Решение № 214 от 30.06.2025, Районен съд - Димитровград

РЕШЕНИЕ

№ 214 гр. гр. Димитровград, 30.06.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ДИМИТРОВГРАД в публично заседание на осемнадесети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Пепа Д. Жекова при участието на секретаря Валентина Ив. Господинова като разгледа докладваното от Пепа Д. Жекова Гражданско дело № 20255610100607 по описа за 2025 година

Предявени са кумулативно обективно съединени искове с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД.

В исковата молба се твърди, че между Т. Т. Ч. в качеството му на кредитополучател и "Кредисимо" ЕАД в качеството на кредитор бил сключен договор за потребителски кредит № 2271807/17.08.2020 г.

Във връзка с чл. 4, ал. 1 от договора за потребителски кредит бил сключен договор за предоставяне на поръчителство от 17.08.2020 г. между Т.

Т. Ч. и "Ай Тръст" ЕООД, като по така посочения договор за предоставяне на поръчителство от кредитополучателя се изисква заплащане на възнаграждение за поръчителство в размер на 164,88 лева.

С решение № 32/24.01.2025 г. по гр. д. № 1794/2024 г. по описа на Районен съд – Димитровград била прогласена нищожността на договора за предоставяне на поръчителство от 17.08.2020 г., което за ищеца пораждало право по чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД.

Искането до съда е да бъде осъден "АЙ ТРЪСТ" ЕООД, ЕИК:

203508899, със седалище и адрес на управление: гр. София, п.к. 1463, р-н ,,Триадица‘‘, бул. "Витоша" 146 (сграда А), ет. 4, Бизнес център "България" да заплати на Т. Т. Ч., ЕГН: ********** сума в размер на 10 лв. като частичен иск 1 от 164,88 лева, представляваща разликата до пълния размер на недължимо платените суми във връзка с договор за предоставяне на поръчителство от 17.08.2020 г., ведно със законната лихва от 08.04.2025 г. до окончателно й изплащане.

Претендира разноски.

В законоустановения срок по чл. 131 ГПК ответното дружество "АЙ ТРЪСТ" ЕООД е подало писмен отговор, с който признава изцяло предявения иск, като счита, че с поведението си ответникът не е дал повод за завеждане на делото.

Не оспорва, че между Т. Т. Ч. и "Кредисимо" ЕАД е сключен сключен договор за потребителски кредит №2271807/17.08.2020 г., във връзка с който е сключения и между страните договор за предоставяне на поръчителство от 17.08.2020 г. Не оспорва, че дължимата сума по договор за предоставяне на поръчителство от 17.08.2020 г. в размер на 164,88 лева е заплатена.

Признава, че ищцата е заплатила сумата от 10 лева, която е разпределена за погасяване на възнаграждение за поръчител по процесния договор.

Твърди, че ищецът не се е свързал с ответника и не е отправил до „Ай Тръст" ЕООД покана за заплащане на претендираните суми. Твърди, че ответникът ми не разполагал с банкова сметка, по която да възстанови процесните суми.

Предвид изложеното счита, че е налице хипотезата на чл. 78, ал. 2 ГПК —поради което на ищеца не се дължат разноски.

Моли съда да постанови решение на осн. чл. 237 ГПК.

При определяне отговорността за разноски, счита, че следва да бъде приложена разпоредбата на чл. 78, ал. 2 ГПК.

Прави възражение по чл. 78, ал. 5 от ГПК.

Съдът, след като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства по реда на чл.235, ал.2 ГПК във връзка с чл. 12 ГПК, намира за установено следното:

По делото не е спорно, а е служебно известно на съда, че с решение № 32/24.01.2025 г. по гр. д. № 1794/2024 г. по описа на Районен съд – Димитровград е прогласена нищожността на договора за предоставяне на 2 поръчителство от 17.08.2020 г. между страните.

При така установеното от фактическа страна, съдът, от правна страна, намира следното:

Съгласно Постановление № 1 от 28. V. 1979 г. по гр. д. № 1/79 г., Пленум на ВС първият фактически състав на чл. 55, ал. 1 ЗЗД изисква предаване, съответно получаване, на нещо при начална липса на основание, т. е. когато още при самото получаване липсва основание за преминаване на блага от имуществото на едно лице в имуществото на друго. Начална липса на основание е в случаите, когато е получено нещо въз основа на нищожен акт (както е в настоящия случай), а в случаите на унищожаемост - когато предаването е станало след прогласяването на унищожаемостта. Възможно е също предаването да е станало без наличието на някакво правоотношение или пък след погасяване на задължението.

От решение № 32/24.01.2025 г. по гр. д. № 1794/2024 г. по описа на Районен съд – Димитровград, влязло в сила, се установява, че прогласена нищожността на договора за предоставяне на поръчителство от 17.08.2020 г. между страните.

Следователно заплатената от ищцата сума в размер на 10 лева, като частичен иск 164,88 лева, представляваща разликата до пълния размер на недължимо платените суми във връзка с договор за предоставяне на поръчителство от 17.08.2020 г. е платена без основание, поради което иска с правно основание е чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД е основателен, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното й изплащане.

По разноските:

Основният спор между страните е дължимите разноски и кому да бъдат възложени те. този във връзка с

По начало при уважаването на исковете разноските трябва да бъдат понесени от ответната страна. По изключение съдът не осъжда ответника да заплати сторените разноски, ако той е признал своевременно иска и ако не е дал повод за образуването на делото съгласно чл. 78, ал. 2 ГПК . Както е изяснено от трайната съдебна практика, за да се приложи това изключение е необходимо кумулативно да са налице и едната, и другата предпоставка.

Първата предпоставка, своевременното признаване на предявените искове от 3 ответното дружество, е налице. Страните спорят обаче относно втората предпоставка – дали ответното дружество е дало повод за образуването на делата. Във връзка с този спор настоящият съдебен състав приема следното.

Признанието на иска означава да се признаят неговите две части – изложението на обстоятелствата, на което се основава искането, и самото искане. Изложението на обстоятелствата, на което се основава искането, са твърденията на ищеца за конкретни факти. Така в настоящия случай ответното дружество и признало твърдените от ищцата факти, че процесният договор е обявен за недействителен. Това поведение на ответното дружество следва да бъде прието за даване на повод за водене на делото.

От друга страна, на противоправното поведение на ответното дружество при сключването на договорите не е редно да се отговаря с друг вид неправомерно поведение, каквото неправомерно поведение е злоупотребата с правото на разноски – воденето на множество отделни дела без те да бъдат съединени с целта по всяко едно дело ответното дружество да бъде осъдено да заплати на ищцата, съответно на безъзмездно представляващия я процесуален представил, съответните разноски.

Злоупотребата с правото на разноски от страна на ищцата не заличава даването на повод от ответното дружество за завеждането на делата – подобна "реторсия" е чужда на гражданското право. Но съдът е все пак длъжен да я констатира и да предприеме необходимите и допустими мерки – в случая съединяването на останали висящи пред първата инстанция дела на основание чл. 213 ГПК, така че да бъдат присъдени еднократно разноски.

От постъпилите преписи от исковите молби по съответните дела обаче се установява, че става въпрос за различни договори за потребителски кредити, които са били сключвани между страните на различни дати. При това положение единствено страните по делата съвпадат, а основанията на предявените искове са различни и съединяването на делата по чл. 213 ГПК значително би затруднило разрешаването им.

Съотношението между размера на вземането и този на претендираните разноските, разгледано на плоскостта на множеството съдебни производства с идентичен предмет между същите страни е явна проява на злоупотреба с права.

С оглед изхода на спора, ответникът следва да заплати на ищеца 4 разноски в размер 52 лева за заплатена държавна такса.

По отношение размера на адвокатското възнаграждение:

Предвид решение на СЕС от 25.01.2024 г., постановено по дело C438/22 г., при определяне размера на подлежащите на възстановяване разноски за адвокатско възнаграждение на страната, в чиято полза е разрешен спорът, и при приложение на разпоредбата на чл. 38 ЗАдв., съдът не е обвързан от посочените в Наредба № 1/09.07.2004 г. минимални размери на адвокатските възнаграждения. Възнаграждението на адвоката следва да бъде определено при съобразяване фактическата и правна сложност на делото, както и съобразно действително извършената работа.

Съгласно съществуващата съдебна практика на ВКС, приетата от Висшия адвокатски съвет НМРАВ, към която чл. 38 ЗА препраща, не намира приложение в никоя част, тъй като противоречи на правото на ЕС.

Задължителни остават разясненията в т. 3 от Тълкувателно решение № 6/2012 от 06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС за процесуалните правомощия на съда и критерия за упражняването им, израз на основното начало в гражданския процес за социална справедливост и достъп до правосъдие. Съчетано се прилагат принципа за достъпност до адвокатска защита като гаранция за достъп до правосъдие, възмездният характер на тази защита със зачитане на разумно и пропорционално възнаграждение /чл. 38, ал. 2 ЗА , чл. 36, ал. 2 ЗА / и правилата за възлагане отговорността за разноски съобразно изхода на делото в гражданския процес /чл. 78 ГПК/. Отчита се разумната връзка на пропорционалност между използваните средства и целите, които трябва да бъдат постигнати-за справедливо възмездяване на положения от адвоката труд, при съобразяване на фактическата и правна сложност на делото и действително извършената работа, без за съда да са обвързващи диктуваните минималните размери по приетата от Висшия адвокатски съвет Наредба № 1/2004 г. /в този смисъл – определение № 1640/04.04.2024 г. по ч. гр. д. № 3549/2023 г. на ВКС, ІІІ г. о.; решение № 409/26.06.2024 г. по гр. д. № 1857/2023 г. на ВКС, ІІІ г. о., определение от 15.02.2024г. по т.д.1990/2023г. на ВКС, определение от 16.02.2024г. по т.д.1908/2022г. на ВКС и др.

Само за пълнота следва да се посочи, че липсва законово основание за ограничаване размера на адвокатския хонорар за оказаната безплатна правна защита до размера на цената на предявените искове. По реда на чл. 38, ал. 2 5

ЗАдв., а и съобразно цитираната по-горе практика на СЕС, съдът не е длъжен във всички случаи да присъжда адвокатско възнаграждение в размер – понисък от цената на иска, като за определяне дължимото на адвоката възнаграждение е необходимо извършването на съвкупна преценка на всички обстоятелства от значение за фактическата и правна сложност на делото и реално извършената от процесуалния представител работа.

В определение № 150 от 16.01.2025 г. на ВКС по ч. т. д. № 2767/2024 г., II т. о., ТК е прието, че съгласно тълкувателните разяснения по т. 3 от ТР № 6/6.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК, когато съдът е сезиран с възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК, той следва да изложи мотиви относно фактическата и правна сложност на спора, т. е. да съобрази доказателствените факти и доказателствата, които ги обективират и дължимото правно разрешение на повдигнатите правни въпроси, което е различно по сложност при всеки отделен случай - например задължителната практика, разрешаваща основните спорни въпроси определя сложност в по-ниска степен. След тази преценка, ако се изведе несъответствие между размера на възнаграждението и усилията на защитата при упражняване на процесуалните права, съдът намалява договорения адвокатски хонорар.

Следователно, при определяне на действителната правна и фактическа сложност на делото съдът следва да се ръководи от следните примерно изброени критерии: броя на страните и тяхното процесуално качество (дали са ищци или ответници; главни или подпомагащи; типични или процесуални субституенти; дали другарството е обикновено или необходимо); предмета на правния спор (дали са предявени един или няколко искове, вкл. при начално и последващо обективно и субективно съединяване на исковете; броя и вида на релевираните материалноправни възражения; дали е налице отклонение от типичното развитие на гражданския процес с усложнения в страните или предмета на делото); константата, вкл. и задължителната съдебна практика; вида и обема на търсената съдебна защита (какви субективни материални права се защитават – лични или имуществени из областта на различните клонове на частното право, вкл. дали исковете са неоценяеми или защитаваното право е оценяемо в пари – в този случай релевантен би бил и размерът на материалния интерес); вида и броя на извършените процесуални действия, вкл. и броя и вида на съдебните заседания, в които процесуалният представител на страната е участвал; действително вложените процесуални 6 усилия за защита на поддържаната от страната теза, респ. за опровергаване на правното съждение на ответната страна; броя и вида на фактическите твърдения, оспорвания, възражения, реплики и дуплики; когато се обжалва въззивно решение, трябва да се съобразят както броят и смисълът на поставените правни въпроси, обосноваващи допускането на въззивното решение до касационно обжалване, така и релевираните касационни доводи за неправилност на обжалваното решение и пр.

Разпечатката съдържа 45 от 65 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/76121970-ca3f-4606-afc1-d2704560b134