Решение № 272 от 23.09.2025, Районен съд - Нови пазар

РЕШЕНИЕ

№ 272 гр. Нови пазар, 23.09.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – НОВИ ПАЗАР, IV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети юли през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Жулиета Ц. Стоянова при участието на секретаря Бойка Анг. Цвяткова като разгледа докладваното от Жулиета Ц. Стоянова Гражданско дело № 20253620100090 по описа за 2025 година

Производството по делото е образувано въз основа на предявена искова молба от Ж. Е.

В., гр. Н.п., ул. ***, с ЕГН **********, чрез пълномощник, против ***, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление гр. С., ул. „***, *, представлявано от И. Н. Х., с която моли да бъде постановено решение за осъждането на ответника да му заплати сумата от 468,17 лв., представляваща заплатени без основание вноски за неустойка за непредставяне на гаранция по договор за потребителски кредит № ***., ведно със законна лихва от датата на депозиране на исковата молба до окончателното изплащане на сумата.

Ищецът изнася данни, че на *** г. между него и ***, ЕИК ***, бил сключен Договор за потребителски кредит № ***, по силата на който ответното дружество се задължавало да му предостави потребителски кредит под формата на заем в размер на 2 000лв., а за него се породило задължение да върне предоставената сума в срок до 10.04.2025 г., платима на дванадесет месечни вноски, при лихвен процент по кредита в размер на 40,06 % и годишен лихвен процент на разходите /ГПР/ - 48,29 %. Общата дължима сума, която В. следвало да върне била в размер на 2460 лв., от които 2000лв. главница и 460 лв. лихва, но при условие, че представи в срок до края на следващия ден от сключване на договора / до 10.04.2024 г. / банкова гаранция или гаранция, издадена от небанкова финансова институция, която да бъде в размер на 2460лв. със срок на валидност до 11.04.2025г. Задължението за заплащане на гаранция било уговорено в чл. 4, ал. 3 от Договора. В случай, че не представел такава, съобразно чл. 6, ал. 1 от Договора, ищецът дължал на кредитора „*** неустойка в размер на 1 608 лв.

Ищецът навежда доводи, че Договор за потребителски кредит № ***/ *** г., бил нищожен, доколкото противоречал на добрите нрави- арг. чл. 26, ал. 1 от ЗЗД независимо, че 1 сделката била търговска. Това било така, тъй като били накърнени основните принципи за добросъвестност и справедливост в гражданските и търговски взаимоотношения, чиито основни функции били да предотвратят несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата.

Ищецът навежда доводи и, че по отношение на процесния договор били приложими разпоредбите на ЗПК и съдържанието му нарушавало тези на чл. 10а, ал. 2 и ал. 4 от ЗПК.

Наред с това с включването в договора на клауза за неустойка се постигало заобикаляне на закона, по-конкретно разпоредбата на чл. 33, ал. 1 ЗПК.

Изложеното по-горе било основание да се счита, че клаузата за неустойка, заложена в процесният договор, била нищожна.

Освен българското било нарушено и европейското право и по-конкретно Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за потребителски кредити- член 8, параграф 1, който повелявал, че преди сключването на договор за кредит кредиторът е длъжен да направи оценка на кредитоспособността на потребителя, като при необходимост това задължение може да включва да се направи справка в съответната база данни. В допълнение, счита, че дължимите суми за неустойка следвало да бъдат включени в обхвата на ГПР. Цитира разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК и § 1, т. 1 от ДР на ЗПК. Сочи нарушения, доколкото ГПР не съответствал на действително приложения, тъй като задължението за неустойка не било включено в процента на разходите, което пък било направено с цел да се заобиколни чл. 19, ал.4 от ЗПК, който предвиждал, че максимално допустимия процент на разходите на годишна база по потребителските кредити следвало да е в размер не по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения. Съответно на основание чл. 19, ал. 5 от ЗПК клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4 , се считали за нищожни.

Твърди ищецът, че е изпълнил изцяло задължението си по Договор за потребителски кредит № ***/ *** г., като на 13.05.2024г. заплатил сумата от 339лв., 19.06.2024г.- 339лв., на 23.07.2024г. -339лв., на 29.08.2024г. - 339лв., а на ***, го рефинансирал чрез сключването на Анекс към Договор за потребителски кредит № ***. като изплатил сума в размер на 1572, 17лв., представляваща главница в размер на 1418,74лв., лихва в размер на 41,04лв. и неустойки в размер на 112,39лв. Общата сумата, която заплатил на ответника за погасяване на задължението по Договор за потребителски кредит № ***/ *** г. възлизала на 2928, 17 лв., с които считал, че е погасил главница и лихва в размер на 2460 лв., и неустойка в размер на 468,17 лв.

В срока по чл. 131 от ГПК ответникът *** гр. С. чрез пълномощник депозира отговор на исковата молба. Намира иска за допустим и го признава по смисъла на чл. 237 от ГПК, като в подкрепа на признанието прилага платежно нареждане за заплатена сума в размер на 468,17 лв. , представляваща исковата претенция, както и 12,80 лв., представляваща обезщетение за забава върху сумата от 467,17 лв за периода от 22.01.2025г.-датата на депозиране на исковата претенция до 07.04.2025 г. -датата на плащането. Прави възражение за прекорменост на адвокатско възнаграждение.

В съдебно заседание страните не се явяват и представляват. От същите са постъпили писмени становища.

Ищецът чрез пълномощника си поддържа исковата молба и я счита за основателна и 2 доказана. Не прави възражение по доклада на съда, не сочи доказателства. Моли да му бъдат присъдени разноски като представя договор за правна помощ и списък на направени в производството разноски.

Ответникът чрез процесуалния си представител подържа признанието на иска, направено с отговора на исковата молба. Прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение и моли да бъде намалено-определено по справедливост. Същевременно прави и искане разноските по делото да бъдат възложени на ищеца, тъй като не бил ставал причина за завеждане на претенцията и е признал иска.

Съдът, като взе предвид събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено следното от фактическа и правна страна:

Не се спори между страните и съдът приема за установено, че на *** г. между ищеца Ж.

Е. В. и ***, ЕИК ***, бил сключен Договор за потребителски кредит № *** при условията на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние, съобразно който ответното дружество се задължило да предостави на ищеца потребителски кредит под формата на заем в размер на 2 000лв., а за него се породило задължение да върне предоставената сума в срок до 10.04.2025 г., платима на дванадесет месечни вноски, при лихвен процент по кредита в размер на 40,06 % и годишен лихвен процент на разходите /ГПР/ - 48,29 %. Общата дължима сума, която В. следвало да върне била в размер на 2460 лв., от които 2000лв. главница и 460 лв. лихва. Ищецът следвало да върне тези суми само при условие, че представи в срок до края на следващия ден от сключване на договора / до 10.04.2024 г. / банкова гаранция или гаранция, издадена от небанкова финансова институция, която да бъде в размер на 2460лв. със срок на валидност до 11.04.2025г. Задължението за заплащане на гаранция било уговорено в чл. 4, ал. 3 от Договора. В случай, че не представел такава, съобразно чл. 6, ал. 1 от Договора, ищецът дължал на кредитора „*** неустойка в размер на 1 608 лв., която се начислявала всеки месец.

Не се спори между страните, че ищецът не е предоставил гаранцията, която се съгласил да заплати при сключването на Договор за потребителски кредит № ***/ *** г., както и че е изпълнил задълженията си по същия като на 13.05.2024г. заплатил сумата от 339лв., на 19.06.2024г.- 339лв., на 23.07.2024г. -339лв., на 29.08.2024г. - 339лв. а на ***, го рефинансирал чрез сключването на Анекс към Договор за потребителски кредит № ***. като заплатил сума от 1572, 17лв., представляваща главница в размер на 1418,74лв., лихва в размер на 41,04лв. и неустойки в размер на 112,39лв.

Не се оспорва от ответника, че общата сумата, която ищецът му заплатил за погасяване на задължението по Договор за потребителски кредит № ***/ *** г. възлизала на 2928, 17 лв., от които сумата в размер на 2460 лв., представляващи главница и лихва и неустойка в размер на 468,17 лв.

Така възприетата от съда фактическа обстановка се подкрепя и от приобщените по делото писмени доказателства- Договор за потребителски кредит № ***/ *** г., разпечатки от движенията по банкова сметка IBAN ***, от която са били наредени плащанията от по 339 лв. на 13.05.2024г., 19.06.2024г., 23.07.2024г. и 29.08.2024г., договор за потребителски кредит № *** от *** , сключен между страните и анекс към същия.

Възникването на спорното право по осъдителния кондикционен иск по чл. 55, ал. 1, предл. 1-во от ЗЗД за сумата от 468,17 лв., представляваща дадена при начална липса на 3 основание по Договор за потребителски кредит № ***/ *** г. за заплащане на неустойка за непредставяне на банкова гаранция или гаранция, издадена от небанкова финансова институция се обуславя от осъществяването следните материални предпоставки (юридически факти): липса на действителна уговорка в Договор за потребителски кредит № ***/ *** г. за заплащане на неустойка в случай на непредставяне на банкова гаранция или гаранция, издадена от небанкова финансова институция за сума в размер на 2460,00 лв. за срок до 11.04.2025г. ; исковата сума да е излязла от патримониума на ищеца съответно да е постъпила в този на ответника.

По своята правна същност сключеният между страните Договор за потребителски кредит разкрива признаците на потребителски договор, тъй като кредитополучателят е потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП и чл. 5, ал. 2 от Закона за потребителски кредит . Следователно приложим е Закона за защита на потребителите и в частност разпоредбата на чл. 143 от ЗЗП, която урежда т. нар. генерална клауза за неравноправност на уговорките в потребителските договори, както и разпоредбата на чл. 146 от ЗЗП, която регламентира нищожност на такава клауза, ако не уговорена индивидуално от страните.

Съгласно разпоредбата на чл. 143, ал. 1 от ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключван с потребител, представлява всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. Във втората алинея на същата разпоредба са уредени проявните форми на неравноправност в това число и вменяването на задължение на потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка, което пък води до значително нарушение на еквивалентността на насрещните престации между страните по договора.

Съдът намира, че клаузата от договора-чл. 6, която задължава ищеца да заплати неустойка в размер на 1608,00 лв., представляващ 80 % от стойността на главницата по кредита е неравнопарвана, съответно нищожна поради накърняване на добрите нрави. Това е така, защото размера на неустойката е прекомерен и е уговорен извън присъщата й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. (т. 3 от ТР № 1 от 15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСТК на ВКС). Неустоечната клауза е и неравноправна клауза по смисъла на т. 1, б. „д“ от Приложение по чл. 3, § 3 във вр. с чл. 3, § 1 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори, тъй като от потребителя се изисква да изплати неоснователно висока неустойка като компенсация, когато не изпълни задълженията си.

Ответникът, на когото принадлежи процесуалното задължение съгласно чл. 146, ал. 4 от ЗЗП, да установи в процеса, че неустоечната клауза е уговорена индивидуално, не възрази в тази насока. Въпреки липсата на възражение следва да бъде отбелязано, че клаузите в потребителските договори не са индивидуално уговорени между страните, не само когато те са предварително изготвени от търговеца, най-често в общите условия към договора, но и когато се съдържат в "индивидуалния" договор, какъвто е и настоящия случай. Те са типизирани и се сключват еднообразно с неограничен брой потребители на кредитни услуги, респ. потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им (чл. 3, § 2 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори и Решение № 65 от 6.07.2018 г. на ВКС по т. д. № 4