Решение № 5994 от 29.09.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 5994 гр. София, 29.09.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Б СЪСТАВ, в публично заседание на четвърти юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Райна Мартинова

Членове:

Ивета Антонова

ВИКТОРИЯ Р. МИТЕВА при участието на секретаря Йорданка В. Петрова като разгледа докладваното от Ивета Антонова Въззивно гражданско дело № 20261100501522 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба подадена от М. К. А. и А. К. А. срещу решение № 23149/17.12.2025г. по гр.д. № 35948/2025г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 157 състав, в частта, с което по реда на чл.422 от ГПК е признато за установено, че двамата дължат на „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ЕАД, както следва:

-на основание чл.79 ал.1 от ЗЗД вр.чл.150 ал.1 от ЗЕ всеки по 611,61 лв., представляваща стойност на потребена топлинна енергия за имот, находящ се на адрес: гр. София, ж.к. ****, за който е открита партида с аб.№ 287965, за периода от 01.09.2021 г. до 31.12.2022 г., ведно със законната лихва от предявяване на заявлението по чл. 410 ГПК – 23.10.2024 г. до окончателното заплащане на вземането.

-на основание чл.86 ал.1 от ЗЗД всеки по 135,94 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата за топлинна енергия за периода от 15.08.2022 г. до 17.10.2024 г.;

-на основание чл.79 ал.1 от ЗЗД всеки по 9,90 лв., представляваща възнаграждение за услуга дялово разпределение за периода от 01.09.2021 г. до 30.11.2022 г., ведно със законната лихва от предявяване на заявлението по чл. 410 ГПК – 23.10.2024 г. до окончателното заплащане на вземането, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 04.11.2024 г. по ч. гр. д. № 63058/2024 г. на СРС, 157 състав.

Във въззивната жалба се навеждат доводи за неправилност и необоснованост на решението на първоинстанционният съд в обжалваната му част. Поддържат, че констатациите на съда, че ответнците са съсобственици на топлоснабдения имот за целия процесен период не се основават на събрани по делото доказателства. Твърдят, че представения нотариален акт би могъл да се приеме за доказателство, че само към посочената дата - 15.12.2022г. същите са били собственици в 1 съответна идеална част, но не и за предходния период. Считат, че ищецът, който носи доказателствената тежест да установи всички предпоставки за основателността на своите претенции не е провел пълно и главно доказване, че между страните за процесния период е същестувало облигационно праовоотношение и поради което исковете се явяват неоснователни.

В срока по чл.263 ал.1 от ГПК е депозиран отговор на въззивната жалба от „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ЕАД, в която изразява становище за правилност и обоснованост на съдебния акт, в обжалваната му част. Претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235 ал. 2 ГПК , намира следното:

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.

Досежно правилността обжалваното решение съдът намира поддържаните с въззивната жалба доводи за неоснователни по следните мотиви:

Първоинстанционният съд е сезиран от ищеца „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ЕАД с обективно кумулативно съединени искови претенции срещу ответниците М. К. А. и А. К. А. за ангажиране на разделната им отговорност – всеки за по ¼ и част /вж молба уточнение от 01.07.2025г. – л.58 от делото/ отговорността им за заплащане на цена на потребена топлинна енергия в топлоснабден имот с аб.№ 287965, за периода от 01.09.2021 г. до 31.12.2022 г., обезщетение за забава върху същото за периода 15.08.2022 г. до 17.10.2024 г., главница за услуга дялово разпределение за периода 01.09.2021 г. до 30.11.2022 г., и обезщетение за забавено изпълнение върху същата за периода 15.11.2021г. – 17.10.2024г.

Решението в частта, с което е отхвърлени частично исковете по чл.79 ал.1 ЗЗД вр. чл.150 от ЗЗД, чл.86 ал.1 от ЗЗД – за обезщетение за забавено изпълнение върху главницата за цена на топлинна енергия и чл.79 ал.1 от ЗЗД – за цена на услуга дялово разпределение, както и изцяло исковете по чл.86 ал.1 от ЗЗДД за обезщетение за забава върху главница за дялово разпределение, като необжалвано от страните е влязло в законна сила.

С оглед правомощията на въззивната инстанция и предвид изричната разпоредба на чл. 269 изр. 2 ГПК, която ограничава правомощията на въззивния съд само в рамките на доводите, заявени с жалбата, следва да се приеме, че спорните въпроси, които очертават и предмета на въззивното производство са: отвитниците имат ли материална легитимация като „потребители“ на топлинна енергия т.е. мза процесния период между страните съществувало ли е облигацинно правоотношение.

Понятието "потребител на топлинна енергия за битови нужди" е определено в § 1, т. 42 ДР ЗЕ/отм/, действал до 17.07.2012г.: физическо лице – собственик или ползвател на имот, което ползва топлинна енергия с топлопреносител гореща вода или пара за отопление, климатизация или горещо водоснабдяване. След отмяната на § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ и с влизане в сила на измененията на ЗЕ от 17.07.2012 г., се въвежда понятието "клиент на топлинна енергия", което е еквивалентно по смисъл на понятието "потребител на топлинна енергия". Съгласно новата редакция на чл. 153 ал. 1 ЗЕ, всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за дялово разпределение на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинната енергия.

Нормата на чл. 150 ал. 1 ЗЕ регламентира продажбата на топлинна енергия от 2 топлопреносно предприятие на потребители /клиенти/ на топлинна енергия за битови нужди, като постановява, че тя се осъществява при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕВР, в които се урежда съдържанието на договора. С оглед тази нормативна уредба между главните страни по спора за процесния период е сключен договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично известни общи условия за продажба, каквито са Общите условия, решение № ОУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР, публикувани във вестник "24 часа" – броя от 10.02.2014 г. и вестник "19 минути", в сила от 12.03.2014 г., и одобрени с решение № ОУ-1/27.06.2016г. на КЕВР, публикувани във вестник „Монитор“, бл.19/11.07.2016г. /без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите – арг. чл. 150 ал. 2 ЗЕ /чл.106а ал.2 от ЗЕЕЕ - отм/ т.е. договора за продажба се счита за сключен с конклудентни действия, като няма доказателства ответниците да са направили предложения за промени в общите условия /чл.150 ал.3 от ЗЕ/, поради което и същите ги обвързват. Това е изрично предвидено от закона изключение от общия режим за сключване на сделки при общи условия – /чл.16 от ЗЗД/. Правното действие на сключения договор за продажба попада под приложното поле на ЗЗД, тъй като учреденото от него договорно правоотношение е възникнало между търговец е физическо лице и за тях следва да се прилагат нормативните правила, уредени в ЗЗД – арг. чл. 318 ал. 2. Този договор не е търговска сделка, тъй като негов предмет представлява вещ за лично потребление /топлинна енергия – арг. чл. 110 ал. 2 ЗС/ и купувачът е физическо лице.

С ТР № 2/2017 г. от 17.05.2018 г., постановено по тълк. дело № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС, т. 1, са дадени задължителни разяснения относно хипотезата, при която топлоснабденият имот е предоставен за ползване по силата на договорно правоотношение, какъвто обаче не е разглежданият случай. В мотивите на същото тълкувателно решение е посочено, че предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са адресирани одобрените от ДЕКВР/КЕВР публично оповестени общи условия на топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна енергия, те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет - доставка на топлинна енергия за битови нужди /чл. 153 ал. 1 ЗЕ / и дължат цената на доставената топлинна енергия.

От нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № 3, том III, рег. №6568, дело № 232 от 15.12.2022г. – л.15 от делото на СРС, се установява, че ответниците заедно с длъжникът в заповедното производство – А.А.Г. /по отношение на който заповедта е влязла в сила, поради неподаване на възражение срещу същата/, като съсобственици всеки на своята идеална част, а именно: М. и А. А.и на по ¼ идеална част, а А. А. – на ¼ ид.ч. са се разпоредили с правото на собственост върху процесния топлоснабден имот полза на трети за спора и делото лица, като владението на имота са предали на 09.01.2023г. /приемо-предавателен протокол – л.20 от делото на СРС/ т.е. ответниците се легитимират като съсобственици на процесния имот, всеки на по ¼ идеална част. Видно от описанието на писмените документи, част от преписката по издаване на цитирания нотариален акт, както и представеното удостоверение за наследници, се установява, че ответниците са наследници на починалия през 2020г. К. А. А., който като син и низходящ наследник на А. Г. А. заедно с другия му син А.А.Г. наследяват всеки по ½ част наследството на А.

Г. А., починал на 08.04.2019г. и който заедно със съпругата си М. А.а по реда на Наредбата за държавните имоти са придобили собствеността върху процесния имот.

Правото на собственост се придобива чрез правна сделка, по давност или по други начини, определени в закона /чл.77 от ЗС/. Ищецът посредством горецитираните писмени доказателства установи придобиването на правото на собственост от наследодателя на ответника и от ответника по реда на наследяването, като загубването/разпореждането със същото следва да бъде доказано от страната, която го твърди с оглед разпоредбата на чл.154 ал.1 от ГПК.

Разпореждането с правото на собственост е положителен факт и което юридическо действие е формално – нотариална форма, при което при твърдение, че е извършено разпореждане с правото на собственост от титуляра вкл. и учредяване на вещно право на ползване в полза на друго лице, то 3 това следва да бъде установено с представяне на съответния документ в нотариална форма, като няма как по същия начин да бъде уставен обратния факт- на неразпореждане с правото на собственост.

Липсват както възражения, така и представени доказателства, че наследодателя на ответника след придобиване собствеността на имота да се е разпоредил с правото на собственост върху същия.

Ответниците в отговора на исковата молба не са релевирали правоизключващи възражения, че са вписали по предвидения в чл. 50 вр. чл. 49 ал. 1 от ЗН ред отказ от наследството на починалото лице. Отказът от наследство е изричен и формален акт, поради което и при условие,че такъв е направен, следва да се представят доказателства за вписването му на надлежен ред – в особената книга от районния съд в района, на който е открито наследството.

Съобразявайки посоченото, както и обстоятелството, че настоящото производство не е с предмет установяване на вещно право на собственост, при съвкупната преценка на цитираните доказателства, част от които преки и с материална доказателствена сила спрямо неизгодните за ответниците факти и от които е обвързан вкл. и саморъчното удостоверяване от наследодателя на ответниците, че е собственик в списъците на етажната собственост/, като същевременно няма пречка съдът да съобразява всички факти и обстоятелства по делото, включително и тези, че ответниците нито правят възражение, нито представят доказателства, че наследодателя му приживе се е разпоредил с правото на собственост, счита, че същите по реда на наследяването са придобили собствеността върху гореописания топлоснадбен недвижим имот в съответна идеална част – по 1/4. Тук е необходимо да се има предвид, че „пълното доказване може да бъде осъществено, както чрез преки, така и чрез косвени доказателства. Последните дават указание за основния факт само косвено, като установяват странични обстоятелства, но преценени в съвкупност с останалите доказателства, служат за установяване на основния факт. Всяко едно от доказателствените средства може да бъде източник както на косвено, така и на пряко доказателство, като в гражданския процес не е даден приоритет на едни доказателствени средства (веществени, писмени, гласни, признания на страните и заключения на вещите лица) пред други. Те се преценяват поотделно, но и в съвкупност по правилата на чл. 235 и чл. 12 от ГПК“, както изрично е синтезирано и обобщена непротиворечивата съдебна практика в решение № 86/20.04.2022г. по гр.д. № 4148/2021г. IV г. о на ВКС.