противоречала на добрите нрави и с нея се целяло заобикаляне на закона. С оглед изложеното са предявени исковете. Претендират се разноски.

В срока по чл.131 ГПК е постъпил отговор от ответника, с който се оспорва исковете по същество с излагане на подробни съображения. Счита, че договорът за заем е валидно сключен, както са валидно постигната и клаузите за възнаградителна лихва и неустойка.

Моли се за отхвърляне на исковете и присъждане на разноски.

1

Пловдивският районен съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Предявени са искове за прогласяване на недействителни клаузи от договор за кредит на основание чл.26, ал. 1, пр. и пр. 2 и пр.3 ЗЗД, поради противоречие със закона, поради противоречие с добрите нрави и заобикалящи закона.

За да бъдат уважени така предявените искове ищецът следва да установи, доводите си за недействителност на оспорваните клаузи. В тежест на ответника е да докаже валидно сключен договор за паричен заем и валидна клауза за възнаградителна лихва и неустойка за неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение, както и че в договора за кредит е предвидено съдържанието по чл.11, ал.1 т.9 и т. 10 от ЗПК.

С определение от 07.12.2021 г. като безспорно между страните е отделено, че са сключили договор за паричен заем № *** със съдържанието, посочено от ищеца в исковата молба и в допълнителната молба, в който е уговорена възнаградителна лихва във фиксиран размер от 77.79 лева и клауза за неустойка за неизпълнение на договорно задължение за предоставяне на обезпечение във фиксиран размер от 374.21 лева, която не формира ГПР.

Безспорно между страните е обстоятелството, че ответникът „Креди Йес“ ООД представлява финансова институции по смисъла на чл.3, ал.2 от ЗКИ, поради което може да отпуска заеми със средства, които не са набавени чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Това означава, че дружеството предоставя кредити, което го определя като кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4 ЗПК.

Безспорно между страните е обстоятелството, че ищецът е потребител по смисъла на чл.9, ал.3 ЗПК.

Предвид изложеното сключеният между страните договор за заем по своята същност е договор за потребителски кредит по смисъла на чл.9, ал.1 ЗПК, спрямо който са приложими разпоредбите на Закона за потребителския кредит.

По иска за недействително на клаузата за възнаградителна лихва:

Ищецът е изложил обстоятелства, че уговорената в договора за кредит възнаградителна лихва е недействителна, поради недействителност на целия договор, доколкото същия противоречи на закона, както и поради противоречие на добрите нрави.

В исковата молба са изложени обстоятелства и твърдения за недействителност на процесния договор за заем, поради липсата на реквизитите, предвидени в чл.11, ал.1, т.9, т.10 от ЗПК.

След изследване съдържанието на договора, съдът намира, че са спазени изискванията към съдържанието на договора за потребителски кредит, предвидени в цитираните разпоредби.

Видно от договора за заем от ***/л.6/, в чл.3, ал.7 е посочен фиксиран месечен лихвен процент по заема от 3.330 %, представляващ реквизит по чл.11, ал.1, т.9 ЗПК и доколкото е фиксиран за целия период от договора, не е необходимо да се посочват условията за прилагането му, доколкото такива условия няма.

Действително в договора няма отделно записване на общия размер на договорната лихва, но това не води до недействителност на договора. Такова самостоятелно изискване за съдържанието на договора за потребителски кредит не е предвидено в чл. 11 ЗПК или в друга разпоредба, към която да препраща гл. „Шеста – Недействителност на договора за потребителски кредит. Неравноправни клаузи“ от ЗПК. Освен това от договора става ясно какъв е общият размер на дължимата договорна лихва за целия срок на договора, а именно 77.79 лева /разликата между предоставения кредит в размер на 500 лева – чл.3, ал.1 и общо дължима сума по договора 577.79 лева – чл.3, ал.12, който размер е фиксиран за целия период на договора.

2

В чл.3, ал. 12 от договора е посочен общият размер на всички плащания по договора в размер на 577.79 лева, а в чл.3, ал.5 и годишния процент на разходите на заема 47.751 % – реквизити по чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. Обстоятелството дали така посочения ГПР в договора отговаря на действителния размер, както и какво включва същия по смисъла на чл.19, ал.1 ЗПК е относимо към разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК и касае действителността на клаузите за вземания, относими към ГПР и невключени в него, което не влече след себе си недействителност на целия договор. Също така обстоятелството дали предвидената в договора неустойка следва да бъде включена в ГПР е въпрос относим към действителността на тази клауза, а не на договора за кредит като цяло, което е предвидено изрично в разпоредбата на чл.19, ал.5 ЗПК, която е в смисъл, че вземанията, които следва да са включени в ГПР, но не са включени и с тях ГПР ще е повече от 50 % са недействителни.

Волята на законодателя е била именно това, което се разбира и от чл.19, ал.6 ЗПК, съгласно която при плащания по договори, съдържащи клаузи, които са обявени за нищожни по ал. 5, надвзетите средства над прага по ал. 4 се удържат при последващи плащания по кредита.

В договора не са посочени взетите предвид допускания на ГПР, доколкото, в случая ГПР е неизменен, формиран е от фиксирано вземане – възнаградителна лихва, което не се променя, при никакви условия, поради което не са посочени взети предвид допускания при изчисление на ГПР, доколкото такива няма.

Дори и да се приеме, че не е ясно защо ГПР е 47.751 %, ако в него е включена само възнаградителната лихва, то това по никакъв начин не заблуждава потребителя за параметрите на договора и задълженията му по него.

В договора ясно и недвусмислено е посочено, с фиксирани, неподлежащи на промяна, суми, какъв заем се отпуска, при каква възнаградителна лихва, каква неустойка, за какво и в какъв размер, които формират и общо дължимата сума по кредита. Други вземания по този договор няма. Тоест в договора няма никаква неяснота каква сума ще следва да връща длъжника по него, за да се чувства заблуден от посочения ГПР. Още повече, както беше посочено по-горе дали посочения размер на ГПР е правилно посочен е относимо към чл.19, ал.4 ЗПК и не води до недействителност на целия договор.

Наред с това клауза за ГПР, сама по себе си, не води до създаване на някакви задължения на потребителя. Клаузата за размера на ГПР е обвързана с други клаузи от договора, в които са предвидени вземания, които се включват ГПР, които именно клаузи създават задължения и за които именно следва проверка, дали отговарят на изискванията на чл.19, ал.4 ЗПК, а не клаузата за ГПР сама по себе си. Няма как разпоредбата, в която е посочен процент на ГПР да заблуждава потребителя, доколкото в договора са посочени всички параметри по него и какви са дължимите по него суми в общ размер и разбити по вид и размер. Предмет на самостоятелна преценка е недействителността на клаузата за неустойка.

Следва да се посочи, че в Закона за потребителския кредит лимитивно и изчерпателно са предвидени основанията за недействителност на договора за потребителски кредит и същите не могат да бъдат заменяни с други и да се тълкуват превратно и разширително, а именно, че при неправилно посочен ГПР да се счита, че договорът е недействителен като цяло, при положение, че има изрична разпоредба, която регламентира това, а именно чл.19, ал.4 ЗПК.

Предвид изложеното съдът намира, че е спазена и разпоредба по чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК – посочен е ГПР и общо дължима сума, съобразно допусканията при изчисление на ГПР.

Видно от представения от ищеца погасителен план, в него са посочени реквизитите по чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК, датата на всяка вноска, периодичността на плащанията, размер на вноската. В случая законът не изисква да се посочва отделно по размер вноската за главница и възнаградителна лихва. Съгласно самата разпоредба тази информация следва да се съдържа в погасителния план единствено при наличието на различни лихвени проценти, каквито не се установяват в случая.

3

Наред с това съдът не открива и неравноправен характер на клаузата за възнаградителна лихва. Същата е уговорена в договора в общ фиксиран размер от 77.79 лева при лихвен процент от 3.330 % месечно, при необезпечен кредит.

Съдът е запознат с практиката на ВКС, която указва в кои случаи възнаградителната лихва по договори за потребителски кредит е недействителна, а именно когато надхвърля два пъти законната лихва при обезпечени кредити и три пъти – при необезпечени кредити.

Следва да се посочи, че тази практика е формирана преди изменението на чл.19, ал.4 ГПК /в сила 23.07.2014 г./ и касае договори за кредит, сключени преди изменението.

Съгласно чл.19, ал.4 ЗПК /в сила 23.07.2014 г./ годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България.

Безспорно елемент от ГПР е възнаградителната лихва, която единствено в случая формира ГПР. Съгласно чл.19, ал.4 ЗПК е допустимо възнаградителната лихва дори да е 5 пъти по-голяма от законната лихва, ако е единственият разход по кредита. В процесния договор възнаградителната лихва е уговорено, съобразно законовия максимум – чл.19, ал.4 ЗПК.

Няма пречка страните да уговорят договорна надбавка в размер по-голям от законната лихва. В случая съдът намира, че уговорената възнаградителна лихва не противоречи на добрите нрави, до който извод достигна след преценка на конкретните данни по производството - срока на договора, размерът на кредита, размера на възнаградителната лихва спрямо размера на кредита и рискът от сделката, който носи кредитора, липсата на предоставено обезпечение, както и автономията на волята. Размерът на договорната лихва за целия период на договора е в размер на 77.79 лева, размерът на отпуснатия кредит е 500 лева, кредитът е отпуснат за срок от 8 месеца – не малък период от време, не е обезпечен, поради което съдът приема, че размерът на лихвата е съответен на насрещната престация на кредитора и на риска, който поема същият като небанкова институция, която се самоиздържа от собствената си печалба, която в случая не противоречи на принципа за справедливост и добросъвестност. Няма нарушение и на чл.19, ал.4 ЗПК, доколкото ГПР /в който е включен само възнаградителната лихва/ е в размер на допустимия от закона.