Решение № 4582 от 31.07.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4582 гр. София, 30.07.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Д СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и първи март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Здравка Иванова

Членове:

Наталия П. Лаловска

БИЛЯНА СИМЧЕВА при участието на секретаря Екатерина К. Тодорова като разгледа докладваното от Здравка Иванова Въззивно гражданско дело № 20221100513203 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С решение № 12277 от 04.11.2022 г. на СРС, 27 с - в, по гр. д. № 10052/2022 г. са отхвърлени изцяло исковете с правна квалификация чл. 439 от ГПК - за признаване за установено, че С. М. И., ЕГН: ********** не дължи на „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК: 831609046, следните суми : 2 178. 12 лв. за топлинна енергия през периода от м.

05.2010 г. до м. 04.2012 г., ведно със законна лихва от 20.06.2013 г. до изплащане на вземането, мораторна лихва в размер на 430. 98 лв. за периода от 01.07.2010 г. до 07.06.2013 г. и разноски по делото, а именно 52. 18 лв. държавна такса и 218. 27 лв. възнаграждение за юрисконсулт, за които е издаден изпълнителен лист от 20.08.2013 г., въз основа на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 21.06.2013 г. по гр. д. № 10093/2013 г. по описа на СРС, 117 с - в. Ищцата е осъдена за разноски по делото.

Срещу решението е подадена въззивна жалба от ищцата С. М. И., чрез представителя й. Излага съображения, че решението е необосновано, не е съобразено с материалния и процесуален закон и събраните доказателства. Сочи, че въз основа на издадената заповед за изпълнение е образувано изп. д. № 20138630403500 на ЧСИ С.Х., с рег. № 863 на КЧСИ, по което е наложен запор на банкови сметки на 13.02.2017 г. След тази дата до 27.02.2019 г. взискателят не е поискал извършването на действия в продължение на 2 години, поради което е налице прекратяване на изпълнителното производство по право - по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. От последното валидно изпълнително действие на 13.02.2017 г. е започнала за тече нова 5 - годишна давност, която е изтекла преди образуване на делото - на 13.02.2022 г. Счита, че след 13.02.2019 г. всички действия, които могат да прекъснат давността, са предприети по прекратено по закон дело. Неправилни са изводите на СРС, че перемцията е без 1 правно значение за давността. Излага доводи, че извършените след прекратяване на изпълнителното производство по право действия са незаконосъобразни, не могат да бъдат зачетени и не прекъснат давността за вземането. Позовава се на т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 г. по т. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, с която се обявява за изгубило сила ППВС № 3/1980 г. Сочи, че според постановките на ТР новата давност тече от момента, в който е поискано или предприето последното изпълнително действие.

Моли да се отмени решението и исковете да са уважат. Претендира разноски, включително адвокатско възнаграждение по чл. 38 ЗАдв.

Ответникът „Топлофикация София“ ЕАД оспорва жалбата като неоснователна в писмен отговор по реда на чл. 263 ГПК. Излага доводи, че решението е законосъобразно, обосновано и постановено при съобразяване на доказателствата и материалния закон. Поддържа, че по изпълнителния лист от 20.08.2013 г. взискателят е образувал изпълнително дело, с молба от 12.11.2013 г., като в хода на делото е проявил активност с искане за налагане на запори и извършване на справки от 13.02.2017 г. и 27.02.2019 г. Сочи, че давността се прекъсва с искането за определен изпълнителен способ, който ЧСИ е длъжен за приложи за събиране на вземането, като по този начин взискателят демонстрира своята активност и не следва да търпи неблагоприятните последици от бездействието на съдебния изпълнител. В съответствие с материалния и процесуален закон СРС е приел, че 5 - годишната давност за вземанията не е изтекла.

Основателно СРС е приел, че не е настъпила перемция, а дори да е настъпила, тя е без правно значение за давността. Моли да се потвърди решението. Претендира разноски.

Прави възражение за прекомерност на разноските на насрещната страна.

Съдът като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства, намира следното :

СРС се е произнесъл по иск с правно основание чл. 439 ГПК.

В рамките на проверката по чл. 269 ГПК въззивният съд намира, че постановеното първоинстанционно решение е валидно и допустимо. По отношение неговата законосъобразност, съдът е обвързан от посоченото в жалбата, като следи и без довод за нарушения на императивните материалноправни норми.

От фактическа страна от приетото пред СРС копие на изп. дело № 20138630403500 по описа на ЧСИ Х., peг. № 863 на КЧСИ, се установява, че е образувано на 12.11.2013 г. по молба на „Топлофикация София“ ЕАД, въз основа на изпълнителен лист от 20.08.2013 г., издаден по влязла в сила заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 21.06.2013 г. по гр. д. № 10093/2013г. по описа на СРС, 117 с - в срещу ищцата. С изпълнителният лист последната е осъдена да заплати на ответника сума в размер на 2 178. 12 лв., за доставена топлинна енергия през периода от м. 05.2010 г. до м. 04.2012 г., ведно със законна лихва от 20.06.2013 г. до изплащане на вземането, мораторна лихва в размер на 430. 98 лв. за периода от 01.07.2010 г. до 07.06.2013 г. и разноски по делото, а именно 52. 18 лв. държавна такса и 218. 27 лв. възнаграждение за юрисконсулт. В молбата е възложено на ЧСИ, по реда на чл. 18 ЗЧСИ, да определи начина на изпълнение.

От преписа на делото се установява, че след образуване на изпълнителното дело са извършвани следните изпълнителни действия: на 06.12.2013 г са наложени запори върху банкови сметки на длъжника в банка ДСК ЕАД (запорът се смята за наложен с получаване на съобщението от третото лице); с молба от 13.02.2017 г. взискателят е поискал налагане на запор върху банкови сметки на длъжника, както и запор на трудово възнаграждение и/или запор на пенсия; с молба от 27.02.2019 г. е поискал 2 налагане на запор върху банкови сметки на длъжника и запор на трудово възнаграждение и/или запор на пенсия.

С постановление от 21.09.2022 г. (в хода на съдебното производство) ЧСИ е прекратил изпълнителното дело на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК - поради непоискани от взискателя изпълнителни действия в продължение на две години.

По съществото на спора по реда на въззивната проверка, като съобрази възраженията на страните в настоящото производство, въззивният съд намира следното:

Както сочи и СРС, разпоредбата на чл. 439 ГПК предвижда защита на длъжника по исков ред, след като кредиторът е предприел изпълнителни действия въз основа на изпълнителното основание. Законодателят е уредил защитата на длъжника да се основава само на факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание. От тези факти ищецът - длъжник черпи права, изключващи изпълняемото право (погасяване правото на принудително изпълнение поради изтекла давност, плащане, прихващане и др.).

В случая по делото е безспорно, че изпълнителният лист, по който е образувано процесното ИД е издаден въз основа на влязла в сила заповед за изпълнение, в хипотезата на чл. 416 ГПК, във връзка с чл. 404, т. 1 ГПК, при влязла в сила заповед за изпълнение, без да е провеждано испълнително производство. Според действащите норми на ГПК заповедите за изпълнение се ползват със стабилитет, тъй като влизат в сила, за разлика от несъдебните изпълнителни основания по чл. 237 ГПК (отм.). По тези съображения разпоредбата на чл. 439, ал. 2 ГПК намира приложение и за факти, настъпили след влизане в сила на заповедта за изпълнение, когато заповедното производство е приключило независимо, че исково производство не се провежда, какъвто е процесния случай.

Настоящият състав споделя изводите на СРС, че с влизане в сила на заповедта за изпълнение (чл. 416 ГПК) се получава ефект, аналогичен на силата на пресъдено нещо. След влизане в сила на заповедта, установеното в нея вземане става ликвидно безспорно установено по основание и размер. Влязлата в сила заповед за изпълнение се ползва със стабилитет, като спор между същите страни н а същото основание и за същото вземане вече е недопустим. Понеже ефектът на влязлата в сила заповед е като на окончателно разрешен правен спор за съществуване на вземането с влязло в сила решение, независимо, че не е проведено спорно производство, въззивният съд споделя становището, че по отношение срока на погасителната давност приложение ще намери нормата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД и срокът на новата давност за всички вземания по заповедта ще е пет години.

По спорните въпроси - дали поради непредприемане на действия по прекъсване течението на давността, правата на ответника за изпълнение относно вземането по изпълнителния лист са се погасили по давност, въззивният съд приема следното:

В случая изпълнително производство е образувано по молба на взискателя на 12.11.2013 г.

По въпроса дали след образуване на изпълнителното производство и в периода след налагане на първия запор, което според СРС е станало на 03.12.2013 г., е изтекла 5 - годишната давност и дали изпълнителното производство се е прекратило по право, по смисъла на чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, СРС е приел, че перемция за вземанията е настъпила на 04.12.2015 г., но този факт е без значение за давността и не изключва правото на принудително изпълнение на взискателя.

Според СРС, ако по

3 изпълнителното дело е поискано прилагане на изпълнителен способ, дори след прекратяването му по право, съдебният изпълнител дължи подчинение и предприемане на действия по искането. Единствената последица от прекратяването е, че съдебният изпълнител следва да образува ново дело, ако първото сее прекратило по право.

Следва да се посочи, че след постановяване на атакуваното решение, в хода на производството пред СГС, е постановено ТР № 3/2020 г. от 28.03.2023 г. на ОСГТК на ВКС. С това ТР е преодоляно противоречието в практиката, като е прието, че погасителната давност не тече докато трае изпълнителният процес относно вземанията по изпълнителни дела, образувани до приемане на ТР № 2/2013 от 26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС. В мотивите към ТР № 3/2020 от 28.03.2023 г. на ОСГТК на ВКС е разяснено, че в тези случаи давността започва да тече отново от 26.06.2015 г., от когато е обявено за загубило сила ППВС № 3/18.11.1980 г.

Въззивният състав намира, че следва да се съобрази даденото от ВКС тълкуване по прилагането на материалния закон, поради което следва, че след прекъсване течението на давността с образуване на изпълнителното дело съгласно постановките на ППВС № 3/1980 г., новият петгодишен давностен срок за процесните вземания е започнал да тече отново от 26.06.2015 г.

По въпроса за действията, с които давността се приема за прекъсната, СРС е съобразил разясненията дадени в мотивите към т. 10 н а ТР № 2/26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 2/2013 г., според които давността се прекъсва с предприемане на кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ (независимо от това дали прилагането му е поискано от взискателя и или е предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане от взискателя съгласно чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ): насочването на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана, присъединяването на кредитора, възлагането на вземане за събиране или вместо плащане, извършването на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач, насрочването и извършването на продан и т. н. до постъпването на парични суми от проданта или на плащания от трети задължени лица.

В заключение, според възприетото от ВКС тълкуване, в изпълнителният процес давността не спира да тече, но се прекъсва многократно с предприемане на кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ по инициатива на ЧСИ или по възлагане от взискателя.

Във връзка с доводите на ищеца, касаещи настъпване на перемция прекратяване по право по изпълнителното дело, следва да се посочи, че в съдебната практика се приема последователно, вкл. преди постановяване на ТР № 2/2015 г. на ВКС, ОСГТК, че в случаите, когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на 2 години, изпълнителното производство се прекратява на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, поради т. нар. „перемпция“, по силата на закона, независимо дали съдебният изпълнител е издал постановление в този смисъл, имащо декларативно, а не конститутивно действие. Според даденото от ВКС тълкуване обаче, новата давност започва да тече от момента на последното по време валидно изпълнително действие или признание на вземането от длъжника, предприто от взискателя. (в този смисъл също решение № 45 от 30.03.2017 г. по т. д. № 61273/2016 г., ГК, ІV ГО на ВКС).