Решение № 6453 от 14.12.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 6453 гр. София, 14.12.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Б СЪСТАВ, в публично заседание на девети ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Станимира Иванова

Членове:

Райна Мартинова

Петър Милев при участието на секретаря Йорданка В. Петрова като разгледа докладваното от Петър Милев Въззивно гражданско дело № 20231100502245 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.

С решение № 10222 от 19.09.2022г., постановено по гр. д. № 56790/2021г. по описа на СРС, 50 състав, М. Т. Т., ЕГН **********, е осъдена на основание чл. 240, ал. 1 от ЗЗД да заплати на „В. Б.“ АД, ЕИК *******, сумата от 10 000,00 лева за главница, представляваща предметът на договор за паричен заем от 12.07.2019 г., ведно със законна мораторна лихва, считано от 01.10.2021 г. до окончателното й изплащане, сумата 306,66 лева за договорна лихва по чл. 2, ал. 3 от договора за периода от 12.07.2019 г. до 12.01.2020 г., и сумата 1741,67 лева за мораторна лихва за периода от 13.01.2020г. до 30.09.2021 г. М. Т. Т. е осъдена на основание чл.78, ал.1 от ГПК да заплати на ищеца и сумата от 1312,20 лева, представляваща съдебни разноски пред СРС, както и сумата от 66,00 лева – разноски по и.д. № 2424/2021г. по описа на ЧСИ Р.М..

Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответницата М. Т. Т. , която е изложила доводи за неговата неправилност. Счита за неправилен извода на районния съд, че се дължи заплащането на законна лихва върху претендираната сума за периода след налагане на обезпечителния запор по банковата й сметка, тъй като след този момент сумите вече не са се намирали в нейния патримониум. Неправилно била осъдена да заплати и разноските по изпълнителното дело, образувано въз основа на издадената обезпечителна заповед, тъй като ЧСИ събрал дължимите суми за такси и разноски още с налагането на обезпечителната мярка. Допълнила е, че два пъти била присъдена мораторна лихва без да бъде определено дали се касае за една и съща сума, или за две различни. На последно място е изтъкнала, че не е следвало да бъде осъждана да заплати сумата от 66 лева за разноски по 1 изпълнителното дело, тъй като сумите били събрани от съдебния изпълнител с налагането на обезпечителния запор. Моли обжалваното решение да бъде отменено.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата страна „В. Б.“ АД е подал отговор на въззивната жалба, с който я оспорва като неоснователна.

Изложил е съображения, че обезпечителното производство е самостоятелно такова, което има за цел да запази имуществото на длъжника, от което впоследствие да се удовлетвори кредиторът. Запорираната сума по обезпечителния запор не служела за неговото удовлетворяване, поради което неоснователно се твърдяло от въззивника, че с налагането на обезпечителната мярка било постигнато плащане. Неоснователно било и възражението за присъждане на мораторна лихва два пъти, както и оплакването срещу разноските по изпълнителното дело. Моли въззивната жалба да бъде отхвърлена, а обжалваното решение – потвърдено. Страната претендира разноски.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените доводи на страните, приема за установено от фактическа страна следното:

Първоинстанционният съд е сезиран с искова молба с вх. № 32742/01.10.2021г. на ищеца „В. Б.“ АД, с която е предявил срещу ответника М. Т. Т. обективно съединени искове с правна квалификация чл. 79, ал.1, вр. чл.240, ал.1 и ал.2 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД за заплащане на сумата от 10 000 лева, представляваща предадени от ищеца на ответника пари по договор за заем от 12.07.2019г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното погасяване на вземането, сумата от 306,66 лева, представляваща договорна лихва по чл.2, ал.3 от договора за заем за периода от 12.07.2019г. до 12.01.2020г., както и сумата от 1741,67 лева, представляваща мораторна лихва за периода от 13.01.2020г. до 30.09.2021г.

Ищецът твърди, че на 12.07.2019г. страните са сключили договор за паричен заем, въз основа на който предоставил на ответника заемна сума от 10 000 лева чрез банков превод от същата дата. В договора било уговорено, че заемателят следва да върне заетата сума на 12.01.2020г., като страните постигнали и съгласие, че заемателят дължи заплащането на годишна договорна лихва в размер на 6%. Ответницата – заемател М. Т. не изпълнила задължението си да върне заетата сума на уговорената дата. За периода от сключване на договора на 12.07.2019г. до датата на падежа 12.01.2020г. била дължима договорна лихва в размер на 306,66 лева, а за периода от изпадане в забава на 13.01.2020г. до датата на подаване на исковата молба се дължало обезщетение за неизпълнение в размер на 1747,22 лева.

Ищецът отправил до съда и искане по чл.389 от ГПК за допускане на обезпечение на предявените от него искове чрез налагане на запор върху банкова сметка на длъжника в „Райфайзенбанк България“ ЕАД, както и чрез налагане на запор върху всички останали банкови сметки на територията на Република България. С определение № 5857/05.10.2021г., поправено с определение № 6645/18.10.2021г. по реда на чл.247 от ГПК, районният съд е допуснал обезпечение на исковете с правна квалификация по чл.240, ал.1 и ал.2 от ЗЗД за заплащане на сумата от 10 000 лева, представляваща предадени от ищеца на ответника пари по договор за заем от 12.07.2019г., ведно със законната мораторна лихва от датата на подаване на исковата молба 2

01.10.2021г. до окончателното погасяване на вземането и за заплащане на сумата от 306,66 лева, представляваща договорна лихва по чл.2, ал.3 от договора за заем за периода от 12.07.2019г. до 12.01.2020г. чрез налагане на запор върху банковите сметки на М. Т. Т., открити в „Райфайзенбанк България“ ЕАД до размера на сумата от 10306,66 лева след внасяне на гаранция в размер на 700 лева. Отхвърлено е искането по чл.389 от ГПК по отношение на иска по чл.86, ал.1 от ЗЗД поради нередовност на исковата молба в тази част, както и искането за налагане на запор върху сметките на ответницата във всички останали банки на територията на Република България. Представено е платежно нареждане за заплащане на определената гаранция, поради което е издадена обезпечителна заповед № 429/14.10.2021г., обезсилена с определение № 6645/18.10.2021г., въз основа на което е издадена нова обезпечителна заповед № 434/18.10.2021г.

По молба на ищеца от 22.11.2021г., съдържаща изявления, че по запорираната банкова сметка на ответницата в „Райфайзенбанк България“ ЕАД няма налични средства, съдът е допуснал обезпечение на осъдителните искове по чл.240, ал.1 и ал.2 от ЗЗД чрез налагане на допълнителен запор върху банковите сметки на М. Т. в следните банки и при следната последователност до достигане на размера на сумата от 10306,66 лева: „Банка ДСК“ ЕАД, „Юробанк България“ АД, „Алианц Банк България“ АД, „ПИБ“ АД, „ОББ“ АД, „Уникредит Булбанк“ АД, „Алианцбанк България‘ АД, Ти Би Ай Банк“ ЕАД, „БАКБ“ АД, „Търговска банка Д“ АД, „Инвестбанк“ АД, „Общинска банка“ АД, „Интернешънъл Асет Банк“ АД. „ПроКредит Банк“ АД, „Токуда Банк“ АД, „ЦКБ“ АД, „Тексим банк“ АД, „БНП Париба С.А – клон София“ и „Ситибанк Н.А – клон София“. Издадена е обезпечителна заповед № 571 от 25.11.2021г.

В срока по чл. 131 от ГПК ответникът М. Т. Т. не е оспорила наличието на заемно правоотношение между нея и ищеца. Признала е получаването на сумата от 10 000 лева по договора за заем, както и факта на неизпълнение на задължението за връщане на заетата сума в срок. Тъй като било допуснато от съда обезпечение на предявените от ищеца искове, то за периода, следващ момента на събиране на заемната сума от ЧСИ Р.М., не се дължала законна лихва, защото сумите не се намирали в нейния патримониум.

По делото като писмено доказателство е приобщен договор за заем от 12.07.2019г., видно от който ищецът – заемодател „В. Б.“ АД е предал в собственост на ответника – заемател М. Т. Т. сумата от 10 000 лева. В чл.2, ал.1 от договора е посочено, че заемателят следва да върне заетата сума в срок до 12.01.2020г., като от чл.2, ал.3 се установява, че страните са уговорили, че заемателят ще дължи договорна лихва в размер на 6%, изчислявана на годишна база. Представено е и платежно нареждане от 12.07.2019г., от което е видно, че „В. Б.“ АД е превел по сметка на М. Т. сумата от 10 000 лева, като в основанието е записано „заем“.

С определение от 12.07.2022г. районният съд е обявил за безспорни и ненуждаещи се от доказване всички правнорелевантни факти, обуславящи възникването на паричното вземане за главница, лихви и размера на исковете.

При така установената фактическа обстановка съдът намира от правна страна следното:

Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част. По 3 въпросите относно правилността той е ограничен от посоченото в жалбата, като следи служебно за правилното приложение на императивна правна норма, както и за интереса на някоя от страните по делото или за интереса на ненавършилите пълнолетие деца /ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г., на ВКС, ОСГТК/.

В случая постановеното от районния съд решение е валидно и допустимо.

По същество на спора съдът приема, че обжалваното решение на Софийски районен съд е правилно.

За да бъде уважен искът по чл.79, ал.1, вр. чл.240, ал.1 от ЗЗД в тежест на ищеца е да докаже, че между него и М. Т. Т. е възникнало правоотношение по сключен договор за паричен заем, по силата на което е предоставил на ответника процесните суми от 10 000 лева, както и настъпването на падежа на задължението за връщане на сумата. При установяване на посочените факти в тежест на ответника е да докаже, че е изпълнил задължението си да върне заетата сума.

С отговора си на исковата молба ответницата изрично е признала, че между страните е сключен договор за паричен заем от 12.07.2019г., както и че е получила уговорената сума, като тези факти са обявени за безспорни и ненуждаещи се от доказване от районния съд. Посочените обстоятелства се установяват и от приетия като писмено доказателство договор за заем от 12.07.2019г., подписан от двете насрещни страни, както и от платежното нареждане от същата дата, с което по банкова сметка на ответницата е преведена сумата от 10 000 лева, като е посочено основанието „заем“. М. Т. Т. е признала още, че не е изпълнила задължението си да върне заетата сума на датата на падежа 12.01.2020г. Във въззивната жалба не се съдържат конкретни оплаквания срещу изводите на районния съд, че между страните в действителност е бил сключен договор за заем и че ответницата не е върнала в срок заетата й сума от 10 000 лева. Доколкото настоящата инстанция не констатира неправилно приложение на императивна материалноправна норма от страна на районния съд, то от установените факти и изричните признания на страната следва, че „В. Б.“ АД като заемодател и М. Т. Т. като заемател са постигнали съгласие за предаване от заемодателя в собственост на заемателя на парична сума в размер на 10 000 лева, както и че посочената сума е била реално предадена на 12.07.2019г., от която дата е възникнало и заемното правоотношение между страните. По силата на изричните договорености между страните заемателят е следвало да върне заетата сума на 12.01.2020г. и като не е сторила това М. Т. Т. не е изпълнила задължението си по чл.240, ал.1 от ЗЗД, поради което предявеният от „В. Б.“ АД осъдителен иск е основателен, а решението на районния съд в тази част – правилно.

Основателността на иска по чл.79, ал.1, вр. чл.240, ал.2 от ЗЗД за заплащане на договорна лихва е обусловена от наличието на сключен договор за заем, както и от изричното писменото уговаряне на нейната дължимост и размер. Нейното предназначение е да възмезди заемодателя за ползването на паричната сума от заемополучателя за времето на действие на договора.

Посочи се по-горе, че между страните е възникнало заемно правоотношение.

От съдържанието на договора се установява, че в чл.2, ал.3 е уговорено, че заемателят дължи заплащането на договорна лихва в размер на 6% годишно, начислявана всеки ден, пропорционално на времето до деня на погасяване на всяка вноска и до пълното връщане на заема. С определение от 12.07.2022г.

Разпечатката съдържа 31 от 55 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/76018492-f4ef-4e80-9e86-42d5ae1cb4a9