Определение № 904 от 24.03.2026, Върховен касационен съд

Личните данни в текста са заличени.

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 904 гр. София, 24.03.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

2-РИ СЪСТАВ, в закрито заседание на осемнадесети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Бонка Йонкова

Членове:

Петя Хорозова

Иванка Ангелова като разгледа докладваното от Иванка Ангелова Касационно търговско дело № 20268002900152 по описа за 2026 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Лечебно заведение – ГППМП „Дива мед“ ЕООД, чрез процесуален представител, срещу Решение № 436 от 09.06.2025 г. по в. гр. д. № 389/2025 г. на Окръжен съд – Бургас, с което след отмяна на Решение № 2358 от 11.11.2024 г. по гр. д. № 4606/2023 г. на Районен съд – Бургас е осъден настоящият касатор да заплати на В. А. В. сумата от 11 200 лв., представляваща сбор от 28 месечни наема в периода от 01.08.2020 г. до 30.11.2022 г., сумата от 3 920 лв., представляваща сбор от 8 месечни наема в периода от 01.12.2022 г. до 31.07.2023 г., както и сумата от 2 195,94 лв., представляваща мораторна лихва за периода от 16.09.2020 г. до 31.07.2023 г., ведно с лихва за забавено плащане, считано от 31.07.2023 г. - датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на дължимите суми.

В касационната жалба се поддържа, че атакуваното въззивно решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, с оглед на което се претендира неговата отмяната и отхвърляне на предявените искове, както и присъждане на направените разноски.

В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са формулирани следните правни въпроси, по отношение 1 на които се твърди, че са формирали правните изводи на въззивния съд и обуславят необходимостта от допускане на атакуваното решение до касационен контрол на основание чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, както и на самостоятелното основание по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК:

1. „Допусната ли е очевидна неправилност в обжалваното решение след като съдът отменя решението поради обстоятелството, че първоинстанционният съд прилага Тълкувателно решение № 1 от 27.04.2022 г. по тълкувателно дело № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС - приема договора за привиден ?“;

2. „Допусната ли е очевидна неправилност едностранното и непълно обсъждане от въззивния съд на събраните по делото доказателства, които са релевантни за спора при постановяване на съдебното решение и не посочването в какво се състои неправилността на първоинстанционното решение, както и не прилагайки Тълкувателно решение № 1 от 27.04.2022 г. по тълкувателно дело № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС ?“;

3. „Длъжен ли е съдът да следи за основания за нищожността на правни сделки извън направените такива от заинтересованата страна, които са от значение за решаване на правния спор, които произтичат от сделката и събраните по повод и противоречат на закона ?“;

4. „Дължи ли съдът служебна проверка за нищожност на договор от гледна точка на наличието на очевидно накърняване на добрите нрави ?“;

5. „Длъжен ли е съдът да приеме с решението си наличие на нищожност по чл.26, ал.1 ЗЗД - при наведено възражение за нищожност за противоречие на морала и добрите нрави на договор за наем на съсобствен имот, сключен между съпрузи ?“;

6. „Следва ли съдът да приеме и зачете волята на страните, че договорът се прекратява поради неплащане на наемната цена в срока, посочен в договора в него - в настоящия случай 15.02.2018 г.?“.

Първите два въпроса са отнесени към самостоятелното основание по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК за допускане на касационно обжалване.

По въпроси № 3, № 4 и № 5 се сочи наличието на допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, обоснована с твърдението за допуснато противоречие от въззивния съд с практиката на касационната инстанция, 2 намерила израз в: по въпрос № 3 – Тълкувателно решение № 1 от 27.04.2022 г. по тълкувателно дело № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС; по въпроси № 4 и № 5 - Тълкувателно решение № 1 от 27.04.2022 г. по тълкувателно дело № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС и Решение № 50217 от 09.11.2022 г. по гр. д. № 1201/2022 г. на ВКС, III г. о.; Въпрос № 6 е поставен в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК с твърдението, че отговорът по него е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.

Ответникът В. А. В., чрез процесуален представител, в законоустановения срок по чл.287, ал.1 ГПК представя отговор, с който изразява становище, че не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване, както и за неоснователност на касационната жалба. Претендира присъждане на направените разноски.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – изхожда от надлежна страна, подадена е в срока по чл. 283 ГПК и е насочена срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

За да достигне до обжалвания резултат Окръжен съд – Бургас е установил, че В. А. В. и Димитринка Станкова В.а са бивши съпрузи, притежаващи право на строеж в равни идеални части за построяването на сграда за медицински услуги със застроена площ от 58,50 кв. м., състояща се от лекарски кабинет, стоматологичен кабинет, манипулационна, склад, коридор и сервизни помещения, построена в УПИ XV - 176 в кв.12 по плана на гр. Бургас, кв.

„Сарафово“, както и че Димитринка В.а е управител на ответника - „Лечебно заведение – ГППМП „Дива мед“ ЕООД; На 30.12.2017г. В. А. В. сключва договор с ответното дружество, представлявано от В.а, по силата на който отдава под наем сградата за медицински услуги срещу месечен наем в размер на 1 000 лева за срок от една година; В чл.2, ал.2 е уговорено наемът да се заплаща до 15-то число на месеца, следващ текущия месец; Съгласно чл.13 от договора, ако ползването на имота продължи след изтичане на наемния срок със знанието и без противопоставянето на наемодателя, договорът се счита продължен за неопределен срок. За безспорно по делото е прието за установено, че ответното дружество използва процесното помещение и че е заплащало на наемодателя наем в размер на 80 лв. в периода от 01.01.2018г. до 30.11.2022г.

3

Като спорен е очертан от въззивния съд въпросът за дължимостта от страна на дружеството на разликата между изплатения и уговорения наем за периода от 01.08.2022 г. до 30.11.2022 г. и наем в размер на 500 лв. месечно за периода от 01.12.2022 г. до 31.07.2023 г. При произнасяне по спорния по делото въпрос Окръжен съд – Бургас, наред с останалите събрани по делото доказателства, е взел предвид и заключението по възложената и неоспорена от страните съдебно-счетоводна експертиза, въз основа на което и след обсъждането му е приел претенциите за доказани в претендираните размери.

За неоснователни са намерени заявените от ответника в отговора на исковата молба възражения за нищожност на договора за наем поради невъзможен предмет, липса на съгласие и накърнява на добрите нрави. Макар по делото да не са били представени строителни книжа и други документи, обосноваващи извод, че правото на строеж е било реализирано, според съда това обстоятелство се извежда както от поведението на ответната страна, която е изплащала годишен наем на ищеца в размер на 960 лв., така и от показанията на свидетеля К. Ш. – Халкиду, сочещи за проведена среща със страните по делото за изясняване дали имотът ще бъде предоставен безвъзмездно или ще бъде отдаден под наем. Изложено е, че същите са постигнали съгласие за съществените елементи на договора за наем и управителят на ответното дружество е положил подписа си, което е надлежно установено от извършената по делото съдебно-почеркова експертиза, като претенцията на ищеца е за половината от уговорения наем. Поради неангажиране от ответника на доказателства в подкрепа на твърдението, че уговореният наем от 1 000 лв. и съответстващите им 500 лв. за ищеца надхвърлят съществено пазарния наем за помещението през процесните периоди, за неоснователно е прието и възражението за нищожност на договора за наем поради накърнява на добрите нрави.

Въззивният съд е констатирал, че за да отхвърли иска първата инстанция е разгледала и уважила възражение за нищожност на договора за наем поради привидност, каквото възражение не е било въведено в отговора на исковата молба. Позовавайки се на постановките на ТР № 1/2020г. на ОСГТК на ВКС в относимата към привидните сделки част, решаващият съд е изложил, че доколкото в тези хипотези същинската воля на страните остава скрита само във вътрешните отношения на договарящите, съдът не би могъл да открие 4 нищожността и на нея трябва да се позове заинтересованата страна. Въпреки твърдението, че договорът за наем е бил сключен за целите на данъчното облагане, това според съда не обосновава извод, че нищожността произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства.

За неоснователно е счетено и възражението на ответното дружество за прекратяване на договора за наем към 15.02.2018г. на основание чл.12, ал.1,б.“г“, съгласно който действието му се прекратява когато наемателят не плати дължимата наемна цена в срока по чл.2, ал.2 от същия. От заключението на съдебно-счетоводната експертиза, от свидетелските показания и от приетите по делото справки за изплатени суми и годишни данъчни декларации по чл.50 ЗДДФЛ е прието за установено, че „Лечебно заведение – ГППМП „Дива мед“ ЕООД е заплащало месечен наем в размер на 80 лв. от 2017 г. до 2023 г., поради което не може да се направи извод, че същото е считало договора за прекратен на посоченото основание.

Достигайки до различен от този на първата инстанция правен извод, Окръжен съд – Бургас е отменил обжалвания първоинстанционен съдебен акт и е уважил предявените искови претенции.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.

Не се установява наличието на самостоятелното основание по чл.280, ал.2,пр.3 ГПК. От съдържанието на решението не се констатира превратно прилагане на закона, или прилагане на отменена/изменена правна норма. Не е налице и явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Основанието по чл.280, ал.2,предл.3 ГПК е обосновано чрез поставените в т.1 и т.2 въпроси в изложението, от съдържанието на които е видно несъгласието на касатора с отречения от въззивния съд извод на първоинстанционния съд за привидност на договора за наем и неправилно прилагане на ТР № 1/2022г. по тълк. дело № 1/2020г. на ОСГТК на ВКС по първи въпрос, а по втория въпрос – оплакване за необсъждане в цялост на събраните доказателства и непосочване в какво се състои неправилността на първоинстанционното решение. Първо следва да се посочи, че видно от мотивите към акта, за да постанови различен от обжалвания правен резултат и да уважи претенциите, въззивният съд не е споделил решаващия за изхода от спора извод на първоинстанционния съд за нищожност на договора за наем 5 поради привидност, т.е. оплакването за неяснота на съдебния акт не съответства на мотивите на съда. Останалите оплаквания са относими към материалната и процесуална незаконосъобразност на въззивния съдебен акт, преценката на които е извън селективното производство.

Следващият трети въпрос, макар и с непрецизна формулировка, с каквато са част от останалите въпроси, е относим към задължението на съда служебно да следи за нищожността на правната сделка, който е от принципно значение при решаване на спорове, свързани с изпълнението на същата, какъвто е настоящият случай. Обвързването на този въпрос с конкретното оплакване на касатора срещу намереното от въззивния съд за неправилно служебното произнасяне от първоинстанционния съд по нищожността на договора поради привидност не обуславя допускане на касационното обжалване, тъй като изводите на въззивния съд са формирани в съответствие с ТР № 1/2022г. по тълк. дело № 1/2020г. на ОСГТК на ВКС. Изрично въззивният съд се е позовал на същото, приемайки, че при нищожност поради липса на воля и съгласие и при привидните сделки, е налице външно обективирана воля, но зад нея липсва вътрешно волево решение или същинската воля на страните остава скрита само във вътрешните отношения на договарящите, поради което съдът не би могъл да открие нищожността и на нея трябва да се позове заинтересованата страна.