Определение № 505 от 23.03.2023, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 505 гр. София, 23.03.2023 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 3-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и първи март през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Веска Райчева

Членове:

Геника М.

Анелия Цанова като разгледа докладваното от Веска Райчева Касационно гражданско дело № 20228002104164 по описа за 2022 година

Производството е по чл.288 ГПК.

Обжалвано е решение от 01.06.2022 г. постановено по в. гр. д. № 1791/2021 г. на Апелативен съд - София, с което е потвърдено Разпореждане № 269417/30.03.2021 г., постановено по гр. дело № 1306/2021 г. по описа на СГС, I ГО, 9 с-в, с което е оставена без уважение молба с вх. № 271851/01.02.2021 г. от Б. М. Н.-Ф. за отказ да бъде допуснато изпълнение в Република България на основание чл. 46, във вр. с чл. 45 от Регламент (ЕС) № 1215/2012 г. на Обезпечителна заповед, издадена на 12.11.2020 г. от Висшия съд, Търговски и имуществени съдилища на Англия и Уелс по дело СL-2020-141.

Жалбоподателката Б. М. Н. - Ф., чрез процесуалния си представител поддържа, че с решението е даден отговор на правни въпроси от значение за спора в противоречие с практиката на ВКС и които са от значение за точното приложение на закона и развитие на правото. Моли да се допусне касационно обжалване и излага съображения за неправилност и необоснованост на постановеното въззивно решение поради грубо противоречие с материалния закон.

Ответникът - „ Американ Консолидейтид Меритайм Инвестмънтс” ЛЛС, същият и с название „ Ей Си Ем Инвестмънтс“ЛЛС, чрез процесуалния си представител поддържа, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване.

Върховният касационен съд, състав на четвърто г. о., като направи преценка за наличие на предпоставките на чл. 280 ГПК, приема за установено следното:

С въззивното решение е потвърдено първоинстанционното разпореждане, с което е отхвърлена молбата на Б. М. за отказ от изпълнение в Република България на Обезпечителна заповед издадена на 12.11.2020г. от Висшия съд, Търговски и имуществени съдилища на Англия и Уелс по дело СL-2020-141, на основание чл.46 от Регламен 1215/2012г.

1

Установено е, че за обезпечение на предявени пред английски съд осъдителни искове срещу Р. Ч. Ф. (бивш съпруг на ищцата в настоящото съдебно производство, чийто граждански брак е прекратен чрез развод с влязло в сила Решение от 24.11.2016 г., постановено по гр. д.

№ 706/2016 г. по описа на РС-гр. Костинброд) за заплащане на сумата общо от 2 555 500 евро, представляваща предмет на сключен договор за паричен заем, компетентният съд (Висшия съд, Търговски и имуществени съдилища на Англия и Уелс) е издал на 12.11.2020 г. по дело СL-2020-141 Обезпечителна заповед, като са постановени обезпечителни мерки (запори върху дружествени дялове от капитала на български юридически лица и недвижими вещи, намиращи се в Република България) срещу седем непреки ответници, вкл. и въззивницата Б. М. Н.-Ф.. Тъй като с тази Обезпечителна заповед се налагат привременни (обезпечителни) мерки, тя представлява „съдебно решение“ за целите на Регламента – съобразно легалната дефиниция, уредена в чл. 2, б. „а“ от Регламента.

Въззивният съд посочва, че съгласно разпоредбата на чл. 52 от Регламента е недопустимо националната юрисдикция, разглеждаща спора за изпълняемост на чуждестранно решение по смисъла на чл. 2, б. „а“ от Регламента, да се произнася по правилността на чуждестранното решение, българският съд не е компетентен да преценява дали по английското право може да се допусне обезпечение на предявения осъдителен иск чрез налагане на обезпечителни мерки срещу т. нар. непреки ответници, каквато е и въззивницата в настоящото съдебно производство. Прието е, че българският съд не притежава изключителна компетентност да допусне поисканите и наложени от английския съд обезпечителни мерки, както неоснователно поддържа е поддържала въззивника. Прието е, спорът по главното производство (пред английския съд) е образувано по паричен иск, основан на договорно правоотношение (за връщане на предоставен в заем паричен заем, ведно с уговорената лихва), поради което нито се разглежда спор за вещни права върху недвижими вещи, намиращи се в Република България, нито спор за действителността на създаването, недействителността или прекратяването на юридически лица, регистрирани в Република България (арг. чл. 24, т. 1 и т. 2 от Регламента). Прието е, че по необходимост предмет на привременните мерки за обезпечение на парични искове са имуществени права върху движими или недвижими вещи, или дружествени дялове в капитала на търговски дружества, те биха могли да бъдат наложени и върху недвижими вещи или върху дружествени дялове в капитала на търговски дружества, чието местонахождение или регистрация се намира в държава извън тази, чийто съд е международно компетентен да разгледа по същество паричния иск.

Изложени са съображения за това , че разпоредбата на чл. 35 от Регламента урежда само една правна възможност, но не и изключителна компетентност на българския съд да постанови привременни мерки за обезпечаване на процесния паричен иск чрез налагане на възбрана или запор върху имуществени права, които по териториален признак са свързани с юрисдикцията на българския съд.

Въззивният съд е приел, че при едностранни (охранителни) производства, в които ответникът не участва до връчване на препис от крайния съдебен акт, не е налице основание за отказ за изпълнение на Обезпечителната заповед, ако законодателството на държавата 2 членка, чийто съд е постановил изпълняемия акт, регламентира правната възможност за оспорване на Обезпечителната заповед, какъвто е настоящият случай. Нещо повече, за да се постигне целта на обезпечението на искове (да се съхранят в патримониума на длъжника секвестируеми имуществени права, от чиято продажна цена кредиторът би могъл да удовлетвори своето парично притезание след снабдяване с годно изпълнително основание), преди да бъдат наложени допуснатите привременни мерки, длъжникът не следва да бъде уведомяван за издадената Обезпечителната заповед. Напротив, когато обезпечителните мерки са наложени, това производство се превръща в двустранно – ответникът би могъл да упражни уредените в закона процесуални права за защита, вкл. и да оспори по предвидения процесуален ред правилността на съдебния акт, с който е допусната привременната мярка.

Такъв е настоящият случай. От правното становище по приложението на английското право, изготвено от адвокат Н. Ф. Р. С., процесуален представител на въззивницата пред английския съд, се изяснява, че в Англия и Уелс е допустимо да бъде издадена обезпечителна заповед срещу трети лица – т. нар. непреки ответници, за които има съмнение, че държат активи на прекия ответник, но до този момент ответниците по молбата за обезпечение не се призовават. Едва след издаване на Обезпечителната заповед съдът насрочва „заседание по обезпечителната мярка“, което представлява изслушване по същество и за което ответникът е получил надлежно уведомление, като може да участва и да представи аргументите си. Именно по време на това заседание ответникът има възможност да оспори заповедта, вкл. твърдейки, че заповедта изобщо не е следвало да бъде издавана.

След постановяване на съдебно решение по съществото на материалноправния спор (по паричния иск) е възможно английският съд да замени Обезпечителната заповед (до този момент тя е временна заповед) с Обезпечителна заповед след съдебно решение (вероятно, тя се ползва с изпълнителна сила, сходно с изпълнителен лист по българското процесуално право) – в този случай Обезпечителната заповед може да се издаде безсрочно до удовлетворяване на задължението, произтичащо от съдебното решение. В случая е установено, че пред английския съд процесуалният представител на Б. М. е заявил, че последната не само е уведомена но е имала и възможност да оспори Обезпечителната заповед в съдебно заседание на 20.03.2022г., данни за каквото възражение не са представени по делото.

За да постанови своето решение въззивният съд приема, че при издаване на процесната Обезпечителна заповед са били обезпечени процесуални права на защита на жалбоподателката, поради което не е налице основанието за отказ от изпълнение, уредено в чл. 45, б. „б“ от Регламента.

При преценка дали изпълняемият чуждестранен акт противоречи на българския обществен ред съдът е взел предвид предвид обстоятелството, че при допускане на мерки за обезпечаване изпълнението на съдебно решение, с което ще се разреши със сила на пресъдено нещо материалноправен спор, съдебното производство пред българския съд също се развива едностранно – без да бъде призоваван ответникът и да му се връчва препис от молбата за становище. Посочено е, че по този начин се цели процесуална изненада и лишаване на ответника от възможността междувременно да се разпореди със свои 3 имуществени права, от чиято цена ищецът-кредитор би могъл да удовлетвори предявеното пред съда парично притезание, както и че във вътрешното законодателство на Република България е уредена правната възможност на ответникът да оспори акта, с който е допуснато обезпечението на иска и въз основа на който са наложени съответните обезпечителни мерки.

Прието е, че дори и ищецът пред английския съд да бе упражнил процесуалната възможност, уредена в чл. 35 от Регламента, международно компетентният български съд също като английският – преди да се произнесе по основателността на молбата за допускане на обезпечението на иска във висящо производство, не би връчил препис от тази молба на ответника, тъй като едва след налагане на обезпечителните мерки ответникът притежава правната възможност да оспори акта, с която е допуснато обезпечението на иска – пред съответния функционално компетентен съд.

В изложението си по чл.284, ал.3 ГПК Б. Н. – Ф., чрез процесуалния си представител поддържа, че в решението е даден отговор на правни въпроси от значение за спора: следва ли касационната инстанция служебно да следи за правилното прилагане на правото на ЕС с директно действие(регламенти) от долните инстанции, дори когато касаторът не е формулиран основания за допустимост (чл. 280 ГПК), респективно касационни основания (чл. 281 ГПК) в тази връзка, следва ли касационната инстанция служебно да отправи искане за преюдициално запитване ако съществува съмнение относно точното прилагане на правото на ЕС с директно действие, дори и когато такива възражения не са наведени от касатора, следва ли съдът по съществото на спора служебно да установи съдържанието на чуждестранното право, има ли задължение първоинстанционния или въззивния съд в производство по молба за отказ от изпълнение по реда на чл. 623, ал.6 ГПК да извърши доклад по делото и да разпредели доказателствената тежест относно всички спорни въпроси по делото, на които впоследствие основава своето решение, следва ли съдът по същество на спора да уведоми страните за предприетите действия по установяване на чуждото право в хода на съдебното дирене – преди даване на ход на устните състезания, следва ли съдът да извърши автономно тълкуване на инвокираните норми от правото на ЕС – Регламент 1215/2012, когато в рамките на паричен иск срещу главен ответник бъдат приети и разгледани твърдения, че той е действителния собственик на недвижимото имущество, което обаче е на името на трети лица, то спорът за това имущество има ли за предмет вещни права по смисъла на Регламента чл.24,т.1 , по който въпрос следва да се отправи и преюдициално запитване, допустимо ли е чужд съд да наложи временни мерки, които обезпечават иск от изключителна компетентност на чужд съд по смисъла на чл.24 от Регламента, като и по този въпрос да се отправи преюдициално запитване, следва ли по смисъла на чл.45 от Регламента съдът на сезираната държава да откаже изпълнението на чуждестранно съдебно решение, ако на неявил се ответник не е бил връчен документ за образуване на производството и не е могъл да организира защитата си, преценката на съдът на сезираната държава дали ответникът може да оспори решението пред юрисдикциите на държавата по произход следва ли да включва пълен анализ на това при какви условия това обжалване е възможно, като и по този въпрос се отправи преюдициално запитване.