Определение № 390 от 28.01.2026, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 390 гр. София, 28.01.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 2-РИ СЪСТАВ, в закрито заседание на пети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Пламен Стоев

Членове:

Здравка Първанова

Розинела Янчева като разгледа докладваното от Здравка Първанова Касационно гражданско дело № 20258002100209 по описа за 2025 година

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. № 5462/28.11.2024 г., на М. И. Е., чрез адвокат З. О. и адвокат М. Т., срещу въззивно решение № 190/23.10.2024 г. по в. гр. д. № 351/2024 г. на Окръжен съд - Разград.

В касационната жалба се поддържа, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа наличие основанията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. Допустимо ли е съдът да основе решението си на свидетелски показания, събрани в друго производство, преразказани в производството по висящия спор от заинтересован свидетел; 2. Длъжен ли е въззивният съд да приеме за установени правнорелевантните обстоятелства само въз основа на цялостната преценка, поотделно и в тяхната съвкупност, на относимите доказателства, събрани по делото по установения в ГПК ред, и след обсъждане на доводите и възраженията на страните; 3.

Прекъсва ли се на основание чл. 84 ЗС придобивната давност с предявяване на възражение по чл. 116, б. „б“, предл. второ ЗЗД; 4. Приложим ли е чл. 79 ЗС с оглед §3, ал. 1 от ПЗР на Конституцията на Република България.

Ответникът по касация – Д. С. М., [населено място], чрез процесуалния си представител адвокат И. Д., е подал писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в коxто твърди, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, като оспорва жалбата и по същество. Претендира направените в настоящото производство разноски.

1

Постъпил е отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК и от С. С. Е., чрез адвокат М. Т., в който се твърди, че касационната жалба е основателна и следва да бъде уважена.

Касационната жалба e подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което e процесуално допустима.

При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о. констатира следното:

С обжалваното решение е потвърдено решение № 318 от 19.05.2024 г. по гр. д. № 1285/2023 г. на Районен съд – Разград в частта, с която е отхвърлен предявеният иск за съдебна делба на построените сгради в поземлен имот с идентификатор ***, а именно: сграда с идентификатор ****, със застроена площ 64 кв.м.; сграда с идентификатор ****, със застроена площ 35 кв.м.; сграда с идентификатор ****, със застроена площ 51 кв.м.; сграда с идентификатор ****, със застроена площ 22 кв.м., при квоти: 5/6 ид. ч. за М. И. Е. и 1/6 ид. ч. за Д. С. М..

Въззивният съд е приел за установено, че С. М. Ч. и Е. С. Ч. са придобили процесните недвижими имоти в условията на СИО. Е. Ч. е починала на 27.11.1997 г., като оставила наследници преживелия си съпруг и трите си деца – А., Д. и С.. На 14.05.1998 г. А. М. се е отказал от оставеното от майка му наследство. На 23.08.2002 г. С. Ч. и дъщеря му С. Е. са прехвърлили на М. Е. собствените си идеални части върху сградите в поземления имот заедно с правото на строеж. На 22.10.2002 г. С. Ч. е починал, оставяйки за законни наследници трите си деца – А., С. и Д.. А. М. е починал на 12.07.2015 г. и е остави за свои наследници преживялата си съпруга С. Т. и дъщерите си Н. Т. и А. Т. Установено е, че през 2020 г. Д. и неговият син Б. са предявили срещу М. Е., С. Е., С. Т., Н. Т. и А. Т. положителни установителни искове за собственост въз основа на изтекла в тяхна полза придобивна давност до 2010 г., съответно на 3/4 и 1/4 ид.ч. от целия имот. С влязло в сила решение исковете са отхвърлени, като е прието, че в полза на ищците не е изтекла десетгодишната придобивна давност. Въззивният съд е приел за установено от показанията на Б. А. /снаха на Д./, че той винаги е живял в [населено място], на [улица]. Тя присъствала на първото дело и в съдебната зала чула свидетеля В. И., който разказалал как заедно с М. Е. са ходили през 2012 г. да говорят с Д. за продажба на къщата, като последният им обяснил, че счита имота за свой. Според свидетелката наследниците на починалия брат А. също са смятали, че процесният имот е собственост на Д., тъй като другите двама наследници - баща им и сестра му С. са били обезпечени с други имоти. Свидетелите К. С., ходжа на [населено място], и И.

С., съсед на Д., също са свидетелствали, че имотът е стопанисван от Д. в последните 10-15 години. К. С. е заявил, че не е виждал ищеца повече от 10 години, тъй като живеел в [населено място]. Свидетелите сочат още, че покойният С. е искал процесният имот да остане на Д. след смъртта му. Свидетелят Ц. А., съученик на ищеца и съсед на С., е разказал, че седмица преди заседанието научил, че трето лице – Ф., е говорил с М. Е. и Д. за закупуване на имота, но сделката пропаднала. Н. С., сестра на М. Е., е посочила, че имотът е прехвърлен на брат й от дядо С., а М. е искал да си уреди сметките с Д. като изкупи неговия дял или му продаде своя. От брат си е разбрала, че Ф. иска да купи къщата, но Д.

2 категорично отказал. След анализ на събраните писмени и гласни доказателства въззивният съд е приел, че решението по предходното дело има СПН между страните и за релевирания период на придобивна давност. По настоящото дело обаче Д. М. се е позовал на последващ период на текла в негова полза придобивна давност – 2012г.-2023 г. За неоснователно е преценено възражението на М. Е., че теклият срок на придобивна давност е прекъснат на основание чл. 116, б. „б“, предл. второ ЗЗД с възражението по предходното дело, че той е собственик на 5/6 ид.ч. от процесните имоти. Съдът е посочил, че само активното поведение на собственика на имота, изразено чрез предявяване на вещни искове за защита на притежаваното абсолютно вещно право, може да прекъсне придобивната давност.

Положителният установителен иск на Д. М. е отхвърлен с решението на ВКС не поради активно поведение на ответника, а поради факта, че в полза на ищеца не е бил изтекъл законоустановеният 10 годишен срок на владение. Предмет на разглеждане на предходното дело не е било основанието, на което ответникът се легитимира като собственик. С тези аргументи съдът е приел, че поддържаната теза от ответника по приключилото дело, че е собственик на ид.ч. от имота, не е активно поведение от негова страна в защита на правото му на собственост, водещо до прекъсване придобивната давност, текла в полза на ищеца. За установяване твърдението на Д. М. по настоящото дело, че в негова полза е изтекъл десетгодишен период, считано от 2012г., на давностно владение, както и за началния момент, от който държането му като съсобственик е преминало във владение, въззивният съд е обсъдил събраните писмени и гласни доказателства. Показанията на К. С. и И. С.

/живеещи в същото населено място/ са кредитирани като достоверни относно стопанисването на имота в последните 10-15 години от Д. М.. Посочено е, че изнесените от тях данни съответстват на събраните по делото писмени доказателства. От показанията на свидетелката Б. А. въззивният съд е приел за установен началния момент, в който М. е осъществил действия, с които е отблъснал владението на М. Е. и е установил своене – 2012 г.

Направен е извод, че давността е изтекла най-късно в края на 2022 г., т.е. преди ищецът да предяви иска за съдебна делба. Съдът е посочил, че показанията на свидетелката Н. С. не спомагат за установяване на друга начална дата на течението на придобивната давност, доколкото същата не е съобщила кога М. Е. и Ф. са разговаряли с Д. М. за продажба на имота, респ. към коя дата М. е демонстрирал категоричното си намерение за своене. В заключение е отбелязано, че доводите на Е. за прекъсване придобивната давност с възражение по смисъла на чл.116, б.“б“ ЗЗД са необосновани, доколкото оспорването на предявения срещу него иск за собственост не представлява възражение по смисъла на цитираната норма, годно да прекъсне давността.

Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о., намира, че не са налице предпоставките за допускане касационно обжалване на решението, поради липса на сочените от касатора основания на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал.

1, т. 3 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и да е от значение за решаващата воля на съда, но не 3 и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства.

По първите два въпроса относно дейността на въззивния съд е съобразена задължителната практика на ВКС, вкл. ТР № 1/2013 г., ОСГТК. Според нея въззивният съд, като инстанция по съществото на спора, е длъжен да обсъди представените и приети пред него доказателства и да мотивира решението си съответно с изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Той трябва с оглед релевираните в жалбата оплаквания да обсъди доказателствата и доводите на страните, които не са обсъдени от първоинстанционния съд и трябва да се произнесе по спорния предмет на делото след самостоятелна преценка доказателствата и при съблюдаване на очертаните с жалбата предели на въззивното производство. Трябва да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, като бъдат обсъдени доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. В случая това е сторено, като въззивният съд е обсъдил всички относими доказателства и правнорелевантни факти.

Посочил е, кои от тях намира за установени и кои за неосъществили се, изложил е самостоятелни мотиви по съществото на спора и е направил съответните правни изводи. Той е обсъдил оплакванията във въззивната жалба, доводите и възраженията, като е дал отговор на спорните въпроси. Съобразена е трайната практика на ВКС, според която въззивният съд дължи обсъждане на доказателствата по делото, поотделно и в тяхната съвкупност, като мотивира кои кредитира. Той не може да основе изводите си на произволно избрани доказателства. Гласните доказателства, които са относими и допустими, трябва да се възприемат от съда по вътрешно убеждение, при съобразяване на евентуалната заинтересованост или предубеденост на свидетеля според правилата на чл. 172 ГПК и съвкупно с целия доказателствен материал по делото. При преценка на показанията на свидетел, възможно заинтересован от изхода на делото, съдът следва да подходи със завишена критичност и да отчете доколко са повлияни от тази заинтересованост, съдържат ли вътрешни противоречия или неясноти и уклончивост за определени факти и дали противоречат на останалите доказателства по делото. При анализа на свидетелските показания съдът следва да установи дали е налице противоречие в показанията и да ги съпостави с останалите доказателства, като изложи съображения налице ли са основания да не се кредитират показанията и защо. Съдът следва да съобрази и при какви обстоятелства свидетелят е узнал съответния факт и за кое време в хода на развитие на правоотношенията между страните се отнася той. В настоящия случай при спора за придобиването по давност на съсобствен имот от единия от съсобствениците – Д. М., въззивният съд е дал отговор на въпроса дали последният владее изключително за себе си целия имот и откога, съгласно постановките на ТР №1/2012г., ОСГК, ВКС. Съдът е аргументирал приетата от него начална дата на преобръщане на държането от страна на М. на идеалните части на М. Е. в съсобствеността /interversio possessionis/, от която дата е започнала да тече и придобивната давност в полза на М., с показанията на Б. А.. Посочено е, че тези показания 4 възпроизвеждат чутото от свидетелката от трето лице – В.И., който е свидетелствал в съдебно заседание по приключилото и приложено гр. д. № 1067/2020 г. Б. А. е преразказала чутото от И.. Анализирайки тези показания, въззивният съд не се е произнесъл в противоречие с цитираното от касатора решение № 66/12.03.2015 г. по гр.д. № 5839/2014 г., IV г.о. Той не се е позовал на доказателства, които не са събрани в хода на производството по висящия спор, а е кредитирал като достоверни показанията на свидетелка относно чутото от нея в съдебната зала в предходен процес с предмет правото на собственост между същите страни за същите недвижими имоти. Даденото от въззивния съд разрешение на поставения въпрос е в съответствие с посочената практика на ВКС, поради което не е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.